Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

Лукс ли е да поставиш един текст, без да водиш епични битки за правото да го поставиш?

Не съм сигурна дали има криза в драматургията. С кризите вече свикнахме, никой не им обръща внимание. Кризата се превърна в нормално състояние – значи всичко е точно, нещата са под контрол.

По-скоро при драматургията има криза в комуникацията – просто липсва диалог в драматургията. Пиеси се пишат, някои от тях се поставят, но какво от това? За разлика от писането на поезия или проза – писането за театър не би трябвало да е самотно занимание, най-малкото защото при него са важни гласовете. А със сигурност при писането на драматургия най-често липсва диалогът. Не диалог в текста, а диалог около текста. Диалог между автор и режисьор, между актьори и директор, между сценограф, композитор и всички замесени. Усещането, че една идея е важна и за още някого.

Да, театърът е тежка и бавна машина, изисква много усилия, за да бъде задействана и да тръгне веднъж. Но аз самата не съм сигурна дали имам желание да полагам тези усилия. Трябва ли пишещият човек да вложи толкова сили в задействането на машината, колкото и в написването на текста? По-скоро не. Не съм сигурна и дали поставянето на един текст на сцена трябва да се превърне в чак толкова голяма цел за един пишещ човек. В прекомерните амбиции винаги ми се е струвало, че има нещо нездраво.

Може би затова остава този вариант – процесът на създаване на представление, срещите с директорите, уговорките, тази голяма машина да се задейства с общи усилия. Но пък защо усилията на композитор, актьори, режисьор и сценограф, въобще на всички замесени, трябва да бъдат съсредоточени главно в опитите да се задейства машината и да се създаде едно театрално представление? А след това, едва след като първата битка е спечелена – тепърва да се мисли за главното, за самия спектакъл? Лукс ли е да поставиш един текст, без да водиш епични битки за правото да го поставиш?

Това, разбира се, е реторичен въпрос, защото имам усещането, че българският театър чудесно си преживява и без българска драматургия. Той очевидно е в добро здраве, а тя е някакъв излишен лукс, без който спокойно може да мине. Така изглежда отстрани. И затова в повечето случаи съм склонна да виждам проблема в себе си – може би нещата се случват така, защото аз не изгарям от желание да водя излишни битки – да търся театри, да водя преговори с директори, режисьори, актьори, не си поставям за цел на живота един текст да се постави на сцена. Но как да си обясня, че драматурзите от средното поколение в един момент замлъкнаха? Мога да изброя на пръстите на двете си ръце десетина добри драматурзи, от които не съм чула нищо през последните десет-петнайсет години.

За мен това означава, че едни хора са се изморили да водят битки. А след това ще дойде времето и на още едни хора да се изморят да водят същите битки. И може би на още едни. Иначе криза няма – всичко е нормално, положението е под контрол – пиеси се пишат, а някои от тях дори се поставят.

И още нещо – понякога театрите се опитват да променят нещата. Правят конкурси, лаборатории, пиесите стигат до сцена много по-лесно. Оценявам това. Но трябва ли всяка година едни и същи хора да участват в един и същи конкурси? Няма ли да бъде малко предвидимо и скучно всяка година да се запознаваме отново – директори и драматурзи, и пак да не стигаме до диалог? Нали драматургията беше диалог? Или българската драматургия е преди всичко лукс, който можем – ей така, за разнообразие, от време на време да си позволяваме.