Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Стокхолм, специално за „Култура“

Филмовият фестивал в Стокхолм (6–17 ноември) отпразнува своя 30-и юбилей

Сред гостите му са били Франсис Форд Копола, Ванеса Редгрейв, Алехандро Гонсалес Иняриту, Жак Одиар, Уес Андерсън, Кен Лоуч, Дарън Аронофски, Клер Дени, Ксавиер Долан, Куентин Тарантино, Ай Вей Вей, Дейвид Линч, Дейвид Кроненбърг, Денис Хопър, Изабел Юпер, Шарлот Рамплинг, Ума Търман и редица други. За разлика от големите си съперници Берлин, Кан и Венеция, където в основния конкурс се състезават само нови филми, той показва вече познати заглавия – гледани и дори награждавани някъде по света. Ноември е почти краят на годината, големите фестивали са поприключили, време е за равносметка кои са най-важните филми. Това е и целта на Стокхолм – да бъде витрина на най-доброто от годишната продукция, да се съревновават заглавия, които вече имат награди. Представени бяха над 150 филма от над 60 държави. 40 процента от тях са на режисьорки, защото фестивалът иска да насърчава женското присъствие в киното. Неслучайно директорът му е жена.

Различни журита избират победителите в седем категории. Най-важната награда в основния конкурс е Бронзов кон от 7,3 кг, останалите категории получават Алуминиев кон. Основният конкурс е за режисьори с първи, втори или трети филм. През 2016 г. Бронзов кон получи и българският филм „Безбог“ на Ралица Петрова. Освен за игрални филми има конкурс и за документални. Фестивалът подкрепя млади кинотворци и присъжда стипендия на млад шведски режисьор, който получава шанса да направи нов филм и да продължи своята кариера. Наградата Изгряваща звезда е за млади талантливи актьори, участвали в шведски филми през последната година. Победителят се избира от независимо жури и е представен на церемонията по награждаването. Сред програмите са: „Икони“ – големи изпълнения на водещи актьори и актриси в съвременното кино; „Откритие“ – творби на режисьори дебютанти; „Независими американци“ – САЩ през погледа на най-независимите си режисьори; „Докумания“ – най-истинските истории на годината, разказани в документални филми.

Тричленното жури, оглавявано от шведа Ерик Хемендорф, продуцент на „Квадратът“ (Златна палма в Кан, 2017, показан и на София Филм Фест 2018), изгледа 17 творби и присъди Бронзов кон за най-добър филм на „Песен без име“ (Перу), дебют на Мелина Леон, писателка и режисьорка, представен в „Петнадесетдневката на режисьорите“ в Кан. Направен е със завидно кинематографично въображение по истински случай, разказва за трафик на перуански деца през 80-те години. Във фалшива клиника, която после изчезва в небитието, новородено бебе е отнето от майката под предлог рутинни проверки на здравето и никога не ѝ е върнато. Отчаяното търсене на дъщерята отвежда жената до голям вестник. Там се среща със самотен журналист, който започва разследване. То стига до върховете на корупцията, разголва реалните социални проблеми на Перу, които преливат в сюрреалистични и неясни кошмари. Меланхоличният и елегичен тон на филма, вниманието към местните жени без право на работа, неизбежно води до сравнение с „Рома“ на Алфонсо Куарон. И тук черно-бялата гама придава убедителна и реалистична атмосфера. Неслучайно „Песен без име“, суров и възвишен, получи и Алуминиев кон за най-добра операторска работа на известния в Латинска Америка и награждаван и на Венецианския кинофестивал (2013) Инти Брионес. Той е поразително прецизен, улавя както нюансите на тялото, така и интензивните погледи на героите.

Алуминиев кон за най-добър сценарий беше даден на Надав и Хаим Лапид за „Синоними“ (Израел), взел Златна мечка в Берлин, както и наградата на ФИПРЕССИ. Режисьорът Надав Лапид разказва автобиографичната си история – млад евреин идва в Париж да търси своята идентичност. Йоав (убедителният Том Мерсие) непрекъснато се люшка в своя избор между две страни и два езика. Изрежда синоними, за да изрази негативното си отношение към родния Израел и позитивното към осиновилата го Франция. Травмата, войната и изгнанието са представени по игрив, трогателен и интелигентен начин. Смел филм, който те приковава от началото до края.

Търси себе си и младежът от полския филм „Тялото Христово“ (режисьор Ян Комаса), кандидат за Оскар за най-добър чуждестранен филм. 20-годишният Даниел винаги е искал да стане свещеник, но излежава присъда за убийство и криминалното досие не му позволява да осъществи мечтата си. На излизане от центъра за задържане попада в дърводелска работилница в малък град. Там се представя за свещеник и поради заболяване на истинския свещеник го замества в енорията. Младият и харизматичен проповедник дава възможност на общността, разтърсена от скорошна трагедия, да започне да лекува раните си. Даниел също преживява духовна трансформация. Той умело редува силата и уязвимостта, лудостта и светостта. Актьорската енергия на Бартош Биления покори журито, което му даде Алуминиев кон за най-добра мъжка роля.

Шведите почетоха Франция като гостуваща държава на фестивала с над 25 френски филма във всички програми. Без да е мислено предварително, в тази насока се вписа и наградата на ФИПРЕССИ от програмата „Отворена зона“, която присъдихме на френския филм „По Божия милост“ на Франсоа Озон, носител и на Сребърна мечка от Берлин. Нашата мотивировка е: „Важен филм и все по-актуална история, особено в момент, когато Католическата църква и Ватикана гледат към реформи. Докато разказът се разгръща, тежестта му се стоварва върху вас. Хуманистичният подход на Озон изисква и силни изпълнения от неговите актьори. Те играят мъже от реалния живот“. Отправна точка във филма е една истинска история – сексуално насилие върху млади момчета от католически свещеник в Лион. Едно от тях, вече семеен мъж, случайно разбира, че педофилът все още е в контакт с деца, и решава да реагира. Започнала като лична, битката прераства в създаването на асоциация „Свободното слово“, обединила много от жертвите. Те решават, макар и след десетилетия, да осъдят кардинала. Озон организира филма като сложна верижна реакция. Успява да бъде изключително премерен. Държи здраво актьорския състав и подчертава нестабилността и противоречивия характер на героите, непоправимо сломени, всеки по свой начин, от травмата на насилието. Във филма тежестта на думата (неслучайно асоциацията е наречена „Свободното слово“) непрекъснато се подлага на изпитание. Независимо дали е изписана или изговорена, тя е основният инструмент в битката с Църквата.

Случайно или не, в дните около 10 ноември в програмата „Отворена зона“ се състезаваше и българският филм „В кръг“ на Стефан Командарев. Салонът, където го гледах, беше прилично пълен. Три патрулни двойки бдят за реда на София. По време на своята работна нощ се въртят в кръг, омотани предимно в собствените си проблеми – професионални, но най-вече лични. В кръг без изход вече 30 години се върти и самата държава, настоятелно убеждават авторите. Едни от тях се окайват, че все още живеят в България, друг герой е роден точно на 10 ноември 1989 г. Случките са правдоподобни, героите и актьорите убедителни, но основната причина филмът да не влезе в обсега на нашето тричленно жури, е повторяемостта на сюжетната схема с предишния филм на режисьора „Посоки“. Стана ми особено приятно, когато украинската колежка призна, че все едно вижда Украйна във филма.

Друг вълнуващ момент в Стокхолм бяха наградите за цялостно творчество. Една от тях получи иранският актьор Пейман Моади („Раздяла“). Другата отиде при Макс фон Сюдов – най-известния шведски актьор, един от предпочитаните Бергманови изпълнители, в чест на неговия 90-годишен юбилей. Личеше си, че аплодиращата публика, станала на крака, познава и цени творчеството на своя сънародник. А публика имаше из всички киносалони на фестивала. Той е обичан и желан, с утвърдени традиции.