Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Непубликувани писма на поета и нови книги за него

Точната дата на смъртта е неизвестна, както и мястото. На 1 май 1970 г. трупът на Паул Целан e изваден от Сена, на 10 км западно от Париж, а в жилището му на авеню „Емил Зола“ намират вещите му, старателно подредени на масата – ръчен часовник, портфейл, паспорти и отворената биография на Хьолдерлин с едно подчертано изречение от Клеменс Брентано, сякаш вместо обяснение: „Понякога този гений става мрачен и потъва в горчивия кладенец на своето сърце“. В джобния календар на датата 19 април 1970 е записано – départ Paul, отпътуване на Паул. Вероятно в нощта на 19 срещу 20 април се е хвърлил в Сена от моста Мирабо. „Той си е избрал най-самотната и анонимна смърт“, пише съпругата му Жизел дьо Лестранж, с която са разделени, до бившата му любима Ингеборг Бахман.

В историята на литературата самотната и анонимна смърт на родения на 23 ноември 1920 г. поет от Буковина е заведена в графата „последици от Шоа“. Паул Анчел, както тогава се нарича, оцелява от преследването на евреите в родния си град Чернивци (до 1918 г. в Хабсбургската империя, след това в Румъния и СССР, днес в Украйна). Родителите му са убити в лагерите на смъртта. През Букурещ и Виена, където се запознава с Ингеборг Бахман, той пристига през 1948 г. в Париж, неизвестен и без пукната пара. Четири години по-късно за първи път чете свои произведения пред „Група 47“[1], публикува стихосбирката „Мак и памет“ и се жени за 25-годишната дъщеря на маркиз и маркиза Дьо Лестранж. Семейството се настанява в буржоазния 16-и парижки район, на ул. „Лонгшан“. Оцелял от завинаги изгубения свят на източноевропейската еврейска култура, той преживява стремителен възход и става най-значимият поет в немската следвоенна литература – единственият, чиито стихове съответстват на неизразимото в Шоа. Свързва го близко приятелство с Хайнрих Бьол, Гюнтер Грас, Херман Ленц, Ханс Магнус Енценсбергер, Макс Фриш, Ингеборг Бахман, Мари Луизе Кашниц, Нели Закс, Валтер Йенс и Петер Сонди. И въпреки това една сравнително банална литературна интрига е в състояние да разруши живота му: обвинение в плагиатство от вдовицата на немско-френския поет Иван Гол, с когото Целан се сприятелява скоро след пристигането си в Париж.

Накрая от историята между двамата поети, отразена от немските вестници през 60-те години, остават не повече от два странно родеещи се стиха. Всички обвинения в плагиатство отпадат след сверка на датите на публикациите. Редакторите и сътрудниците, разпалили аферата, се извиняват за непроверените си твърдения.

Ала Целан е неизлечимо травмиран. Преживява като нов „хитлеризъм“ тиражираните от германските вестници съмнения. Дълбоко е оскърбен и от тона на старото поколение критици, които причисляват поезията му към стила на сюрреалистите или на херметични поети като Стефан Маларме и Щефан Георге – и така отричат връзката им с Шоа. Тези интерпретации той приема като удобен естетизъм, а в случая с „Фуга на смъртта“ – жестоката и красива елегия за жертвите на Холокоста – като оскверняване на гроба на неговата майка. На Валтер Йенс от „Цайт“, който го подкрепя срещу обвиненията, той пише: „Гробът в небесата, драги Валтер Йенс… Бог ми е свидетел, не е заемка, нито метафора“. Усъмнилият се в свидетелството и истината в това стихотворение се родее според него с отрицателите на Холокоста.

През февруари 1970 г., два месеца преди да потърси смъртта си в Сена, внезапно се появява друго стихотворение – предполага се от 1944 г., на приятеля му от ученическите години в Чернивци Имануел Вайсглас, което съвсем неумело, в суров вид предшества внушителните образи на създадената през 1945 г. „Фуга на смъртта“ (гроба в небесата, хора на евреите жертви, които копаят гробове, танцуват и свирят, смъртта като германски маестро, който играе в къщата със змии, косата на Маргарита). Вероятно Целан не е искал да преживее повторна дискусия около датите на възникване, заемките и свидетелствата. И тя не се е състояла.

Германските и австрийските колеги на Целан не са могли да почувстват травмата, нанесена от аферата с плагиатството. Спомням си как Гюнтер Грас през 90-те години се шегуваше със свръхчувствителността на своя парижки приятел, който прекарвал цели следобеди проснат на дивана, безмълвен, в протегнатата ръка – с вестникарските страници, които разказват за „аферата Гол“.

В изданието (на „Зуркамп“) с близо 700 писма от периода 1934–1970 г., от тях 330 непубликувани до днес, което излезе за юбилея на Целан, може да се проследи нарастващата му самота. В последното десетилетие от живота си той скъсва с всички германски и австрийски приятели неевреи, след като те според него преминават в лигата на „наследниците на Хитлер“ – прогонва и Гюнтер Грас в началото на 60-те заради неговите „малки и големи лицемерности, умножени по вече избуялото самодоволство“. „Ако се стигне дотам, ще водя война на всички фронтове, дори да срещна подкрепа само у неколцина“, пише той на виенския си приятел Клаус Демус, преди и той да изпадне в немилост. В бедата Целан се обръща към световната литературна звезда Жан-Пол Сартър – дали не може да спаси еврейския поет от германския „нацизъм“. Не може ли Жан Старобински да му изпрати лекар евреин, към Адорно е отправен вик за помощ: „Има нещо гнило в държавата на марката“. После спира да изпраща писма. През 60-те години след опит за убийство на съпругата си и опит за самоубийство Целан прекарва месеци в психиатрични заведения.

Не е учудващо, че многобройните книги за Целан, публикувани в годината на юбилея, се занимават с трагичната му любов-омраза към Германия. Волфганг Емерих изследва раздвоението на един поет, чийто майчин език се превръща в език на убийци. Неговата книга („Близки чужденци. Паул Целан и германците“, изд. „Валщайн“) засега се явява най-добрият заместител на една меродавна биография на Целан, която напразно очакваме в годината на юбилея. Ханс-Петер Куниш се впуска в рискованото начинание да преразкаже трите срещи на Целан с Мартин Хайдегер във Фрайбург и в хижата на философа в Тоднауберг. В книгата му („Тоднауберг. Историята на Паул Целан, Мартин Хайдегер и тяхната невъзможна среща“, dtv) са поднесени всевъзможни спекулации за събития, които вероятно са протекли съвършено различно. В края на краищата никой не може да знае дали Хайдегер наистина е бил „трогнат от този поет евреин“, който настоява пред него да изясни философския си елитарен нацизъм. Вероятно, пише Куниш, след като немският философ реагира празнословно на неговото стихотворение „Тоднауберг“, Целан „вече не е очаквал нищо“. Това обаче е недоказуемо. А и не съответства на разказаното от бившия редактор в „Зуркамп“ Клаус Райхерт в качеството му на последен жив свидетел („Паул Целан – спомени и писма“, „Зуркамп“). Целан го посещава във Франкфурт непосредствено след втората си среща с Хайдегер и цяла вечер говори за мисията на поета, „вдъхновен от симпатиите, които е почувствал във Фрайбург“.

И Хелмут Бьотигер се занимава в третата си книга за Целан с почитта му към Хайдегер („Раздвоението на Целан. Един еврейски поет и германският дух, Galiani-Berlin). Двамата споделят възвишена представа за немската поезия по мярата на Хьолдерлин, отвъд прозаичното всекидневие, което според Целан занимава прогресивните му колеги от „Група 47“. Блянът по единна германска традиция, както убедително показва Бьотигер, подхранва заблудата на Целан, че е по-добре приет в консервативните културни среди в Шварцвалд, които упорито мълчат за Холокоста, отколкото сред критичните немски автори. Тях поетът напълно погрешно приема за свои истински врагове.

Целан до последно се бори за признанието на германската култура и на старите културни елити. Три седмици преди смъртта си той чете на Хайдегер във Фрайбург късните си стихотворения. От тях е изчезнала опияняващата музикалност. Пропити са с грандиозна безутешност, стихове като каменни пустини, на прага на безмълвието, горди в достойнството на провала. Трябва отново да се прочетат. Още по-добре да се научат наизуст. Дали непреодолимото им очарование е стигнало до немските слушатели? Хайдегер трябва внимателно да е слушал.

Текстът е публикуван в седмичника „Цайт“, 17/2020.

Превод от немски Людмила Димова