В страната на карантината
При втория вид кошмари всичко, което ти е близко, изведнъж става непознато. Не знаеш накъде да вървиш, няма указателни табели, представа нямаш какво да правиш.
Днес сякаш преживяваме едновременно и двата вида кошмари – кой от двата по-силно отзвучава в теб, зависи от възрастта. Вторият вид приляга на по-млади хора, които все още не са преживявали нещо подобно. Какво става, викат те. Животът ми свърши! Нищо няма да е както преди! Непоносимо е!
Първият вид кошмари смущава по-скоро съня на по-възрастните като мен. Ние вече сме били тук – или ако не точно тук, на подобно обезпокоително място.
Всяко дете, израснало през 40-те години в Канада, във времето преди да има ваксини за цял куп смъртоносни болести, помни табелите за карантина. Те бяха жълти и внезапно украсяваха вратите на къщите с надписи – „дифтерит“, „скарлатина“, „магарешка кашлица“.
Млекарите – тогава все още ги имаше, някои с конски каруци, продавачите на хляб или лед и най-вече пощальоните (да, и те винаги бяха мъже) трябваше да оставят нещата пред прага на къщата. Ние, децата, стояхме навън в снега – за мен в града винаги беше зима, понеже през останалата част от годината семейството ми живееше в гората – зяпахме мистериозните табели и се питахме какви ли ужасии се разиграват зад тези врати. Децата бяха особено податливи на тези болести, най-вече на дифтерита – четирима мои братовчеди починаха от нея. После една съученичка изчезна.
В никакъв случай не бива да ходиш в обществените басейни, втълпяваха ни, можеш да хванеш детски паралич. На панаирите по онова време все още показваха представления на ужасите, доста често се срещаше една атракция – „Момичето в железния дроб“, то беше напъхано в една желязна тръба и нe можеше да мръдне, дори да диша – железният дроб отвръщаше с тракане, което високоговорителите още повече усилваха.
Що се отнася до безобидните болести като варицела, възпаление на сливиците, заушки, морбили – очакваше се децата да ги прихванат. И те се разболяваха. Когато си болен, трябваше да си стоиш у дома, в леглото, понякога беше голяма скука. Нямаше телевизия, видеоигри. Освен джинджифилова лимонада и гроздов сок получавахме един куп стари вестници, някоя книга с празни страници, ножица и лепило. Изрязвахме най-интересните картинки и ги лепяхме в книгата…
Рекламите в списанията показваха бацили и бактерии във всеки ъгъл, особено в мивките и тоалетните чинии, с рога и коварни зли личица. Срещу тях човек се въоръжаваше със сапун, паста за зъби, вода за уста, препарат за отпушване на канали и белина, при това в огромни количества. Микробите водеха до всевъзможни болести, ала те бяха отговорни и за личните трагедии, например за лошия дъх. „Винаги младоженецът, никога булката“, вайкаше се една обява, понеже очарователната млада дама с хубава рокля и тъжно лице имаше „лош дъх“ – или дори „телесна миризма“. Истински кошмар! По-лош от всяка болест! Най-лошото при всички тези микроби, които причиняват болести или лоши миризми, беше, че са невидими. Нищо не е по-страшно от врага, който не можеш да видиш.
Невидими врагове съществуват не от вчера. През 1693 г. Котън Матер, водач на религиозна общност в Ню Ингланд, публикува книгата „Чудесата на невидимия свят“, в която защитава вярата си във вещици и демони. В началото на XVII в. той се застъпва за въвеждането на профилактика срещу вариолата. Защото демоните са невидими. Без малко да линчуват Матер, понеже профилактиката представлявала втриване на заразена тъкан в малък разрез на ръката на здрав човек. По онова време в очите на неговите сънародници това противоречи на здравия разум. Ала впоследствие от него се развива ваксинацията, така най-сетне започва ловът на причинителите на всички онези смъртоносни болести, които измъчват човечеството. Микроскопът дава много възможности и постепенно се създават ваксини за най-разпространените болести. Хората вече се раждат в свят, в който могат да се чувстват защитени от всякакви микроби – или поне по-защитени от когато и да било преди. После дойде СПИН и самоувереността беше разколебана – за известен период.
Ала в историята на човечеството епидемиите са постоянно повтарящо се събитие. Бактериите и вирусите са покосили далеч повече хора от всички войни. Смъртността при чумата (пандемията в Европа между 1346 и 1353 г.) се оценява на 50 %. Причинителите ѝ, пренесени от европейците в Америка, трябва да са довели до 80–90 % смъртност сред местното население. Милиони умират от т.нар. испански грип. От гледната точка на един вирус или бактерия ти не си впечатляващ индивид със забележителна житейска история. Ти си само тъкан, върху която един микроб може да произведе много микроби.
През 2003 г. публикувах книгата „Орикс и Крейк“, където иде реч за смъртоносна пандемия, всъщност създадена от хората, макар че в известен смисъл всички пандемии са създадени от хората.
Съдбата ли бе решила да напиша такава книга? Възможно е. Родителите ми бяха преживели испанския грип през 1919 г. и помнеха твърде добре онова време. През 50-те, вместо да си пиша домашните, четях научна фантастика, например „Война на световете“ от Хърбърт Уелс. Там нашествениците от Марс не са победени с умни действия, а чрез микробите на планетата Земя, срещу които нямат имунитет.
Когато разглеждахме стихотворението на Байрон „Гибелта на Сенахериб“, в което асирийската армия е унищожена за една нощ, не се питах какъв ангел е изпратил Бог, а размишлявах: „Каква ли болест?“. А когато през 1958 г. в канадските кина дойде филмът на Ингмар Бергман „Седмият печат“, вече бях отлично подготвена.
Нито един биолог не ме критикува за „Орикс и Крейг“, че такава глупава история не би могла да се случи. Те знаеха, че е твърде възможно да се случи. Защото преди се е случвало в една или друга форма.
Там сме отново, помислих си, когато започна пандемията. Потъваме в съмнения, невежество и тъмни предчувствия, обградени сме от невидими, зли микроби, които ни дебнат в засада навсякъде, но най-вече върху бутоните в асансьорите. Разликата този път е само в това, че причинителите вече не се изобразяват като рогати таласъми, а като пискюли в пъстри цветове.
Какво да се направи? В моята книга „Време за разплащане. Дългът и сенчестата страна на богатството“ (2008 г.) изброявам шест начина, по които някога хората са реагирали на Черната смърт, чумата.
1. Пази се.
2. Предай се и направи парти, напий се и кради.
3. Помогни на другите.
4. Потърси си изкупителна жертва (прокажените, циганите, вещиците и евреите са били обвинявани за разпространението на чумата).
5. Свидетелствай.
6. Живей си живота.
Не препоръчвам втория, нито четвъртия начин – да се предадеш и да търсиш вината в другиго, няма полза. Но да пазиш сам себе си и така да помогнеш на другите, или да свидетелстваш, като си водиш дневник, или да продължиш да живееш, доколкото е възможно, с помощта на онлайн връзката, всичко това днес е възможно по начин, който в XIV в. не е съществувал.
Така че закачи една виртуална табела за карантина на вратата, не допускай други хора, погледни на себе си като на потенциално огнище на зараза, гледай (отново) „Нашествието на крадци на тела“ или „Седмият печат“. Извади от чекмеджето лепило и ножица, хартия и молив – все едно дали аналогови, или дигитални. Ако не се разболееш, пандемията може да ти направи голям подарък! Този подарък е времето. Не си ли искал винаги да напишеш роман или да се научиш да танцуваш с дървени обувки? Сега имаш шанс.
И повече кураж! Човечеството е преживявало всичко това. Ще успеем да стигнем на другия бряг. Само трябва да преминем отсечката между „преди“ и „след това“. Който пише романи, знае, че средната част най-трудно се измисля. Ала можем да успеем.
Текстът е публикуван във „Франкфуртер Рундшау“ на 23 май 2020 г.
Превод от немски Людмила Димова
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук