Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

С швейцарския писател Бернар Коман, който гостува на Софийския международен литературен фестивал, разговаря Тони Николов

Книгата „Всичко отминава“, донесла ви Гонкур за разказ, започва с въпроса: „Какво остава от живота на един човек? Като извадим всичките „понеже“, „въпреки“, „всъщност“, какво остава от живота?“. Имате ли отговор?

Мисля, че това е един голям въпрос от края на ХХ и началото на XXI век. Дълго време живяхме в еуфория, вярвайки, че можем да опишем живота на даден човек, че знаем какъв е бил този живот. След психоанализата и появата на безсъзнателното се постави под въпрос тази възможност да проникнем в нечий живот. Дори в собствения ни живот. Какво остава от един живот? Няколко мига, някои жестове и решения или написаното – за онези, имащи достъп до него. В случая правя възхвала на литературата. Защото едно от нещата, оставащи от един човек, със сигурност е написаното от него.

Какво тогава е писането за вас? Явно не просто разказването на истории ден след ден, а нещо повече?

Писането е начин да уловим изплъзващото се, изтичащото време. По образа на клепсидрата – на пясъчния часовник, където песъчинките бързо се стичат от горе надолу. Мисля, че писането е точно това. То се занимава с всекидневието – с материалното и осезаемото за всички, опитвайки се да го изведе на по-философско и метафизично равнище. Зад всеки личен опит се крие обобщението. Мисля, че силата на литературата е в това, че описва индивидуални персонажи, вписвайки ги в нещо много по-голямо. Една от най-важните роли на литературата е в прехода от единичното към множественото. Да се създадат герои, говорещи не само със своя глас. И ако вземем за пример романите на Марсел Пруст, ще видим, че там срещаме персонажи, с които ще се сблъскваме цял живот – като мадам дьо Вердюрен, херцогиня дьо Германт или барон Шарлюс. Литературата ни помага да живеем и да намерим смисъла в живота. Ако поддържате само актуални връзки с живота, няма да ви е никак интересно. Човешкият опит става интересен с натрупванията, когато настоящето препраща към моменти от миналото. И едва когато тази връзка между миналото и настоящето се изгради, бихме могли да имаме визия за бъдещето.

Казват, че писателите са визионери. Те наистина са визионери, тъй като успяват да обвържат миналото с настоящето. А това им дава визия и за бъдещето, което е още в зародиш. Великолепен пример е романът на румънския писател Норман Маня „Завръщането на хулигана“. В него се разказва как през 30-те години на ХХ век младият книжар Ариел „вижда“ какво ще се случи –нацистките и фашистките жестокости – докато хората около него го разубеждават, че небето е синьо и всичко ще отмине. А той вижда тъмните облаци, предвещаващи бурята. Тъкмо тази роля на литературата ме кара да вярвам в нея.

Киното още ли ви привлича с възможностите си? Сценарист сте на някои от филмите на швейцарския класик Ален Танер – „Реквием“, „Йонас и Лила“, „Пол си отива“…

Литературата отдавна се чувства привлечена от киното – още когато то възниква като ново изкуство. Малко се знае, но един от първите, който на практика използва движението на камерата в литературата, е тъкмо Пруст. Той се вдъхновява от кинопохватите, обглежда героите си по този начин и въпросът за движението е много важен за него. А вторият голям момент в киното е „Новата вълна“ – онова, което можем да наречем „ново кино“.

Аз прекарах детството и младостта си в киносалоните. Бил съм на пет години, когато Годар заснема „До последен дъх“, и на десет, когато Ален Танер прави „Саламандър“. Цялата красота на „новото кино“ не е във филмовата история, а напротив – че те караше да мислиш за реалния живот, за камерата и разкадровката... Налага се друга чувствителност на формата. Живеех с киното, бях съвсем млад, когато ми повериха петъчната киностраница в един всекидневник. Мисля, че кинокултурата проникна и в начина ми на писане, във фразата, изтичаща като бавен фарт. Много се възхищавам на филмите на Миклош Янчо, особено на „Червеният псалом“, където на четири пъти се използват изключително дълги планове. Щом сте писател, си давате сметка, че вътре във вас има „куфарче със спомени“, съдържащо целия ваш живот – от спомените от детството до възприятието за света. И днес си спомням всяка стъпка от пътя ми до училище, от времето, белязало промяната в мен: от живот без спомени в живот със спомени. Затова и днес мога да ви опиша този път метър по метър – с онова, което ни привличаше или ни караше да се боим. Откритото от нас в детството или юношеството влиза в куфарчето със спомените. И щом започнем да пишем, отваряме куфарчето и елементите от преживяното изникват на белия лист.

Преклонението пред киното ли ви подтикна към един необичаен проект – да издадете за първи път в света стиховете на Мерилин Монро? Какво ви привлече у нея – митът или личността?

Мерилин Монро беше чиста случайност в моя живот, но случайността никога не е „случайна“. През 70-те години живеех с киното, но с радикалното и авторско кино. По онова време гледахме с огромно подозрение на американското кино като налагащо комерсиални модели. След години се освободих от някои предубеждения, станах голям почитател на абстрактната живопис, на един Джаксън Полак например. Открих и американското кино, в която присъстваше Мерилин Монро. Но случаят ѝ е особен – снима се в слаби филми, където самата тя е гениална. С изключение на „Непригодните“ на Джон Хюстън, останалото е направо покъртително. „Някои го предпочитат горещо“ е просто дебилно като филм. А тя е гениална! Още навремето усетих, че в нея има мистерия, далеч надхвърляща киноклишето.

През 2008 г. гостувах в Ню Йорк, за да помогна на една приятелка. У мен, като швейцарец, винаги е имало няколко „бряга“. Освен френски говоря немски, но много по-добре италиански. В даден период дори мислех на италиански, установих се в Тоскана, но идването на власт на Берлускони ме накара да напусна Италия. Тогава заминах за Ню Йорк, където не бях ходил от 25 години. Разговарях с литературни агенти и един от тях ме помоли да хвърля поглед на коректурите на книга на рок певеца Лу Рийд. Запознах се с Лу Рийд, а чрез него със семейството на Лий Страсбърг. И ето че на една вечеря г-жа Страсбърг ме попита не искам ли да издам непубликувани текстове на Мерилин Монро! Бях смаян. Оказа се, че те държат ръкописите и правата ѝ. Два месеца по-късно ме извикаха и аз взех първия полет за Ню Йорк. Показаха ми две нейни неизвестни поеми, които ми се сториха великолепни. Подписах договор с всевъзможни клаузи на конфиденциалност. Нямах право да показвам на никого текстовете. Трябваше сам да направя макета на книгата, без да знам ще ми разрешат ли да я публикувам. Девет месеца работих в уединение. Изпратих резултата на г-жа Страсбърг и един ден тя ми се обади по телефона със сълзи в очите. Каза ми, че книгата е великолепна. Тя излезе през 2010 г. и се продадоха над 1 млн. екземпляра. „Фрагменти“ е важен проект за мен, защото напълно промени представата за Мерилин Монро.

В едно ваше интервю настоявате, че се променя целият ни цивилизационен модел, наследен от Ренесанса, че изчезва идеята за перспективата. Така ли виждате бъдещето?

Мрежата на интернет промени идеята за център и периферия. Нещо, което значително затрудни самата власт, днес тя се чувства сериозно заплашена навсякъде по света. Вече не можете да кажете, че това е официалната версия и няма нищо друго. Един нов свят се задава. Налице е антропологична промяна, която още не е завършила. Ще има още промени и кризи. А другата голяма новост е електричеството. Замислете се: имаме го близо век, а от края на ХХ век се уповаваме изцяло на него. На това е посветен последният ми роман. Днес комуникацията, достъпът до паметта, регулацията на климата – всичко опира до електрическата енергия. Основна грижа на библиотеките е как да дигитализират всичко. За първи път светът до такава степен е зависим от енергията. И трябва да сме готови за срив на енергомрежите. Това ще промени изцяло нашия свят. Затова ме интересуват хората на съпротивата, способни да променят ситуацията.

Бернар Коман (род. 1960 г.) е швейцарски писател, който живее в Париж. Учи литература в Женева при Жан Старобински и при Ролан Барт в Париж. През 1986 г. се установява в Тоскана, преподава в Университета в Пиза. Преводач на френски на книгите на Антонио Табуки. От 2011 г. е съветник на програмите на канала „Арте“. Автор е на петнайсет книги. Сборникът „Всичко отминава“ (бълг. издание „Сонм“, 2016 г., превод Рени Йотова) му носи наградата Гонкур за разказ през 2011 г.