Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

75-ото юбилейно издание на Мострата на киното във Венеция (29 август – 8 септември) започна и завърши с предизвикателство. Още на пресконференцията в Рим директорът на фестивала Алберто Барбера отвори вратата на Нетфликс за конкурсни филми. Искаше да се разграничи от ветото на фестивала в Кан. Тогава останахме изненадани.

Ето че те вече са налице. Часове след присъждането на Златен лъв на мексиканския филм „Рим“ (режисьор Алфонсо Куарон), произведен от Нетфликс и отхвърлен от Кан, филмовите разпространители назоваха най-висшето отличие на Мострата „порочно“, уплашени от конкуренцията. Наложи се Барбера да обяснява, че тази, както и други две конкурсни творби ще се появят на големия екран в Италия. Още след показването си филмът спечели единодушно и критиката, и зрителите и остана до края водещ във всекидневната класация на фестивалния бюлетин. Деветчленното жури е било единодушно в решението си според признанията на председателя му, мексиканския режисьор Гийермо дел Торо. След космическата си разходка в „Гравитация“, представен на Венеция преди пет години, Куарон се приземява в Мексико и на родния си език заснема в черно-бяло на 65 мм, дигитално, почти автобиографичната история, чието заглавие идва от едноименния квартал в Мексико Сити. Действието се развива в началото на 70-те години. Паралелно текат политически размирици из страната – манифестации на студентите и терор на режима, и прикрити драми в малкия свят на едно буржоазно семейство. Куарон се вдъхновява от своята детегледачка и я прави грижовната Клио, отгледала четири обожаващи я деца, изиграна великолепно от непрофесионална актриса. Социално различна от изисканата си господарка, слугинята е обединена с нея в унижението и страданието, предизвикани от мъжа – изневеряващ съпруг или отказал се от бащинство любовник. Неслучайно зрялата жена успокоява младото момиче: „Каквото и да приказват, знай, че сме сами“. Равновесието вътре в богатия дом и вън, на протестиращата улица, постепенно се пропуква. Социалната среда е предадена изумително чрез декори, костюми, отлично ръководство на непрофесионалните актьори. Има усет за пространство – отворено или препълнено с вещи, добре подредено или разхвърляно. Маниакален мизансцен, вездесъщо присъствие на звуци, гласове, шумове. Чрез заглавието „Рим“ и начина на снимане препратката към неореализма е очевидна. Филмът стана жертва също и на съмнението, че дължи отличието си на дългогодишното приятелство между двамата сънародници Дел Торо и Куарон.

Раздразнение предизвика и награденият за най-добър сценарий филм „Балада за Бъстър Скръгс“ (САЩ), също „виновен“, че е на Нетфликс. Режисьорите Итън и Джоел Коен написват шест истории в стил уестърн, различни по настроение и продължителност. Филмът наистина се лее като балада – има ги и стиховете, и музиката. Страници от прелистваща се книга поставят началото и края на всеки един от разказите: пеещ каубой (Тим Блейк Нелсън), чиито действия дават името на целия филм; неуспял крадец на банки и добитък (Джеймс Франко); шарлатанин (Лиъм Нийсън), който прави театър в каруца с човек без крайници, рецитиращ Шекспир, Библията и какво ли не; измамен, но упорит златотърсач (Том Уейтс); пътуваща млада жена (Зои Казан) с керван; странни пътници в дилижанс, отправени към мистериозна цел. Братята Коен се заиграват, без да се подиграват с жанра. Не всички епизоди са равностойни сценарно и режисьорски. Вездесъщата ирония на авторите обаче е в стихията си. Точната награда намери точния си филм.

Пак с уестърна се заиграва френската творба „Братята Систърс“ – първата на английски за Жак Одиар. На него беше присъден Сребърен лъв за режисура. Французинът не цели да покаже „раждането на една нация“, а да потопи в забавна история с абсолютно неочаквано преобръщане на персонажите. Действието е в 1850 г. между Орегон и Калифорния. Двама братя (Джон К. Райли и Хоакин Финикс), вечно спорещи помежду си, са наети да убият особен тип (Риз Ахмед). Освен тях по неговите следи е и детектив (Джейк Джиленхол). Преследваният златотърсач химик притежава „магическо“ вещество, с което се открива злато из реките, и то блазни. Типичните стереотипи в уестърна – барът, престрелките, нощният бивак, са препрочетени в добре построения разказ. Всеки от героите се променя в хода на прекосяването на Америка. Един мечтае да намери злато, друг – да създаде утопично общество някъде из Тексас, трети – просто да се прибере у дома. Няма само „добрият, лошият и злият“, треската за злато постепенно се превръща в търсене на малко щастие.

В издирването на поредната жертва на недоволството попадна и биографично-историческият английски филм „Фаворитката“ на гърка Йоргос Лантимос. На него бяха дадени, според мнозина незаслужено, две отличия: голямата награда на журито Сребърен лъв (втората по значение) и купата „Волпи“ за най-добра женска роля на Оливия Колман (Кралица Ана). Англия, началото на XVIII век. Тече война с Франция. Крехката, нестабилна, капризна и болна кралица е на престола. В двореца се води друга битка – между двете ѝ реално управляващи фаворитки (Рейчъл Уайз и Ема Стоун), в съперничество една с друга. Власт, предателства, интриги навсякъде – от тронната зала до спалнята на кралицата. Сексът също е оръжие за постигане на целта. Филмът прелива от ирония и сарказъм. Има брилянтни диалози, макар и понякога натежаващи, умело водене на действието, разкошни костюми, запомняща се сценография. Най-вече покорява умението на Оливия Колман да предаде истерията, самотата, болката на кралицата, която уж нищо не разбира, но всичко долавя. В началото на филма я обличат, докато накрая е разсъблечена и образът ѝ е насложен върху зайците – любимите ѝ животни, обиграни в различни ситуации в хода на действието. Наградата на Оливия Колман беше предречена още в началото и остана без конкуренти до края.

Същото се случи и с купата „Волпи“ за най-добра мъжка роля на Уилям Дефо от „На прага на вечността“ (САЩ). Режисьорът Джулиан Шнабeл, художник и скулптор, се вълнува от последните мъчителни години на своя колега Ван Гог. Заглавието на филма идва от последната картина, създадена месеци преди смъртта му. Шнабел рови из мозъка на артиста – на ръба между умопомрачението и гения, търси как родената там мисъл се възпроизвежда върху платното. Само докато рисува, Ван Гог е в мир със себе си. „Тогава преставам да мисля“, казва Дефо от екрана. Актьорът е изненадващо сраснат с героя си. Едрите планове следят вибриращите очи на Дефо, изпълнени с безпокойство и потискани желания. Замаяният от красотата на природата поглед е поразителен. Най-вълнуващите епизоди са подготовката на Ван Гог за рисуване – обладан от висша сила, движен от неудържим инстинкт, със сплетени в четката пръсти и мръсни нокти, той вае линии и мазки. „На прага на вечността“ влиза в галерията от незабравими филми за художника.

Веднага обаче ще бъде забравен австралийският филм „Славеят“ на Дженифър Кент. Буря от негодувание настъпи при обявяването на Специалната награда на журито. Млада ирландска затворничка прекосява Тасмания в 1825 г. в преследване на британски войник. Тя е обладана от желание за мъст след изнасилване и избиване на семейството ѝ. Принудена е да търси помощ от млад абориген, също с кърваво минало. Веднага са очертани, и то доста елементарно, темите на мъжкия и колониалния терор. Задължителни стават сцените на насилие, окървавените тела и крайници, разпилени из пътя. Финалът е идеологически и неправдоподобен. Решило, че едната награда е недостатъчна, журито окичи филма и с втора – премията „Марчело Мастрояни“ за млад актьор на аборигена Байкали Ганамбар. Вероятно с този жест журито искаше да се извини за скандала с журналист, който по време на прожекцията обруга режисьорката, единствената жена в конкурса.

Къде е Италия сред наградите? Такива тя не получи, което не е ставало от 2010 г. И трите състезаващи се филма наистина нямаха качества, за да бъдат наградени. Паралелната програма „Хоризонти“ също не намери достойни за отличия италиански творби.