Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

С баритона Владимир Стоянов разговаря Светлана Димитрова

Баритонът Владимир Стоянов получи отличието „Кавалер на Верди“. Сред носителите на престижната награда са Ренато Брузон, Пиеро Капучили, Лучано Павароти, Франко Корели, Карло Бергонци, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Рената Тебалди, Мирела Френи, Рената Ското, Рикардо Мути, Клаудио Абадо, Зубин Мета и много други.

Честита награда!

Благодаря. Беше голяма изненада. Бях в Парма, където имах премиера на операта „Двамата фоскари“ по време на фестивала „Верди“. В рамките на този фестивал имаше благотворителен галаконцерт, на който се събираха средства за възстановяване на църквата с органа, където е свирил Верди, в Ронколе, неговото родно място. Преди моето изпълнение на арията на Граф ди Луна от операта „Трубадур“ прекъснаха концерта и обявиха наградата. Много се развълнувах, беше много приятно.

Често ходите в Парма. Познавате ли хората от „Клуба на 27-те“, които връчват това престижно отличие?

Да, разбира се, познавам ги отпреди. Те са изключително елитен клуб, познавачи на творчеството и живота на Джузепе Верди. Държат на чистотата, на традиционализма в изпълнението на оперите на Джузепе Верди. Защо тази премия ми е толкова скъпа? Защото ми я присъждат изключителни познавачи, подобно на Вагнеровия клуб – невероятно ниво. И още нещо. Ако прочетете кои преди мен са носители на това звание, разбра се, че е огромна чест – Павароти, Френи, Мути, Капучили. И аз съм единственият българин.

Сигурно има много важна причина, за да получите тази награда. От всички двадесет и шест опери на Верди вече сте изпълнили двадесет, като включвам дебюта ви в „Двамата фоскари“.

Да, оперите са двадесет и шест плюс Реквиема. „Двамата фоскари“ е двадесетата ми опера. Това беше дебют, на който много държах – високо ценена, твърде рядко представяна, но много красива опера от ранния Верди. Това е ролята на единия от двамата големи дожи в творчеството му. Единият е Франческо Фоскари, другият е Симон Боканегра. Все още не съм изпял Симон, но в скоро време смятам да го направя, за да имам в колекцията си и двамата. Първият ме плени, много красива музика, дълбок характер, личната драма на персонажа е разтърсваща. Беше привилегия да изпълня тази партия на Вердиевия фестивал в Парма. Спектаклите имаха огромен успех и хората високо оцениха участието ми в този фестивал. Имах четири представления. Сега съм във Венеция за „Травиата“. Щастлив и удовлетворен съм от това, което се случи в последните дни. Тази премия не е само признание за мен. Приемам я като признание за цялото българско певческо изкуство. Бих искал да я посветя на моя маестро, Никола Гюзелев, който за съжаление не е вече между нас. Той ми даде много в изкуството, а и от чисто човешка гледна точка. Това е признание за българската певческа школа, която е изключително важна. Искам да продължи да бъде важна и в бъдеще, защото в момента сме малко българските изпълнители по световните оперни сцени, за което много съжалявам. Бих искал да сме повече и навсякъде.

Мислех малко по-късно да ви задам този въпрос, но май тук е най-подходящо. Много от тези певци, за които говорите – и Красимира Стоянова, и Веселина Кацарова, а това лято и Александрина Пендачанска, започнаха да работят с млади певци. Вие имате ли такова намерение?

Аз и в момента помагам на колеги, които ме молят за съвети по отношение на пеенето, винаги откликвам. Никога обаче не си позволявам оценки по моя инициатива, макар да съм готов да ги дам. Досега не съм правил майсторски клас. Имам доста предложения и смятам да направя. Наистина операта е изкуство, което се предава „от уста на уста“ (смее се). То е като старите занаяти, като бижутерството – изключително фини неща, които не могат да се научат по книгите, а се предават от учител на ученик. Аз до ден днешен се възхищавам и слушам моите идоли в пеенето, пускам си записи и се стремя да достигна тяхното ниво.

Преди малко споменахте, че искате да направите „Симон Боканегра“. Имате ли вече предложение?

Няколко пъти се разминах с тази опера, но не съм искал толкова силно да я направя. Изчаквам сама да дойде до мен, за да бъде по най-естествения начин. Но очаквам с голямо нетърпение втория дож.

Във „Фалстаф“ сте изпълнили Форд. А самият Фалстаф?

Не знам дали ще го изпея, защото Фалстаф е персонаж, който изисква и други физически данни. Трябва да има физика на ролята. Свикнали сме той да бъде голям, дебел. Въпреки че вокално е много интересен. Често на шега си мисля, че „Фалстаф“ не е написан от Верди, защото звучи съвсем различно, а освен това са били всеки ден двамата с композитора и либретист Ариго Бойто. Мисля си, че Бойто е написал много от тази музика, но това са си мои подозрения, които с нищо не са обосновани (смее се). Много интересна опера. В началото на следващата година ми предстои отново да пея Форд. Дори да не изпея самия Фалстаф, няма да съжалявам много, въпреки че много се радвам винаги, когато го слушам. Особено когато съм със скъпи мои колеги като Кирил Манолов, който е признат за един от най-добрите изпълнители на тази роля. Надявам се да изпеем заедно тази опера.

Както разбирам, не сте изпълнили само шест опери на Верди.

Не съм си поставял за цел да изпея всички негови опери, но така тръгнаха нещата. Бих искал в персонажите, които съм изпял и ще изпея, да стигна до дъното като развитие и търсене. Това е най-важното, защото оперите не могат да бъдат само изпети. Оперите трябва да бъдат направени и актьорски, да се проникне дълбоко в материята, защото само от едно изпяване няма никакъв смисъл. Нищо не отлагам умишлено освен „Риголето“, защото трябваше да дойде с физическото узряване на гласа.

Дебютирахте в „Дама Пика“ в Ковънт Гардън тази година. Пресата оцени високо представянето ви.

Чайковски е композитор, който много ми даде. За жалост не са много оперите му, които мога да изпея. Имах удоволствието да представя и „Евгений Онегин“. Изключителни творби, а в комбинация с Пушкин се получава нещо изключително. Пея го с удоволствие, още повече че това е територия, резервирана за руските ни колеги, но и някои българи успяваме да се преборим за място в този репертоар. Ние, българите, имаме привилегията да говорим славянски език и добре разбираме смисъла на нещата.

На фестивала в Брегенц това лято участвахте в невероятна постановка на „Риголето“. Екстремни неща се случваха на сцената.

Много зрелищна, много нетрадиционна. Идеята да се постави действието в цирк не е нова. Наистина технически беше сложно, но удовлетворението беше голямо, защото публиката прие много добре тази постановка. Немскоезичната публика е свикнала на по-радикални решения в оперния театър, за разлика от италианците, които са по-консервативни и държат на доброто старо и естетически издържано изпълнение и поставяне. Фестивалът в Брегенц винаги се е отличавал с провокативност, зрелищност, пищност.

Вие ли прелетяхте с балона?

Не, не бях аз, въпреки че много исках да бъда в този балон на 25 метра височина, Джилда пееше арията си оттам, когато нямаше вятър. Мерките за сигурност бяха жестоки. Беше много красиво преживяване, но и предизвикателно за един артист, защото не всеки ден се случва да участваш в подобна радикална продукция. Много техника, много специални ефекти. Беше като в Холивуд, но освен това и трябваше да пеем.

Често ли ви се случват подобни неща, или не са толкова много екстремните режисьори?

Не са толкова често, но да не забравяме, че операта не е това, което беше преди тридесет години. Тя се развива динамично и ние трябва да сме в крак с нея. Все по-голямо значение има актьорската игра в постановките. Вече не е достатъчно само да имаш голям глас и да пееш хубаво. Трябва да изглеждаш добре на сцената, да си актьорски убедителен. От една страна, това е добре, защото печели публиката, печели и театърът. От друга страна, за нас е по-ангажиращо, защото вниманието ни трябва да бъде раздвоено, разтроено дори. Да се мисли за актьорската игра, за техниката, за пеенето, за звука, за движението… Но времето го изисква и ние трябва да се съобразяваме с това.

Споменахме „Травиата“ във Венеция и „Фалстаф“. Какви други планове имате?

