Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

С фотографа Тихомир Пенов разговаря Оля Стоянова

През октомври в столичната галерия „Фотосинтезис“ беше представена изложбата на Тихомир Пенев „Илюзия“, която представя събитията около падането на комунистическия режим в три столици – Букурещ, Прага и София

Помните ли времето, когато сте правили тези фотографии? Толкова отдалечени ли ни изглеждат днес тези 30 години?

Не, онова време не може да бъде толкова отдалечено, защото, когато човек преживее подобни промени, не може да ги забрави. Начинът, по който Европа рязко реши да се променя – някъде с помощта на правителствата, както в България, другаде с помощта на студентите, както в Чехия. А в Румъния според мен народът просто изскочи на улицата. Така че тези събития не могат да се забравят.

„Илюзия“ се казва изложбата ви, но какво въобще се оказа илюзия? Усещането за свобода, промяната?

Да, а също и мечтите на тези хора, които тогава бяха по улицата. Мечтите на родените тогава деца, които не знаеха какво точно се случва. И тези деца вече са големи и предпочитат да напуснат България, защото няма начин да оцелеят нормално в тази държава в момента. Илюзия е, ако щете, и фактът, че някой се опитва да управлява цяла нация с обещания, приказки и лъжи. Това е за мен илюзията. Затова 40 години минаха и нищо не се е променило и скоро няма да се промени. И ние търпим.

А как настъпи промяната, ако се върнем отново в началото? Можете ли да сравните Прага, Букурещ, София – дори като настроения, като енергия и желание за промяна?

Така не бих могъл да ги сравня. Те са съвсем различни. В Прага всичко започна от възпоменанието на запалването на Ян Палах. Започнаха студентските демонстрации, полицията се намеси, много бяха бити, имаше пребити от бой и след тази вечер всички студенти се събраха и казаха, че искат промяна в държавата. Обикновените работници ги подкрепиха и това не се случи за ден-два, тези събития продължиха месец-два. През това време хората излизаха на улицата и всеки се опитваше нещо да направи, да протестира, да промени нещо.

Това, което се случи в България, беше съвсем различно – аз го чух по радиото, тогава бях в Прага, и просто беше съобщено, че е дошла промяната. След падането на Берлинската стена другарят Тодор Живков си подаде оставка и ние станахме други и различни, дойде демокрацията и ние победихме… Разбира се, това се оказа илюзорно… Няма промяна, защото децата на тези, които са ни управлявали 45 години, все още са на власт…

В Румъния промените обаче бяха предизвикани и от гнева на хората, които бяха оставени гладни. Бяха гладни, но бяха заедно. А в България всичко беше кротко, спокойно, протестиращите стояха зад едни огради и слушаха какво им се казва – как трябва да протестират, какво да направят, какво да очакват. Това е огромната разлика между София, Прага и Букурещ. Тук при нас сякаш всичко се случи като на театър.

Това си личи и от фотографиите. Прага и Букурещ като че ли повече си приличат – там има повече енергия, повече надежда дори, докато ето – много е показателна онази тъмна снимка от площада в София, онова бдение със свещите, ако не се лъжа…

Да, това беше първото мълчаливо бдение. Вместо хората да стоят мълчаливо на най-големия площад със свещи в ръце, трябваше да искат нещо, да настояват новообразуваните партии да започнат промяната… Може би трябваше да се случи онова подхвърляне „Да дойдат танковете“…

Защо? Какво щеше да се промени тогава? Да се получи истинска революция, а не подмяна?

Да, за да стане нещо подобно на онова в Румъния. Народът да излезе на улицата. За да започнат нещата начисто. За жалост вече отдавна е късно за това и може би оттам дойде тази дума „илюзия“. Може би младите, които са на 30 години, и още по-младите изобщо не могат да разберат ние какво сме преживели като нация. И преди тези 30 години, и в годините след промените.

„Илюзия“ е тълкуването на събитията от днешна гледна точка. Мина ли времето на революциите?

На Балканите все още не. Но за нашата държава мисля, че да. На Балканите ще има тепърва да се случват разни неща, преразпределяне кой накъде и защо. Като съседи, това би било малко опасно за нас, но няма да останат така нещата, както бяха през 90-те години.

