Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

„Златю Бояджиев. Виденията на великия майстор“, Димитър Пампулов, „Издателство „Стефан Добрев“, 2019 г.

За художниците, пък и не само за тях, разбира се, са писали по най-различни начини. Има обемисти томове, които могат да бъдат определени като солидни научни монографии с подробно проследяване на хронологията, на отделните житейски етапи, на основните насоки и тенденции на творчеството, придружени със задълбочени анализи и оценки на знакови, ключови творби. Особен случай представлява т.нар. catalogue raisonné, който съдържа творчеството на даден автор в пълнота. Нерядко се срещаме и с по-лаконични текстове, които, без да бъдат изчерпателни, но с нужната дистанцираност от собствените емоции и пристрастия на пишещия, се опитват да синтезират основното за художника, да изтъкнат неговото своеобразие, да го ситуират в някакъв по-общ времеви или образен контекст. Есеистиката, която по природа е субективна и личностно обагрена, с волната си по-свободна форма, също има своето законно място при подобен род писания. Да не говорим пък за текстове, в които, сред словесните потоци от общи фрази и нищо не значещи баналности, читателят съвсем безболезнено би могъл да направи рокада с авторите Х, Y или Z и изложението да си остане все така неопределено и безадресно – подобно на онова, което са правели древните римляни, сменящи главите на идващите и отиващите си императори, но запазващи останалата част от статуята непроменена.

Книгата на Димитър Пампулов за Златю Бояджиев трудно се поддава на определена типологична класификация. Тя е от по-особено естество. Авторът не е изкуствовед, художествен критик или художник, но е достатъчно изкушен от материята, за която пише, бидейки проницателен наблюдател, естетически чувствителен и емоционално „въвлечен” в нея. На всичко отгоре, разбира се, Пампулов е и чудесен писател, стихийно изградил характерните белези на своята неподражаема стилистика. За да напишеш такава книга, трябва да изпитваш искрена и безкористна любов към изкуството и дълбок пиетет към избрания художник.

Независимо от обичта, възхищението и преклонението пред личността и делото на Златю Бояджиев, отношението на автора към художника не се излива в славословие, венцехваление или опит за канонизация. Точно обратното – Пампулов е успял на съхрани нужния отстъп, който му дава възможност да съчетае близкия и далечния поглед към творчеството му, или казано образно „и микроскопа, и телескопа”. В същото време той владее умението да поддържа жив интереса на читателя към повествованието през цялото време. Не вае паметник, не рисува икона, а представя един „протеичен” образ в цялата му многостранност и противоречивост, от което, както е известно, ярките личности не само не губят, но и печелят откъм достоверност и пълнота.

Четейки книгата, имаме усещането, че ставаме свидетели на онова, което се „случва” между нейните страници. Толкова непосредствено, релефно и сетивно убедително са формулирани редица фрази и пасажи. Това качество безспорно може да бъде отнесено към основните достойнства и постижения, свидетелстващи за писателския талант на Димитър Пампулов. Още повече като имаме пред вид, че на голяма част от описаните епизоди авторът не е пряк свидетел, още по-малко пък участник. Гледните точки се менят, парадоксите и метафоричните похвати изплитат един богато фасетиран многостен, който, в определен смисъл, казано с известна доза условност, е „изоморфен” – без да бъде нито изкуствоведски анализ, нито историческа преценка, нито педантична фактология – на бележития български художник.