„Пиша, за да съществувам“
Иван Теофилов, „Гласът на тишината“, издателство „Жанет 45“, 2018 г.
Една книга за преживяното от Иван Теофилов, предпоставена от възгледа, че има толкова неща, които трябва да предпазим от пипалата на забравата. Споменът за някой значим творец, неподправената истина за особеното в съдбата му, представата за своеобразието на изкуството му. Книга за рефлексиите му, раждани при досега до магията на изкуството. Толкова страници, които четем с наслада заради езика на поета, приобщил ни към споделеното за неговите отминали години, към изпитаното, когато е превеждал Иван Бунин. И на толкова места в книгата онези дълбоко съдържателни признания за същностното в човешката участ, едно от които е: „На човек му е страшно да проникне по-дълбоко в себе си… в онази своя забранена зона, която все избягва да прекрачи“. За каквото и да пише, Теофилов недвусмислено внушава, че го има и другия живот – един контрапункт на баналното всекидневие с неговата аморфност и парализи. Както в „Монолози“, „Вселената на яйцето“ и „Митология на погледа“, и тук текстовете са „вътрешен монолог, тъй като съм едновременно автор и обект на описаните радостни или нерадостни предизвикателства на живота“.
Четейки „Гласът на тишината“, отново заживяваме с прозренията на Иван Теофилов, в които мъдростта се преплита с красотата, за да се открои благодатният смисъл на живота, когато е самонадмогване. Една книга, „съставена от вариации на тема минало, памет, съдба“, както самият автор я дефинира. Съвсем точно самопредставяне, напомнящо и за другите му споменати книги, но и за главното в поезията на Теофилов, където всичко се отнася пряко или косвено до фундаменталното в живота на духа. Затова и „Гласът на тишината“ е органична част от поетичния свят на Иван Теофилов. Така поезията и прозата му са „историята на живота като лично преживяване“. Но каква история и как е преживяна тя!
„Гласът на тишината“ разкрива облика на автор, при когото художественото майсторство, дълбочината на мисълта и покоряващата човечност са едно цяло. За Иван Теофилов, както го е написал, „литературата е път, не цел“. Сиреч не онзи безплоден стремеж към окончателните истини, а нелекият път през драмата на съществуването, в който утехите са малко, за сметка на многото безпокойства и съмнения. Път, който малцина съумяват да извървят достойно и да въплътят в изкуството.
В книгата е разказаното за наши и чужди творци в областта на изкуството и литературата. С проницателност, осмисляща това, което са били, за да ги помним, Теофилов всъщност ни говори за модусите на истински човешкото. Така своеобразните му портрети го представят като проникновен тълкувател на един или друг духовен път, като образцов ценител и критик с дарбата да говори ясно и въздействащо. Посетил изложба на Паул Клее, споменал за дългата опашка на чакащите пред касата, поетът бърза да изрази възторга си: „ Клее! Диригентът на оркестрираните цветове! Един от най-интелектуалните художници на ХХ век. Общуването с него е като амок. Като озарена самозабрава“. Как да не запомним тези думи! Ще се позова и на част от споделеното за Геров: „След „Ангелът на Шартър“ стиховете на Александър Геров бяха най-силното ми преживяване. Даже понякога ги усещах като своеобразно продължение на Далчевата поезия. Като неин акустичен отглас. Или щастливо преображение. Друг път – напротив: като единствено негови. Съвършено самородни и неподражаеми“. Пример за Иван-Теофиловата проницателност и за така завидното му умение с няколко думи да характеризира един творец е също и написаното за Николай Кънчев, който беше „превъзходен, жаден до хищност литератор и поезията за него (при всичките му житейски лудории ведно с неизбежното преодоляване на онова оварварено време) беше едновременно звездно преживяване и бойно поле“.
Но да спомена и за чудесните преводи от поетите Иван Бунин и Бродски. Те са свързани с написаното от Теофилов за двамата в „Гласът на тишината“ – книгата със силните внушения на един монолог за миналото, паметта и съдбата. За това, че смисълът е в изтръгването ни от властта на предишното и сегашно „благоразумие“, от смазващия сумрак на „съвременното“, в което всичко е толкова тесногръдо и механично.
„Гласът на тишината“, книгата на Иван Теофилов, за когото и друг път съм писал с почит и благодарност, извиква в съзнанието ми толкова представи. За творците, обект на неговото внимание, някои от които и аз съм познавал, за етиката на поета, за неговата съпротива въпреки многобройните унижения, на които е бил подлаган, за стоицизма на вдъхновеното му сърце, за таланта му да бъде неизменно същностен, така чужд на „бъбривата същност“, за която пише в едно от стихотворенията си.
На едно място в разглежданата книга Иван Теофилов казва: „… синята еуфория – митингите и Града на истината, приех безусловно – като излизане от пещерата на отчаянието и депресията. Не съм преследвал никакви цели освен дългоочакваната глътка свобода. Затова сега, с все по-нарастващата аномалия на днешната демокрация, се чувствам като скъсан на житейски изпит“. Мисълта му е в съзвучие с тъжната тоналност на споделяното и в предишни текстове. Например: „и питам как сред тази престъпно развихрена лудост на времето, сред толкова злостна блъсканица, сред изкривените до карикатурност политически нрави и изобилна простащина мога да съхраня природата си и да я защитя от насилие“. Той, който бе писал много за миналото, за руините, за античния свят, за преходността и незабравата, можеше да бъде и с болката за сегашното, за да свидетелства за неговата окаяност, за хипертрофията, за редуцирания до пошлост и лъжа съвременен живот. И продължава да бъде. И от книгите му, и от общуването ми с него знам колко го измъчва времето ни, през което духовното е сведено до безчувственост, до нежеланието да бъдеш извън стереотипите на анемичната действителност. Знам за неговата неприязън към масовия човек, отхвърлил спасяващите възможности на самопознанието, на живота с окрилящ хоризонт. „Изобилната простащина“ и това „всичко е позволено“ са нещата, с които никога няма да се примири. Но въпреки това Теофилов е обърнал гръб на резигнацията, не е захвърлил перото. „Пиша, за да съществувам.“ Пише, защото и той е в насоката на казаното от философа Марсел Конш, че „трябва да се прави така, че онова, което е осъдено да загине, някой ден да заслужи по-малко да загива и дори напротив, да има правото да трае“.
И да отбележа накрая – новата му книга е също плод на инстинкта му „да си измислям въздух, в който да живея“. Написаното и в тази книга ме кара да си мисля, че поетът няма да бъде скъсан на по-трудния изпит, след който оставаш трайно в паметта.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук