Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

100 години от рождението на писателя

„За Валери Петров детският свят е тема, с която той – може да се каже – си пробива път в литературата. Път обаче в литературата за възрастни. Приказките на Валери Петров са феерия от смях, поезия, музика, игра, фантазия, живопис.“

Искам още в самото начало да подчертая, че според мен Валери Петров е измежду единиците, за които са тесни мерките ни, употребявани обичайно спрямо българските писатели. Настоявам, че за него трябва да бъдат изработени други, които го разглеждат и оценяват в световен контекст. Той е колкото български, толкова и световен писател. Благодарен съм на Радой Ралин, че в един отдавнашен разговор ми подсказа тази идея, която се надявам някой ден да бъде развита.

Преди време, като добросъвестен анализатор, се опитах да откроя онова, което Валери Петров привнася трайно в българската литература, онова, с което я обогатява и което го прави уникално явление. Изпробвах необичайния жанр „критически конспект“. Получиха се шест пункта и за да бъда верен на изчерпателността, тук ще ги повторя съкратено: (1) реабилитация на поемата; (2) сюжетност в лириката; (3) близост и доживотна обвързаност с детския свят; (4) историзъм; (5) делничност; (6) валери-петровски стих и валери-петровска рима. Подредбата, разбира се, може да бъде разместена, което няма да наруши целостта на тази система – именно система, защото в цялото си творчество Валери Петров, съзнателно или не, следва нейното единство.

Ако се опитаме да отнесем афоризма на Козма Прутков „Не можеш да обхванеш необхватното“ към творчеството на Валери Петров, ще се убедим за сетен път, че и най-големите истини могат да се кажат „несериозно“. Тук обаче не става дума само за обеми (въпреки че и като обем преводаческата му работа върху Шекспир е колосална), не количеството прераства в качество, а качествената характеристика предопределя „теглото“ и мащабите на неговото писателско дело. До каквото и да се докосне перото на Валери Петров (лирика, сатира, драма, приказка, киносценарий, превод…), то го омагьосва. Сама по себе си стойността на едно негово произведение е парадоксално необозрима, толкова е то дълбинно и многопластово. Но от своя страна и малкото, и голямото моментално заемат мястото си в „системата“ на цялостното му творчество, естествено я допълват и окръглят. Винаги непредвидими се оказват и погледът му върху нещата, и идеите, скрити зад обикновени случки, и уж традиционният вече „валери-петровски“ език.

Ако следваме точка трета от нашия „конспект“, няма как да не изнесем „пред скоби“, че произведенията на Валери Петров за възрастни са достъпни и четивни за деца, а произведенията му за деца са търсени и желани от възрастните. Така е и в лириката, и в приказките, и в пиесите, и във филмите по негов сценарий. Докъде свършва детското и къде почва „възрастното“ световъзприемане у Валери Петров, едва ли можем да разграничим точно. Това ме подтикна навремето да озаглавя един от текстовете си за него „Палечко не е пораснал“[1], опитвайки се да разгадая магията на тая негова обвързаност с детския душевен мир. Доколко съм успял, други да съдят, но по-важното е, че забелязах явлението, феномена. Можем ли тогава да назовем Валери Петров писател на всички възрасти? Струва ми се, че можем. Детето е сред основните герои и „събеседници“ на поета и в ранните, и в зрелите му стихове и поеми. Той влиза във въображаем диалог с него („На тихата уличка“), включва спомени от своето детство („Елин Пелин 8“) или проектира възрастния си „аз“ в детското същество („Към малката Ева“, „Пролет е“). Последното е сред любимите ми творби в късните му стихове. „Действието“ се развива на площадчето пред кварталната черква, където децата играят футбол. Изведнъж обаче изританата топка попада... в Божия храм:

И оттук почва чудото: посред литургията,
със кръжило по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма си се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...[2]

За Валери Петров детският свят е тема, с която той – може да се каже – си пробива път в литературата. Път обаче в литературата за възрастни. По една случайност, готвейки се навремето да пиша за неговата книга „Пет приказки“ (1986), прочетох в „Литературен фронт“ стихотворението му „На нашата улица“. Трудно се разказва лирическа творба, но не и когато авторът ѝ е Валери Петров. Защото именно разказвайки, той прокарва най-важните си внушения. Това е негова „запазена марка“.

Та във въпросното стихотворение се разказваше за едно новородено седмаче, държано „под купол“. „Горкото човеченце“ било на съседите и както бива в подобни случаи, тревогата станала обща. Дотук – нищо особено. Ала как така изведнъж тази „катадневна“ тревога се смесва с общочовешкото безпокойство за съдбата на застрашената ни планета? И какъв е този невероятен паралел между бедното и безпомощно бебенце и необятното цивилизовано и силно човечество? Отказвам се да гадая чудото на Валери-Петровата поетическа образност, но ще кажа, че паралелът излиза уместен. За да се убедим, ни стига прочитането на следващите няколко строфи, в които се размишлява над несъвършенствата на тая недоносена рожба, наречена свят. Нерадостна става картината, но (типичното валери-петровско „но“) в самия край нещата се обръщат. Хубаво е да припомним този финал в условията на пандемия. Малкото човече:

вече – явно – добре е, и ако човечеството и то оцелее…

Стихотворение ли е това, или е поредната приказка на Валери Петров? С герой дете, а с адресат възрастните. Но защо само възрастните? Въпросът важи за повечето творби на поета. Между тях са поемите „Палечко“ и „Нощи в Балкана“, същите, които пропуснах да спомена, когато говорих за неговото утвърждаване в литературата за големи. Пак такива са „Детинство“, „Край синьото море“, редица стихотворения. Да не изброяваме филмовите му сценарии, пиесите... Във всички тях има, както се казва, значими проблеми, има важни социални и нравствено-философски идеи, ала гледната точка остава неизменно една – детската.

Тук вече се налага да обобщим: за Валери Петров проникването в детското съзнание, „вживяването“ в невръстната психика е нещо като начин на съществуване. Антоан дьо Сент-Екзюпери, авторът на най-хубавата приказка за възрастни и деца „Малкият принц“, твърди, че малцина са тия, които – след като са пораснали – си спомнят, че най-напред са били деца. Оттук според него идва неспособността им да разбират малките, а и въобще непригодността за общуване с околните и със себе си.[3] Това нравствено израждане, за жалост, сполетява и мнозина от нас. Тъкмо върху него ме накараха да поразсъждавам петте приказки на Валери Петров, включени в едноименната му книга. Мъчих се в тях да открия поне един герой възрастен, който да не е малко нещо дете, т.е. да е скъсал с наивно-чистите стремления на Малкия принц към добро и красота, към безкористно приятелство и рицарски постъпки. Признавам си – не успях. Нито метеорологът от „Бяла приказка“, нито дядото от „Копче за сън“, нито Набръчкания човек от „Пук“ бяха забравили, че някога (а то значи и сега, и винаги) са носили къси панталонки, че са лудували и хитрували, че са общували с вълшебни същества и предмети, че са имали „приятел пръв“, за когото са били готови първи да влязат в огъня. Както е в една от песничките:

Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;
пръв и без да се запита,
прав ли си или не си,
пръв леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв –
ето затова се казва,
че приятелят е „пръв“![4]

Ето затова – ще кажем и ние – в диалога си с децата героите възрастни (всъщност авторът, който стои зад тях) не могат да бъдат нравоучителни; не им се удава грубостта, силовитостта, лицемерността, толкова изкусителни, когато пред себе си имаме безпомощно и вярващо ни изцяло създание. Огняна Георгиева-Тенева пише: „самата природа на „Пет приказки“ – диалогична в дълбинната си същност – изключва морализаторския прочит“, „той би бил принципно погрешен, защото „Пет приказки“, както и цялото творчество на В. Петров, са чужди на морализаторския критерий“[5].