Следващото заглавие е „Пиратът“ на Белини в Кралския театър в Мадрид през декември 2019 г. След това продължавам с „Фалстаф“ в три театъра в Италия – в Реджо Емилия, Пиаченца и Модена. Имам да изпея „Атила“ в Австралия. Много пътувания, но и приятни очаквания, тъй като ми предстои да посетя места, на които не съм бил, и театри, в които не съм пял.

Друг дебют предстои ли ви?

Скоро не. В един момент имаш толкова много роли зад гърба си и предложенията за нещо ново стават все по-малко. Не е като в началото, когато се налагаше да уча по три-четири опери на година. Но така е с всички артисти. Сега трябва само да ги поддържам и обогатявам. Грубата работа се върши в началото.

През 2014 г. в София направихте един цикъл Tutto Verdi. След това бяхте Набуко на площада. Ще ви видим ли отново?

Със Софийската опера не мога да съгласувам ангажиментите си във времето. Казвам го винаги, защото те се обаждат в последния момент или малко преди да се случи нещо. За съжаление някак с лека ръка се подминават успехите ни в чужбина. Аз не се обиждам, но след като сме толкова малко, трябва да има по-голям интерес. Виждам, че се канят певци с отминала слава, а към българите има нехайно отношение. Все недоразбрали, недочули… но да не се бъркам в политиката на българските институции. Всеки има план, някакви проекти, но не се прави достатъчно. Подчертавам – не за мен. Не ми липсва работа и признание. Но аз държа навсякъде, където ходя, да се знае откъде идвам, къде съм учил, на кого съм наследник в изкуството и това, че съм българин, го подчертавам винаги. Нашите институции са длъжници не на мен, длъжни са на оперното изкуство, което се прави на високо ниво някъде навън. Имам контакти с всички, но винаги нещата опират до липсата на пари, нашата дълбоко позната история от векове – винаги няма, винаги не може. Не се мисли как ще стане, а как няма да стане. Това, за съжаление, е проблемът.

Тази година е юбилейна за вас. За кои моменти от творческата ви кариера ви е най-приятно да си спомняте?

Всеки момент е безценен! Гледам да не си спомням твърде, защото не е много на добро. Смятам, че хубавото не е още отминало. Има време за спомени. Всеки период има своя чар, своите хубави и трудни моменти. Разбира се, с огромно удоволствие си спомням дебютите си в най-големите оперни театри – „Ла Скала“, „Метрополитън“, Виена, Цюрих, Париж, театрите, през които един певец трябва да мине. Спомням си колегите, с които съм пял, и персонажите, които съм пресъздал. Всичко има своя смисъл и логичен път. Но все още смятам, че трябва да гледам напред.

Но когато отново ви предложат някоя роля – спомняте ли си някои предишни случки?

Да, разбира се. Например дебютът ми в „Риголето“ в Анкона. Това е предизвикателство за всеки баритон. Аз подходих с огромно страхопочитание. Дълго не можех да свикна с факта, че Риголето не е с гърбица, не куца, както дълги години е било задължително. Сега в много постановки никой не прави това. Пее се с костюми, с вратовръзки. За мен е възмутително. Този недъг дава друга сила на персонажа ми. Дори Верди го нарича „моя гърбушко“. Той трябва да бъде грозен, уродлив, но тенденциите са в друга посока. А тогава, при дебюта ми, липсата на гърбицата беше и моя лична драма, защото винаги съм си представял моя Риголето с гърбица, пък то нямаше и бях разочарован. Не казвам, че това е най-важното нещо, но помага – гримът, костюмът, обектите, които имаме на сцената, помагат много за изграждането на един персонаж, за въздействието му.

Владимир Стоянов е роден в Перник през 1969 г. Завършва Държавното музикално училище „Любомир Пипков“ в София, а през 1995 г. се дипломира в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Своя дебют прави през 1993 г. в Бургаската опера, а през 1994 г. специализира в Българската академия за изкуство и култура „Борис Христов“ в Рим при Никола Гюзелев. През същата година специализира и в Академията на Миланската „Скала“ при Магда Оливеро. По-късно е солист в Пловдивската опера, а от 1999 г. е на свободна практика. Пял е в най-големите оперни театри по света.