Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Разговор за спектакъла „Хофман“ с режисьорката Ани Васева

Спектакълът „Хофман“ на група „Метеор“ е изтъкан от огледални ситуации – писателят се отразява в своите герои, които се оглеждат в създателя си. Кой е Цахес? Може би самият Хофман. Кой е студентът Анселмус? Биографични детайли се отразяват в текстовете, които виждаме на екрана, преводът се отразява в оригинала – спектакълът звучи на български и немски. Актьорите Леонид Йовчев и Стефан Милков се оглеждат в гротесковите си проекции от екрана. Публиката, или поне част от нея, се озовава при детските си спомени от фантастично-гротескните приказки на Хофман, събрани в изданието с илюстрации на Любен Зидаров от 80-те години на миналия век. На тази книга ѝ е отредено почетно място на сцената. „Хофман“ е логическо продължение в търсенията (или завръщане към началото), както разбираме от отговорите на Ани Васева.

Как стигнахте до Хофман?

За мен Хофман е любим автор още от детството. Мога да кажа, че „Златната делва“ е едно от произведенията, които са повлияли най-силно както на формирането на вкуса ми към литературата и изкуството изобщо, така и на начина, по който възприемам и доизмислям света. Цялата книга (изданието на „Народна младеж“ от 1981 г.) с илюстрациите на Любен Зидаров е ярко запечатана в съзнанието ми и съответно винаги е присъствала в работата ми. В този смисъл за мен пътят беше напълно органичен и логичен, а дългогодишната ми съвместна работа с Боян Манчев доразви интереса ми към Хофман в контекста на феномена на романтизма и връзката му с множество други любими автори като Достоевски, Гогол, Едгар Алан По и дори Лъвкрафт.

В основата на вашия „Хофман“ са образи от три емблематични произведения – „Пясъчния човек“, „Златната делва“ и „Малкият Цахес“. Какво ги свързва във вашата интерпретация?  

Както вече споменах, „Златната делва“ е изключително важно за мен произведение. То е структурно свързано както с живота на Хофман, така и с другите две произведения – „Пясъчния човек“ и „Малкият Цахес, наречен Цинобър“. Освен повтарящите се и на четирите места (в биографията на Хофман и трите литературни текста) персонажи, ситуации и мотиви тях ги обединява и усещането, че плътта на очевидното, обяснимото, е точно толкова прозрачна, колкото и тази на чудесното, необяснимото. Уж лесно доказуемите факти с едно мигване се преобразяват в дим, химера, а фантастичното, свръхестественото със също толкова нищожно усилиe се оказват непоколебима действителност.

Общо е и отношението към околните/читателите – изключително иронично, дори подигравателно и едновременно с това – уважаващо възможността за избор, за интерпретация, за вземане на решения. Очакванията на читателя са постоянно лъгани, но за сметка на това му е дадена свободата сам да вземе решение по кой от всичките възможни предложени от автора начини ще разчете написаното или, още по-добре – оказано му е доверието, че е способен да го чете с всички поне четири ключа едновременно.

Както знаем от биографичните разкази за Хофман, такова е било и неговото отношение към собствените му съграждани – превръщайки се в шут, в непоносим малък Цахес, той им дава възможност да се огледат в него, да се подиграят сами на себе си, но да пристъпят заедно с него в света на невероятното.

Защо предпочетохте играта с образи, а не се спряхте върху едно произведение на Хофман?

Най-старото ми желание беше да поставя „Златната делва“. Поставянето на Хофман на сцена или превръщането му в кинопроизведение неизменно се изправя пред основен проблем – непредставимото, невъобразимото играе огромна роля и ако тя не бъде омаловажена, се сблъскваме с парадокса, че трябва да се даде образ на невъобразимото. Което не е невъзможно, разбира се. Реших, че този проблем сам по себе си заслужава внимание и че за да бъде разгледан в дълбочина и сложност, би могло да се работи със структурата, която се дублира в живота и множество произведения на Хофман. Да се извадят наяве не само двойниците от произведенията и живота, но и самите произведения и живот като двойници. И тъй като става дума за множество произведения и множество форми на живот (банален, фантастичен, органичен, изкуствен и т.н.), двойниците се оглеждат в почти безкрайна поредица от вписани едно в друго криви огледални изображения.

Как присъства образът на самия Хофман сред останалите във вашия спектакъл?

Както и в литературата му – пълноправно с всички останали персонажи, жертва на самоиронията и фантазията си. Трагичен в гротескността си и поетичен в падението си.

Какви трудности срещнахте в Хофмановия свят?

Не бих могла да говоря за трудности в собствения смисъл на думата, по-скоро за постоянно разкриващи се възможности и съответно за императива да се прави избор.

Казвате, че при Хофман ви интересува неутолимото желание за съществуване в невъзможното. Какви са измеренията на този не-възможен или не-човешки свят?

Той присъства неизменно във всички произведения на Хофман – дали това е светът на музиката, свят, в който Антония от „Съветникът Креспел“ умира, защото един свръхчовешки глас не може да съществува сред обичайното; дали това е Атлантида, в която Анселмус и Серпентина се преселват накрая на „Златната делва“, но която присъства през целия разказ в превращенията на саламандъра, в магиите на вещиците и дори в мечтите на Вероника; дали това е сферата на магнетизма и така нататък, и така нататък.

От друга страна, „нормализирането на необикновеното“ е основен ход при Хофман – пак според вас...

Става дума именно за равноправието на невъзможното и възможното, което споменах по-рано. Необичайното се превръща в норма, което обаче не го банализира, а му дава нови възможности за действие и най-вече нов, легален статут на пълноправен партньор в сюжета.

Централен мотив при Хофман е игровата връзка между живото и автомата. И вие не можете без нея.

С художника, автор на апарати и дигитални програми, Стефан Дончев сме работили изключително много не просто с деформацията на образа, а с превръщането на органиката в механика и/или в дигитален, „изкуствен“ двойник, който обаче се завръща като нов вид алтерирана органика и изменя самото възприятие за „живо“, включвайки и „изкуственото“ в него.

Чрез какво Хофман най-добре се свързва с днешните нагласи – чрез „черния си романтизъм“, критиката на Просвещението, иронията?

Зависи, разбира се, с чии нагласи днес: готическият хорър никога не излиза от мода; стремежът към непостижимото винаги е бил основна движеща сила в изкуството; котките авантюристи и кучетата митомани са отделна ниша както в популярната, така и в субкултурата (културите); животът на музиката като живот на изключителното, на едновременно сложното и непосредствено вълнуващото също е тема, която винаги намира отзвук сред един или друг читателски кръг.

Въпросите зададе Людмила Димова

Ани Васева е режисьорка и теоретичка на театъра и танца. Съоснователка на „Метеор“. От 2008 г. насам е поставила над двадесет спектакъла, последните от които са „Хиджиката и неговият двойник“ и „Хофман“ (2019). През 2014 г. защитава докторска дисертация в Института за изследване на изкуствата към БАН. От 2015 до 2018 г. преподава в НБУ и Театрален колеж „Любен Гройс“. Авторка на книгата „Що е то съвременен танц?“ (2017) и съавторка, заедно с Боян Манчев, на „Метеор. Избрани театрални текстове“ (2018). 

„Хофман“, режисьор Ани Васева, автори на текста Ани Васева и Боян Манчев, използвани са фрагменти от Е.Т.А. Хофман и негова музика. Участват Леонид Йовчев и Стефан Милков, както и гласовете на Карин Мюлер Стефанов, Анет Хардеген и Дирк Сислак. Апарати Стефан Дончев, музика Кристиан Алексиев.