Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Ще се позова на Стефан Цвайг, който казва, че „образът на един поет никога не е напълно познаваем, ако заедно с него не бъде съживен и образът на човека“. Рядко е да срещнеш истинския… доказания поет, но още по-рядка е срещата с истинското поетическо битие, превърнало се в стил на живота. Такова единство между творчество и живот изцяло важи за една от най-значителните съвременни български поетеси Рада Панчовска, която наскоро отпразнува своя 70-годишен юбилей.

Ето най-важното, което трябва да знаем за Рада. Тя е един, в най-добрия смисъл, литературен отшелник, дълбоко вкоренен в творчеството си. Литературните шумотевици не я занимават. Светските привички са ѝ чужди. Няма да я видите и на телевизионния екран да говори разточително, елитарно и сложно, да изтъква своята значимост. При това не страни от средите и редовно посещава литературните събития. Но винаги с едно незабележимо присъствие, което ѝ дава възможност да наблюдава, вместо сама да бъде наблюдавана.

Рада е изумително жизнен и в същото време рядко порядъчен човек. С тези свои отличителни качества тя e един безспорно съвестен наблюдател и хроникьор на живота. В стиховете ѝ се усеща това, не знам как да го нарека – множествено усилие: страст, кураж, старание, борба или съдба – да извлече колкото може повече от житейската си равносметка и да разкаже всичките там „защо“ и „как“ на творческото си битие. Нейните книги са развълнувана и интригуваща информация за нашето съвремие с осмислянето на явления – социални, политически, културни, диреща упорито и своята собствена самоличност. При това винаги „отблизо“ и „отвътре“ с този неин интимен, топъл, критичен или опрощаващ подход.

Още в самото си начало Рада беше напълно изграден поет. Казвам поет, защото нейната поезия е била винаги заредена с масивна, балансирана енергия, отличаваща се със силна афористична мисъл и мъжествени инвенции. Рядкост е за жена да притежава такъв остър ум, такова неустрашимо и завидно самообладание, с което нахълтва във водовъртежите на живота, прекрачва невъзможни препятствия, сумирайки безбройни преживелици – наглед уж случайни, дори невинни, но важни основания за реабилитирането на човешкото в човека. Затова всяко нейно стихотворение е един напрегнат медитативен акт.

В последната си книга „Космически елегии“, определена от „Литературен вестник“ за книга на годината, я виждаме отново смело да се заемаq и то с най-глобалните въпроси на съвремието ни – за оцеляването на века, в който живеем, с безбройно находчиво изнамерени теми, с невероятен заряд, стабилно и категорично изразени. И с предупреждението на тази прочувствено напомняща поанта от 14-а страница: „За старт или за свършек, ти кажи, все още зависи всичко от всеки един“.

Но страхът, и тревогата за оцеляването на века я преследват и в по-ранните ѝ стихове. В една от предишните ѝ книги, „Стени и мостове“, срещаме същите мотиви и даже потръпваме от един още по-прочувствен възклик: „… о, Боже, дай на двадесет и първи век простор в душата и мостове от човек до човек“.

Все тази нейна абсорбираща сила, готова всеки миг да защити с афористичния си блясък знаменията на живота и да препречи пътя на силите, устремени надолу. И затова поезията ѝ прилича по-скоро на един непрекъснато напрегнат монолог, изящен и същевременно свободен и жив, като че ли съчинен на глас. Бих казал – една изградена със свята придирчивост изразна система, съставена от внезапни и изненадващо вметнати изречения, из чиито лъкатушни криволици винаги ще ни изненада някакъв дързък парадокс, последван от спокойна ирония или тръпчива тъга. Този дълго обмислян и изработен маниер на писане вероятно я улеснява в търсенето и улавянето на нишките, образуващи основата и вътъка на битието. Оттук и нейната силна възприемателна и анализаторска способност, този неин изпитан опит в глъбинната, тоест интелектуално озарена поезия.

Рада Панчовска е литератор от висок ранг. Творчеството ѝ е монолитно и богато. Не знам откъде намира сили тази крехка жена да се справи с това изобилие от изписани страници, при това с толкова стойностни идеи, образи и метафори.

Да не забравим и мащабната ѝ преводаческа дейност. На нея дължим запознанството си с поезията на Борхес, на Октавио Пас и на плеяда съвременни испански поети, издадени, запомнете, в десетки книги. Не можем да не се замислим и за написаното множество творчески портрети на преведените автори и на всичко казано под черта, на аранжирането, на безбройните страници с бележки в края на преводните ѝ книги, на целия този гигантски съзидателен труд.

Някой находчиво беше казал, че истинският поет не пишел. Той просто всеки път сполучвал и когато постигне повече, усещал ясно пред себе си Пътя на мисията си. А в стиховете на Рада това е демонстрирано по-най блестящ начин!

 Страшно обичам поезията на Рада. И от цяло сърце пожелавам да не спира и занапред този неин поетичен подем с тази всеотдайна и заразяваща обич към човечеството и света.

***

Рада Панчовска

Животът е самотно занимание

Животът е самотно занимание.
На дъното на слънчевия световърт се сгушва,
залепил криле,
и се оттласква с всички сили от засмукващия
вихър на всемира,
в светкавично единоборство с който се е осъзнал.
Срещу космическата пустош
и неимоверните безмери вдига
в щурм щита си, съшит от клетъчна мембрана,

животът е самотно занимание.

Фарът

Погнусата на интелекта пред простотията,
която няма нищо общо с простотата
и не е първична, а първобитна.
На умни пък глави нерядко липсва вкус
или са емоционално неграмотни.

Гледай го ти живот, все търси нещо по средата.
Докато се размислям, съучастнически мига фар.

Все още

Планетарните проблеми са на път
                           да изместят социалните.
Човечеството се измъква гузно от миналото си,
майчицата Земя се превръща мащеха.
Космическото стрелбище,
                           което обитаваме в безпристрастния
космос, разчупва черупката на цивилизацията,
обратното броене е започнало.
                           За старт или за свършек, ти кажи,
все още зависи всичко от всеки един.

Из книгата „Космически елегии“, „Сонм“, 2018 г.