Има и още една гледна точка към революциите – освен трудни времена на промени, те са и благодатно време за писатели, за фотографи…

О, и за социолозите също. За много хора това е благодатно време, но ако човек тепърва хваща фотоапарата, не би могъл да направи нещата по най-добрия начин. Как да кажа – нещата трябва да се почувстват, да минат през теб, да ги преживееш.

Тоест не става въпрос само за запечатване на събитията, не може човек да бъде само страничен свидетел?

Да, не можеш механично само да фиксираш – ей това се случва. Не е толкова лесно да снимаш подобни събития.

Вие освен че сте фотожурналист, се занимавате и с арт фотография. Но имало ли е период, в който сте се отказвали от снимането?

Да, малки паузи е имало. Но това не е тотално отказване от снимането, от фотографията – по-скоро когато съм се чувствал на кръстопът и е трябвало да избера накъде ще поема от тук нататък, фотоапаратът винаги е бил край мен и знам, че прекрасните природни картини и пейзажи също са винаги край мен. Това са толкова много години работа и вече е достатъчно да погледнеш нещо, за да знаеш как да го направиш, че да се случи добре. Но и това преминава и омръзва. Хубаво е човек да пътува, защото, пътувайки и виждайки нови неща, се прераждаме. Иначе, когато живееш на една определена територия и виждаш едни и същи неща, които не се променят, почти забравяш да снимаш.

Не е ли подобна историята на бразилския фотограф Себастиао Салгадо, който дълги години документира кръвопролитни конфликти като геноцида в Руанда или войните в бивша Югославия, за да стигне до момента, когато започва работа по проекта „Генезис“ и снима красотата на дивата природа. Идва ли такъв момент в работата на фотографа, когато се нуждае от чистота?

Аз не мога да се сравня със Салгадо като величина, но да речем, преди две години направих една изложба, която беше кръстена Н₂О, което означава вода. Всички бяха учудени. Бях снимал природа – облаци, ледове, вода, движение. Пък и водата е навсякъде, дори в нашето тяло. Без вода нямаше да ни има. Но винаги е така – човек първо трябва да изчисти душата си, а след това да мисли какво снима и къде да го покаже.

Вие самият променихте ли се, след като напуснахте София? Липсва ли ви всекидневният ритъм на живот на фоторепортера?

Да, аз се махнах от БТА, имах здравословни проблеми и си казах: или оставаш да живееш тук в София незнайно колко дълго, снимайки, или отиваш някъде, за да се спасиш. И продължаваш да снимаш, разбира се. А може би на мен ми помогна и това, че живея в едно село близо до Велико Търново, имам малко дворче, куче и реката е до мен. И това е промяната – онази, която ти дава повече време за мислене. Това не е всекидневието, когато не знаеш кога спиш, кога ставаш и накъде тръгваш.

Какво снимате в момента?

Вече пет месеца снимам за Етнографския музей на открито „Етър“ и мисля, че се чувствам добре тук, защото то е като едно малко селце – работилници, стари машини, които работят във вода, непрекъснато се случват фестивали и панаири и всичко това трябва да се снима. Плюс нещата, събрани преди 55 години в музея. Добре ми е, въпреки че всеки ден пътувам поне 100 км в двете посоки. Защото независимо от пътуването и времето, което отделям за него, когато човек върши работата, която познава и обича, му е добре и е спокоен.

Така ли намирате баланс в снимането – от една страна, арт фотографията, от друга – фотожурналистиката? Пък и има нещо много красиво в това да снимате хора, които вършат нещо с ръцете си, пазят старите занаяти, защото това познание като че ли вече изчезва.

Наистина са останали малко хора, които пазят тези занаяти. Това ще бъде проблем от тук нататък, защото вече се оказва, че няма майстори, които да учат младите. Пък вече няма и млади хора, които да искат да се учат. Всеки иска по лесния начин да изкара някакви бързи пари, а така традициите и занаятите се губят. И затова ми харесва това място, тук се опитват да запалят повече хора – правят курсове за деца, обучават и възрастни – ако не за цял живот да се занимават с това, поне да разберат за какво става дума. Да, хубаво е някак. И спокойно.

