Гински записки
Манастирът
Бях тръгнал за хляб в селото и някъде към Душина падина изпод отрупания с едри лакираноаленеещи шипки храст неочаквано изскочи селският учител, наместващ с тръскащо рамо издута опърпана торбичка. Възрастен човек. Патрав. Ходи ли, целият се люлее като стрелка на метроном.
– Пак нещо си набрал, пак си напълнил торбата – весело-учтиво го заговорих.
– Отбих се да видя там една хлебна джанка, ама, тц, още киселее. Та набрах малко копривка, в тая ливада е много блага...
– Абе отдавна се каня да те питам.
– За какво...
– За нещо, което видях, като дойдох първия път тук да си купя къща... Беше един свъсен ден. Бродих из затаената мътилка на мъглата. И някъде между ония скали, дето им викате Куклата, и пещерите трябва да е било... видях един манастир. Сега не го виждам. Къде не съм ходил, обърнах планината, но не го виждам.
– А, манастир няма.
– Как да няма? С очите си го видях.
– Няма, няма. – И като потътри две-три крачки, прибави: – Имало е, но ехе кога е било, през чумната епидемия в турско... чувал съм, че пожар го е сполетял.
Млъкна. Изгледа ме странно и тутакси се залюля на патравите си крака, подмятайки безразборно опърпаната си торбичка.
Гледам подире му... виждам го ясно, ала умът ми го изключва, обзет от връхлитащи въпроси: А какво е било? Състояние на повишена възприемчивост? Душевна изява, изскочила на повърхността на съзнанието? Някаква фата моргана, предизвикана от сила, простираща се извън нашите разбирания? Или потвърждение на двете ни природи с техните явни и скрити сетива?...
Няма да се оправдавам. Било каквото било...
И поради естественото ми чувство да се приобщавам към съществуващото... към живия ден, тръгвам през искрящата ведрост на планината, оставяйки на мира своята terra incognita с непреводимия език на дълбинните ѝ послания.
Тико
– Иванее! Иванеее! Ѐла, ѐла ми на помощ... – чувам гласа на Тико от горния край на махалата. В полегатата ливада на склона виждам как влачи подрънкващите синджири и се бори с ината на буйното конче.
Изкатервам запъхтян стръмнината и Тико на мига ме изкомандва:
– Фати синджиро!
Хващам синджира на юлара, а той кляка в ливадата и набива в земята железния клин, прихващащ другия синджир, с който е вързан единият крак на коня. Изправя се, сваля му юлара, като рязко грабва от мен синджира. Хвърля ги на воля и любовно гледа кончето, как подрънкващо тъпче и пърхащо гризе трева.
Сядаме върху къртичините бабуни на ливадата. Той издърпва двете бучнати над ушите цигари и ми подава едната. Щрака запалка. И се взираме напред с окадени лица. Тико е професионален овчар. Пасе от години овцете на цялото село. Но и от години се влачи по затворите. Излежал е четири присъди. И изобщо за нищо не му пука.
– Абе, Тико, вчера за какво се навърташе оня полицай?
– За нищо. За едно чувале картофи.
– Нали си сеете картофи. Защо си го гепил, бе? – приобщавам се към неговия речник.
– Е па оти ми требе....
И апапската му душа се развеселява. Бликват затворническите му истории и ми разказва една наистина луда история. Като лежал в Пазарджишкия затвор, много му се припила джанковица и поръчал на Бубето (той нарича жена си Бубе) да измисли начин да му я достави. И Бубето, като верен авер, измисля най-невероятното изобретение. Нарязва козина от сплитките на Мечо и облепва с нея бутилката с джанковицата. Мечо е рунтав овчарски пес – едър като магаре, а видът му е направо смразяващ. Бубито проверява къде са най-гъстите сплитки на корема му и връзва бутилката с абсолютността на военна маскировка. Тико реве пред надзирателите с толчави сълзи, плаче, та се къса – не може повече, ще се разболее без песа. И те, като изпитани сърцеведи, разбират мъката му и пускат Мечо в килията...
– Абе истина ли е това, което говориш? – питам го и закачливо дръпвам надолу козирката на каскета му. – Голям дивак си...
– Иванее, в затворо всичко може. Само параход не може да влезе – оти нема вὸда – повдига каскета си той и перчесто, бохемски се хили.
Кончето изцвилва късо. Прут, прут – пръхти на еднакви интервали. Гъсто замирисва на топъл тор. Извивам глава. То е вирнало опашка и изтупурква серия конски сарми. Върху тях вече пламти студената зелена жарава на мухите и басово, вибриращо джуджука. Дж-дж-джжжу, джу – налита върху нас святкащото им кълбо. Тико размахва разбъркано лопатестите си длани. Смъква каскета си и го чатка по раменете, по коленете, изричайки гневно:
– Гад, гад таков! Мразим тоя паразит, а тако се въди...
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук