Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

Как да запомним ХХ в? Като мрачен летопис за диктатури и насилие, заслужил единствено да потъне в забрава, или като напрегната битка за свобода и напредък? И убедени ли сме, че XXI век ще е радикално по-различен, както твърдяха мнозина на прага на новото столетие. Представяме размисъла на двама изтъкнати съвременни историци чрез фрагменти от подготвяната от издателство „Колибри“ книга в превод на Невяна Андреева.

Тимъти Снайдър: Тази книга е история, биография и морално-философски трактат. Тя е история на политическите идеи на ХХ в. в Европа и Съединените щати. Тя е и интелектуална биография на историка и есеиста Тони Джъд, роден в средата на ХХ в. в Лондон, само няколко години след катаклизма на Втората световна война и Холокоста, точно по времето, когато комунистите заграбват властта в Източна Европа.

По форма настоящата книга е дълъг разговор между Тони и мен. През зимата, пролетта и лятото на 2009 г. всеки четвъртък аз взимах влака в 8:50 от Ню Хейвън, слизах на гарата „Гранд Сентрал“ в Ню Йорк, за да се кача на метрото и да поема към квартала, където живееше Тони със съпругата си Дженифър Хоуманс и двамата им синове, Даниъл и Ник. Срещите ни започваха в 11:00. Обикновено разполагах с около десет минути да събера мислите си в някое кафене, да щрихирам темата на предстоящия разговор и да нахвърлям няколко бележки.

Когато през януари 2009 г. започнахме своите беседи, Тони все още можеше да си служи с краката си. Не беше в състояние да завърти дръжката на входната врата на апартамента си, но ме посрещаше, застанал прав на прага. Скоро започна да ме посреща от едно кресло във всекидневната. През пролетта носът и по-голямата част от лицето му бяха покрити с маска за обдишване, която бе заместила функциите на белите му дробове. През лятото седяхме в кабинета му, заобиколени от книги, а Тони ме гледаше отгоре, седнал в извисена, масивна електрическа инвалидна количка. Понякога трябваше сам да натискам копчетата ѝ, тъй като Тони бе неспособен да го прави. Той вече въобще не можеше да движи тялото си с изключение на главата, очите и гласните струни. Но за нашата книга това бе достатъчно.           

Като историк се занимавам с Източна Европа, където книгата-разговор може да се похвали с достойна традиция. Най-известният пример са, разбира се, беседите, които чешкият писател Карел Чапек води с Томаш Масарик, философ и президент на Чехословакия между двете световни войни. Това е и първата книга, която Тони е прочел от кора до кора на чешки език. Най-добрата книга-разговор е може би „Моят век“, прекрасната автобиография на поета от полско-еврейски произход Александър Ват, която той записва на магнитофон по време на беседите си с Чеслав Милош в Калифорния. Прочетох за пръв път тази книга във влака по време на едно пътуване от Варшава за Прага – тъкмо започвах аспирантурата си. Нямах предвид тези примери, когато предложих на Тони книга под формата на разговор, нито пък смятам себе си за втори Чапек или Милош. Като историк, който изследва Източна Европа и е прочел много такива книги, за мен бе просто очевидно, че от един разговор може да се роди нещо трайно.

Тони Джъд: Когато през декември 2008 г. Тим Снайдър за пръв път ми предложи да запишем серия от разговори, реагирах скептично. Три месеца преди това ми бяха поставили диагноза амиотрофична латерална склероза и не бях наясно с бъдещите си планове. Допреди диагнозата възнамерявах да започна работа над нова книга, която замислях от няколко години – интелектуална и културна история на социалната мисъл през ХХ век. Но изследователският труд, който книгата би изисквала, да не говорим за самото писане, може би нямаше да бъдат по силите ми. Книгата вече се бе оформила в главата ми, а до голяма степен и в записките ми. Въпросът беше дали щях да успея да я довърша.