Може би ще възникне въпросът: защо не съм включил фантазията и хумора (смеха) в моя „критически конспект“ за Валери Петров. Отговарям веднага – без фантазия детската приказка е просто немислима, а хуморът, смехът са отделна естетическа категория, която не е приоритет само и единствено на приказното, както и на неговия творчески натюрел. В своята „Граматика на фантазията“ Джани Родари казва: „въображението не представлява някаква способност, отделена от интелекта: то е самият интелект, взет в цялата си и пълна всеобемност, която си служи с неговите похвати, но е приложена по-скоро към точно определена дейност, а не към друга“[6]. А Исак Паси пише: „Смешното е така многостранно, както и самият живот. То озарява лицето на детето, което само ни привлича със своята наивна прелест, избликва в гръмкото и радостно веселие, живее в мекия хумор, гримасничи в пародията, плющи в хладната ирония“[7].

Приказките на Валери Петров са феерия от смях, поезия, музика, игра, фантазия, живопис (да не забравяме, че за живописността на словото немалко е допринесъл и един художник – Иван Димов[8]). Тук се поставя и друг важен въпрос – бидейки „живописни“, тези творби изискват специален подход от страна на издателите си, немислимо е те да не са илюстрирани, при това цветно, което от своя страна предполага и по-голям формат, хартия, твърда корица.

Тези приказки са едновременно ефирни и прости, но с оная простота, на която са способни само големите мъдреци. Ние, читателите, участваме в тях, оставяме се да ни повлече играта и ставаме нейни съавтори. Искрената изповед ни предразполага към откровение, към преосмисляне на „втвърдилите се“ у нас понятия, към връщане в изконната чистота на невръстните представи за света като хармония. Авторът ни най-малко не скъсва с действителността, само я преформулира художествено; в неговите приказни истории винаги има едно дете, един възрастен, а останалото са „вчовечени“ животни, птици, предмети, играчки, природни обекти. Фантастиката – с други думи – е неговото магическо огледало на Алиса, чрез което „чудесата“ отразяват първообраза на живота в цялата му многоизмеримост.

Приказките на Валери Петров са сценични. Това донякъде се обяснява с драматургичната им първооснова, но ми се струва, че по-същественото тук си остава авторовото убеждение, че „игровото начало“, „карнавалността“ са природно присъщи на детското виждане и мислене. И едното, и другото, съчетани с фантазийното, са основа в структурата и съдържанието на приказния свят, изобразен от Валери Петров.

Ще цитирам пак Джани Родари: „Преобличането като игра – освен своето символично значение – е винаги забавно поради гротесковото въздействие, което поражда. То си е театър: преобличането в чужди дрехи, играенето на роля, вживяването в друг нечий живот, откриването на нови жестове“[9].

Бил съм свидетел на множество скучни „дидактични игри“, преподавани по учебници или минаващи за художествена литература. В стремежа си непременно да възпитават и да извличат „поука“, те не приобщават, а по-скоро отблъскват. „Една от най-трудно изкоренимите представи е тази – казва Джани Родари, – че педагогическият процес, кой знае защо, трябва да бъде нещо сериозно-мрачно.“[10] Макар да са писани във времена на силово налаганата и идеологически подплатена дидактика, в „Пет приказки“ се случва обратното. О. Георгиева-Тенева подчертава: „Антидидактизмът у В. Петров е последователно отстоявана позиция“[11]. Не вярвам да има дете, което, прочело веднъж „В лунната стая“, да не заобича музиката. Така става и с малката героиня от същата приказка. Едно е, когато ти налагат до втръсване да удряш клавишите на пианото, а съвсем друго се получава, щом мелодията оживее, щом получиш възможност да я почувстваш, пипнеш, вкусиш, да разговаряш разбираемо с нея. Разбира се, посредством фантазията, играта и смеха. Ще се съгласим с О. Георгиева-Тенева, че „омекотяването на нравственото послание“ се извършва „чрез свързването му в съзнанието на детето със забавното и приятното“[12].

Хуморът и сатирата са основен конструктивен елемент и от творчеството за възрастни на Валери Петров. Винаги ще се помни пиесата му „Импровизация“ (в съавторство с Радой Ралин), която цензурата първо кастри жестоко, а в един момент спира. Емблематични ще останат и неговите „смешни“ поеми, които излизат първо през 1970 г. и в допълнено издание през 1988 г.[13] Тези произведения, мисля, са не само актуални и днес, те са разбираеми и за детската публика. Смешното според Исак Паси, неговият игрови характер, могат да се изразят със следните средства – (а) преувеличение и преумаление, (б) краткост, (в) изненада.[14] При Валери Петров тази схема работи винаги комплексно. У него дребни външни белези на персонажите придобиват хиперболизиран характер – например кълвачът (професор Кълви) страда от постоянно главоболие, защото работата му изисква да си бие главата в дърветата; бавната тромава костенурка (Коки № 1) се самоопределя като състезател по бързо шофиране; сляпата къртица (Къртис) носи тъмни очила, с които се представя за „гангстер велик“. Знаков пример за смешна хиперболизация имаме в приказката „Копче за сън“. Там малкият Оги иска дядо му да му разкаже приказка за котка, но дълга. „Добре – започва дядо му. – Имало едно време една котка и тя била дълга от нас до трамвайната спирка.“

В традицията на фолклорните вълшебни приказки и тук главният персонаж е подложен на изпитания, но те са игрови, повече смешни и весели, отколкото страшни. В приказките се случват неочаквани обрати, сменя се интериорът и екстериорът, героите се „преобличат“, превъплъщават и играят различни роли. Хуморът е не само във внезапното, изненадващо преобръщане на сюжета, както и в преобръщането на смисловостта му, но и в словесното „преобличане“. Известно е, че децата правят неволни грешки при произнасянето на някои думи, които веселят всички – и „авторите“, и „слушателите“ им. Игрословицата е един от ключовите художествени похвати на Валери Петров, съчетаващ краткостта с изненадата. „Кълва се!“, вместо „Кълна се!“ – казва кълвачът. Чрез „проста“ инверсия сериозната фраза „Най-сетне да седне“ се превръща в нонсенса „Най-седне да сетне“. Думата „безразлично“ изненадващо може да придобие позитивно значение – „съсразлично“. Още по-комичен ефект има антивъзпитателната сентенция „Това, че си лоша, е хубаво“. Друга пък – „За мен е голямо щастие да бъда нещастна“, би предизвикала недоумение у малкия читател, но отнесена към поведенческия контекст на персонажа, извиква смях.

Оттук и многозначността в приказките, символиката им, възприемането им на различни нива от техните малки и големи читатели. Децата се научават да различават красивото и доброто не по външност и по словесни декларации, а по дела; чрез фантазията, забавата, играта, смеха те получават (дано!) началния си урок по честност и справедливост, по отговорност пред себе си и пред другите. Но хуморът, изведен до степен на ирония и самоирония, може да не бъде смешен. И в произведенията за възрастни (лирически и сатирични), и в тези за деца на Валери Петров смехът често губи своята забавна функция. За малките е непонятна самотата на големите, не чувстват носталгията им по отминалите босоноги дни, чужда им е (само)пречистващата сила на тъгата, иронията и самоиронията. И толкова по-добре. Нека тия вълнения си останат наша привилегия. Щом сме способни ди ги изпитваме, щом разтуптяват все още сърцето ни, значи не сме съвсем изгубени, значи сме мъничко помъдрели – шансовете ни в живота се запазват…