Днес благодатно време ли е за снимане? Или добрият фотограф не се съобразява с времето, а успява да види интересни неща за снимане, независимо в какво време живее?

По-скоро второто, всеки сам определя какво вижда, а животът, колкото кротък и тих да изглежда, големи събития се случват. Винаги се раждат хора, живеят и умират. Има хора, които творят. И някъде в тези човешки пътеки и движения, ако се вгледаш спокойно, можеш да откриеш много неща.

Има ли моменти, в които сте отказвали да вдигнете фотоапарата? Знам, че един фоторепортер не се връща без снимка от дадено събитие, но понякога трудно се открива смисъл в тази рутина?

Трудно е да се отговори, защото след толкова много години, когато човек ежечасно е снимал, това се е превърнало в някакъв рефлекс. Но да, понякога е трудно и да снимаш, и да забравиш това, което снимаш – катастрофи, проблеми, но по този начин можеш да накараш другите хора да се замислят. И когато човек се качи в колата – хубава, лоша, бърза, бавна, скъпа, и когато не се спазват правилата, ето ги поредните жертви. И ако само се напише един такъв текст – днес петима души загинаха в катастрофа, до колко читатели ще достигне? Както ние се шегуваме с нашия черен хумор – това е снимка за първа страница, защото иначе хората си мислят, че на тях това няма да им се случи. Но за части от секундата можеш да отнемеш и своя, и чуждия живот. Да, понякога наистина е трудно да снимаш, но си знаеш, че има смисъл във всичко това.

Струва ли ви се, че фотографията се променя днес?

Мисля, че репортажната фотография, каквато беше едно време, почти я няма. Фактът, че всеки вади някакви таблети и телефони и започва да щрака, без да мисли, убива фотографията. Докато за рекламната фотография настъпиха добри времена и навлизането на новите технологии позволява да се правят магии. Но чистата репортажна фотография вече я няма. Ние – по-старото поколение, знаехме, че в един филм има 36 кадъра, бяхме наясно, че в джоба си имаме два, три или пет филма и всяко снимане, всяко натискане на копчето намалява броя на кадрите. Затова едно време се мислеше много повече, преди да се натисне спусъкът – мислиш за композицията, какво се вижда, какво не се вижда и кога да натиснеш. А с новите технологии можеш да нащракаш хиляди кадри и това променя мисленето на младите. Останали са малко хора, които удържат някак си и в сериозното писане, и във фотографията.

Как се вижда това на фотографиите?

Дори българските фотографи, които снимат за чуждите агенции, и те имат някакви указания какво, как и защо да снимат. Онази свобода, която беше в БТА преди петнайсетина години, вече я няма никъде. И веднага давам пример – там ние носехме отговорност за снимките и кратките текстове. Така при срещата на президента Първанов с датската кралица вместо снимката с официалното ръкостискане аз избрах един кадър, на който всички са усмихнати и само Първанов е сериозен. И веднага ме попитаха – защо тази, искаме друга, но аз имах правото да кажа: „Не, това е снимката“. Сега вече я няма тази свобода – да отнесеш дори скандал, да имаш проблеми, но да кажеш: „Не, това е снимката“.

За документалното кино казват, че има силата да променя нещата. Фотографията има ли такава сила?

Фотографията също. Съдя по десетки примери. Просто една снимка говори повече от хиляди думи, това е истината.

Тихомир Пенов е роден през 1960 г. в Пловдив, завършва висше образование по фотография в Прага през 1990 г. Дълги години работи като фоторепортер, но снима също и арт фотография. Бил е студиен фотограф, фотограф на Медицинската академия, фоторепортер на вестник „Глас“, фоторедактор на списание „В Пловдив“, театрален фотограф, фоторепортер в БТА, а днес снима за Етнографския музей на открито „Етъра“. Има над 30 самостоятелни изложби в България, Чехия, Словакия, Канада, Швейцария, Норвегия и Дания. Носител е на Награда „Пловдив“ (1996) за принос в изкуството, първа награда на „Фотоваканция“ (1997), първа награда „Кодак“ за съвременна българска фотография за 2001 г., на статуетката на Фотографската академия за цялостно творчество (2001), на Голямата награда на „Канон-Бг“ за фотожурналистика за 2007 г.