А и самата идея за подобен продължителен обмен на мисли бе непозната за мен. Подобно на повечето публични автори, и аз неведнъж съм давал интервюта за медиите, но почти винаги по повод на някоя публикувана от мен книга или по някой наболял обществен въпрос. Предложението на Тим бе нещо съвсем различно. Той си представяше продължителна поредица от разговори, записани и впоследствие дешифрирани, които засягат теми, доминирали работата ми през годините – включително и темата на заплануваната от мен книга.

Съгласих се обаче с този проект и по други причини. Да те интервюират е едно, а да разговаряш – съвсем друго. Можеш да произведеш нещо интелигентно дори и от най-глупавия въпрос на някой журналист, но не можеш да водиш задълбочен разговор с някого, ако той не знае за какво говори или пък са му чужди нещата, които се опитваш да кажеш.

Знаех обаче, че Тим Снайдър е изключение. Двамата сме от различни поколения – запознахме се, когато той все още следваше в университета Браун и аз изнесох там лекция като гост-преподавател. Освен това и произходът ни беше напълно различен: аз съм англичанин по рождение и дойдох в САЩ едва на средна възраст, докато Тим е родом от дълбоката провинция на Охайо. Въпреки това обаче ни свързват огромен брой общи интереси и теми.

Щом като щях да „говоря“ XX век, несъмнено щях да се нуждая от събеседник, който може не само да ми задава въпроси от областта на моята професионална компетентност, но и да обогати разговора с теми, които само косвено са били предмет на собствените ми научни занимания. Двамата с Тим идеално се допълвахме един друг.

Свързват ни не само общи исторически интереси, но и общи политически възгледи. Въпреки поколенческата разлика необузданите години след 1989 будеха у нас сходна загриженост: най-напред оптимизмът и надеждите на „кадифените революции“, после депримиращото самодоволство в годините на Клинтън и най-накрая катастрофалната политика от ерата на Буш-Блеър. Струваше ни се, че и външно-, и вътрешнополитически двете десетилетия след падането на Берлинската стена са пропилени: въпреки оптимизма, пробуден от избирането на Барак Обама през 2009 г., двамата гледахме с тревога към бъдещето.

Къде бяха отишли спомените, опитът и постиженията на XX век? Какво от тях бе останало и как можехме да им вдъхнем нов живот? Всички – и съвременници, и студенти – единодушно твърдяха, че ХХ век вече изцяло принадлежи на миналото: мрачен летопис за диктатури, насилие, злоупотреба с властта и индивидуално безправие, заслужил единствено да потъне в забрава. XXI ще е по-добър, прокламираха всички, дори само защото държавата ще е обречена на бездействие – един „плосък свят“, в който глобализацията ще носи изгода на всички, а пазарът ще има неограничена свобода.

В хода на нашите разговори се очертаха две теми. Първата бе „професионална“ в по-тесен смисъл: беседа между двама историци, които дискутират върху неотдавнашната история и се опитват в ретроспекция да извлекат смисъл от нея. Но все по-често в разговора се намесваше и друг тематичен кръг от въпроси: какво губим, ако загърбим ХХ век? Кое от неотдавнашното минало да оставим зад себе си и кое да опазим, ако искаме с негова помощ да изградим по-добро бъдеще? Това са по-ангажирани дебати, при които загрижеността за съвремието и личният опит неминуемо оставят своя отпечатък върху научния анализ. В този смисъл те са по-малко професионални, но не и по-малко важни. Получиха се невероятно оживени дискусии – едва ли бих могъл да си пожелая нещо по-добро.

Настоящата книга „разговаря“ за ХХ в. Но защо век? Защо да не се откажем от това понятие като удобно клише и да преподредим хронологичните процеси въз основа на други фактори: икономически нововъведения, политически трансформации или пък културни обрати? Само че подобен подход би бил малко насилен. Тъкмо защото е човешко откритие, структурирането на времето в десетилетия и столетия има значение в делата на хората. За тях календарните повратни точки са важни, ето защо и ние не бива да пренебрегваме значението им.

Понякога асоциацията се дължи на чиста случайност: в Англия хората от онова време имат подчертано усещане за прехода от XVI към XVII в., защото този преход съвпада със смъртта на кралица Елизабет и поемането на престола от Джеймс I – един истински значим момент в политическата история на Англия. Почти същото важи и за 1900 г. За англичаните краевековието практически съвпада със смъртта на кралица Виктория, управлявала в продължение на шейсет и четири години и дала името си на цяла една епоха, но и французите пределно ясно съзнават онези културни течения, които в своята съвкупност очертават епоха със собствени параметри – fin-de-siècle.

Но дори и да не се случи нещо кой знае колко вълнуващо, тези секуларни крайпътни камъни в ретроспекция почти винаги се оказват ориентировъчни точки. Когато споменаваме XIX век, ние знаем за какво говорим именно защото тази епоха демонстрира определен набор от отличителни характеристики – и то много преди края си. Никой не би казал, че „през или около“ 1800 г. светът видимо се е променил. Но към 1860 г. за хората е съвършено ясно какво отличава тяхната епоха от тази на техните предшественици през XVIII век – и тези различия играят роля в тяхното разбиране за времето, в което живеят. Затова ние също трябва да се отнасяме сериозно към тях.

Ами ХХ век? Какво да кажем за него? Или за това, както остроумно бил отбелязъл Чжоу Енлай за Френската революция, е още прекалено рано? Но ние не можем да си позволим да отложим отговора за по-късно, защото никое друго столетие не е било толкова интензивно изследвано, интерпретирано, сочено за пример и порицавано, колкото ХХ век. В най-доброто описание, което имаме за това столетие от близко време, неговият автор, Ерик Хобсбом, е нарекъл „краткия ХХ век“ (от Руската революция през 1917 г. до срутването на комунизма през 1989 г.) „века на крайностите“. Ехото на тази твърде тягостна – или най-малкото отрезвена – версия на събитията се отразява и в произведенията на редица по-млади историци: например Марк Мазауър, озаглавил своята история на XX век „Континент на мрака“.

Подобни иначе убедителни обобщения на една зловеща поредица от събития страдат от недостатъка, че не могат да се откъснат от гледната точка на тогавашните съвременници. Епохата започва с катастрофална световна война и свършва с краха на повечето доминирали я идеологии, така че едва ли може да се надява на благосклонно отношение в ретроспекция. От арменския геноцид до кланетата в Босна, от възхода на Сталин до падането на Хитлер, от окопите на Западния фронт до войната в Корея – ХХ век е безмилостен разказ за човешки беди и колективни страдания, от които сме излезли по-тъжни, но и по мъдри.

Ами ако решим да не тръгваме от наратива на ужасите? В ретроспекция, а и не само в ретроспекция, ХХ век внася удивителни подобрения в живота на хората. Благодарение на многобройните медицински открития, политически промени и институционални обновления хората по света живеят по-дълго и по-здравословно, отколкото през 1900 г. някой въобще би могъл да предвиди. И колкото и да е странно в светлината на казаното дотук, те живеят в по-голяма сигурност – поне през повечето време.

Може би това е парадоксът на тази епоха: в много от тогавашните държави условията на живот неимоверно се подобряват, но с безпрецедентното изостряне на междудържавните конфликти също толкова неимоверно нарастват и рисковете от война или окупация. Така че, от една страна, ХХ век просто продължава усъвършенстванията и постиженията, достигнати през предишното столетие. От друга страна обаче, той е обезсърчително връщане към анархията и насилието, характеризиращи XVII век до момента, когато Вестфалският мир от 1648 г. стабилизира държавния ред в Европа за двеста и петдесет години напред.

Съвременниците на тогавашните събития възприемат смисъла им съвсем различно от нас в днешно време. Това може да звучи като очевидност, но всъщност не е. С Руската революция и последвалата я експанзия на комунизма и на изток, и на запад възниква един убедителен наратив на историческата неизбежност, според който капитализмът е обречен да загине – независимо дали в близко бъдеще или някога по-късно. Дори за онези, за които тази перспектива е потискаща, тя съвсем не изглежда невъзможна, а вероятните ѝ последици дават облик на столетието.

Едно нещо поне е пределно ясно – 1989 г. не се е отдалечила чак толкова, че да забравим колко реално осъществим е изглеждал комунистическият проект за много хора (най-малкото, докато не са го изпитали на гърба си). Напълно обаче сме забравили, че най-правдоподобната алтернатива на комунизма в годините между двете световни войни е не либералният капитализъм, а фашизмът – най-вече в италианския му вариант, който подчертава връзката между авторитарна власт и модерност и в същото време отхвърля (до 1938 г.) нацистката расистка идеология. Когато избухва Втората световна война за много повече хора, отколкото би ни се искало, алтернативата гласи фашизъм или комунизъм – като фашизмът държи съвсем нелоши карти.

Тъй като тези две форми на тоталитаризма са вече мъртви (ако не в идейно, то поне в институционално отношение), за нас е трудно да си спомним, че е съществувало време, когато и двете са изглеждали много по-вероятни от демократичната конституционна държава, към която заедно изпитват такова презрение. Никъде не е било писано черно на бяло, че последната ще спечели битката за сърцата и умовете на хората, още по-малко пък войната. Накратко казано, ние с право смятаме, че ХХ век е доминиран от насилничество и политически екстремизъм, не можем обаче да вникнем в смисъла му, ако не осъзнаем, че този насилнически екстремизъм е упражнявал притегателна сила за много по-голям брой хора, отколкото сме склонни да допуснем. Това, че либерализмът с времето се оказва победител – макар в голяма степен благодарение на възстановяването му върху силно променен институционален фундамент – е едно от истински неочакваните развития на века. Либерализмът, също както и капитализмът, се е оказал изненадващо адаптивен – защо е било така, е една от главните теми на нашата книга.

Неисториците смятат, че за един автор е по-добре, ако е преживял събитията, за които разказва. Отдалечаването във времето създава пречки: материалните източници може да са оскъдни, мирогледът на нашите протагонисти може да ни е чужд, обичайните категории („Средновековие“, „Тъмни векове“, „Просвещение“) може да внасят по-скоро объркване вместо яснота. Физическото разстояние също може да се превърне в пречка: непознаването на езици и култури може да подведе дори и най-прилежните. Персийците на Монтескьо[1] може да имат по-дълбоки прозрения за дадена култура от местните жители, но те все пак не са безпогрешни.

Интимната близост обаче също създава проблеми. Прозренията на историка, придобити от пряко участие в събитията, може да се отразят на неговата аналитична безпристрастност. Учат ни, че в своята работа историкът трябва да се абстрахира от самия себе си, и в общи линии това е разумен съвет – да си припомним какво се случва, когато историкът стане по-важен (поне в собствените си очи) от самата история. Но всички ние сме продукт на историята и носим със себе си пристрастията и спомените на личния си живот, живян в реални времена, така че в опеделени ситуации можем да извлечем полза от този свой багаж.

Самият аз съм роден през 1948 г. и всъщност съм в буквалния смисъл съвременник на историята, за която пиша в последните години. Пряк свидетел съм поне на някои от най-интересните събития, случили се през втората половина на миналия век. Това не гарантира обективност на гледната точка, нито дори по-голяма надеждност на информацията, то обаче допринася за известна непосредственост в подхода. Но да си бил там, означава да проявяваш степен на ангажираност, която липсва при дистанцирания изследовател: вероятно това имат предвид хората, когато твърдят, че личната гледна точка в книгите ми е прекалено силна.

А защо не? Един историк (и въобще всеки човек) без лична гледна точка не е особено интересен, а и би било твърде странно, ако един автор на книга, повествуваща за неговото съвремие, не е пристрáстен към хората и идеите, доминирали това съвремие. Според мен разликата между книга с пристрастна гледна точка и книга, изопачена от гледната точка, се състои в следното: първата открито признава източника и естеството на мненията на своя автор и не се преструва на строго обективна. И в „След войната“, и в други, по-нови мои изследвания за опорна точка на моята перспектива са ми служили времето и мястото, в които съм се родил – моето образование, семейство, поколение и социално съсловие. Всички те не бива да се възприемат като обяснение, още по-малко като защита на определени специфични тълкувания, а трябва само да улеснят читателя да ги прецени и положи в контекст.

Разбира се, никой не е само продукт на своето време. Моето собствено развитие понякога следва определени интелектуални и академични тенденции, друг път се отклонява от тях. Израснах в марксистко семейство, затова по-късно останах почти неподатлив за крайните увлечения на връстниците си от Новото ляво. Прекарах общо две години в Израел, отдаден на ционизма, затова разразилите се страсти на 60-те години не ми оказаха пряко въздействие. Благодарен съм на Тим, че ми помогна да видя тези отлики: съзнавах ги смътно, но трябва да призная, че досега не съм ги смятал за особено важни.

Поради това, че избрах да следвам френска история в Кеймбриджкия университет – който предлагаше плодородна почва за нови импулси в областта на историята на идеите и английската историография, но бе потънал в дълбок сън по отношение на съвременната европейска история – аз бях независим и можех да вървя по свой път.

В ретроспекция съм много доволен, че си останах при историята и не се поддадох на изкушението, към което ме подтикваха също учители и университетски преподаватели – да следвам литература или политически науки. Има нещо в историята – стремежа ѝ да обясни промените чрез хода на времето и това, че предметът ѝ винаги е с отворен финал – което ме привличаше на тринайсетгодишна възраст и ме влече и до днес. Когато в последна сметка се заех да пиша наративна история за моето съвремие, бях убеден, че само така то може да бъде осмислено и разбрано. Това мое убеждение не се е променило и до днес.

Един от по-възрастните ми университетски преподаватели в Кеймбридж веднъж ме укори, че прекалено се задълбавам във физически и геологически структури (тогава пишех една работа за социализма в Прованс и смятах географските и климатични условия за особено важни). „По география се изучават карти – каза ми той, – по история – хора.“ Никога не забравих това, защото е толкова очевидно вярно – да, ние творим собствената си история – но и защото е толкова очебийно грешно – условията, в които творим тази история, не са просто даденост, а се нуждаят от цялостно и всеотдайно описание, в което географските карти може да имат централна роля.

И наистина съпоставката карти-хора е разбираема, но заедно с това и заблуждаваща. Ние всички сме продукти на географски карти – в реален или в метафоричен смисъл. Географията на моето детство – местата, в които пребивавах, нещата, на които бях свидетел – формираха личността ми точно толкова, колкото семейството и училището. Но географската карта на моето юношество и младост е не по-малко важна: нейните определено еврейски, но и силно английски измерения, онзи Южен Лондон от 50-те години, все още навяващ спомени за нравите и морала от ерата на Едуард VII, където имаше огромно значение от кое място произхождаш (аз бях от Пътни, а не от съседния Фулъм). Без тези координати по-късното ми развитие би било трудно обяснимо.

Ако не бях написал повече от дузина книги и стотици есета, в които като автор се държа на дистанция, може би щях да се разтревожа, че настоящите разговори и размишления звучат донякъде солипсистки. Никога не съм писал автобиография, макар че през последните месеци публикувах няколко мемоарни скици, и съм убеден, че правилната основна позиция за един историк е да остане реторично невидим. Но след като ме насърчиха да се намеся поне отчасти в собственото си минало, трябва да призная, че този подход като че ли направи приноса ми към изучаването на чуждото минало по-разбираем. Надявам се и други да споделят това мнение.

Превод от английски: Невяна Андреева