Малките камъчета
Малките камъчета обръщат колата. Казали са го в далечни времена хора, по-мъдри от мен. Малките камъчета обръщат колата, отсекли и потънали в магмата на събитията. А аз уж го знаех това.
Бях на театрално представление. Оказа се слабо. Няма две мнения по въпроса. Направо ми домъчня за актьорите. Те отлично знаеха в какво са се забъркали, но стискаха зъби. Спирам дотук, защото аз обичам театъра и посредствените постановки ме огорчават. Някъде по средата съм задрямал. Събудиха ме аплодисментите. Хората ръкопляскаха, но те кога ли не ръкопляскат? Изскочих навън да запаля.
Защо не си бих камшика веднага, да ме пита човек. Както си пуша и си чеша гърба в стената, гледам, режисьорът излиза от служебния. Тук трябва да вметна, че ние се знаем. Не сме първи приятели. На здравей-здрасти сме, но все пак. На няколко крачки от мен, той запали цигара и огледа природата така, че очите му се изпълниха с впечатления.
Погледите ни се кръстосаха. Стори ми се, че той очаква нещо, някаква дума или реакция. Не свали очи от мен и аз усетих как се препотявам, пропуквам се и най-после – вдигам палеца си. Браво за представлението, един вид.
Дали съм мил човек или мекотело, оставям на вас да прецените. Но палецът ми стърчеше високо във въздуха. Насърчен, театралният режисьор се приближи. И тогава аз си изсмуках от пръстите още няколко комплимента. На него чак му стана неудобно и ме прекъсна.
И така, ето ни – вървим през парка. Той ме изпраща или аз него, не помня. Черпя го цигара; бъбрим дали ще отворят отново бар „Петък“, за превръщането на водата във вино (първото чудо на Иисус), за това, че ние сме шушумиги, а животът си тече. Разговор, изтъкан от обрати и ловки каскади.
Той носи тениската си на обратно. Няма нищо кахърно и тромаво в него. Прилича на костица, изваяна от хитра енергия. Става ми приятно да вървим заедно. Ама че брилянтен човек, мисля си и вече съм му простил за пиесата, даже виждам все по-ясно достойнствата ѝ. Ами да! Слънцето червенее през филтъра от мръсотия и тъга. Листата на дърветата дестилират булевардната врява. Сякаш сме сами в този парк, където тихо хрупат магарета, а последните келнери броят бакшиши.
Аз на драго сърце подминавам спирката си. Изведнъж той казва, искаш ли да те повозя на мотора? Поглеждам го учуден: че кой театрален режисьор кара мотор. А той се ухилва. Аз не съм някой прабългарски театрал, вика. Аз съм ново поколение бе, пич, поставям Макдона. И всичко това прозвучава малко парадоксално, малко тарикатско и на ръба. Истината е, че аз изпитвам панически страх от мотори и скорости. Но пък едно приятелство се ражда. Бива ли тъкмо сега да ме е шубе?
Защо аз да взема каската, казвам, докато оглеждам пистарката. Моята глава е корава, все пак театрал съм, отговаря той. Е, добре, слагам каската и се изстрелваме в топлата яйцеклетка на нощта. Ето ни през улиците, умити от юнския дъжд, покрай паркираните карети и булдозери, над последното кино. Поради скоростта ни всичко се слива и разстила светкавично в писти и зверски вихри. Стягам ръце около театралния режисьор, докато мислите ми приклякат на седалката или се хързулват по пътя. Умирам от страх, това е истината. Но връщане назад няма. Тъкмо си викам всичко ще е наред...
... и ни блъсва кола. Става за част от секундата. Политам нагоре. Очаквам, че ще падна да умра, но ето ме – нося се през някакъв коридор в пространството. Оглеждам все по-мъничките сгради и коли долу. Като някаква особена птичка, дето си е глътнала езика съм. Летя толкова дълго, че чак ми доскучава от положението на бездеен параболичен предмет. Имам време да си представя смъртта. Чака ме ледена и стопроцентова там, в онзи ров с щръкнали арматури. Ще ми се да не свършвам така. И тогава сключвам сделка с Бог: ако по някаква случайност оживея, никога повече няма да спестя истината. На никого!
Падам.
Дишам... Заплетен съм в клони (София си остава зелен град). Каската ме е спасила. Звучи съшито с бели конци, като в разказ на нахален или слаб писател. Но е факт. Слизам и тръгвам по земята. Лашкайки се, пресичам кръговото, където шофьорите отбиват и излизат от колите си. Дотичвам до моя приятел. Той лежи горкият; жив е, но някак на части.
Главата ми не се оказа толкова твърда, вика. Поколебавам се, клякам до него и казвам, направил си суперпиеса, приятелю.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук