Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Изложба на Константин Щъркелов в СГХГ, май – октомври 2020 г.

Не бих могъл да кажа защо и как, но докато разглеждах изложбата на Константин Щъркелов, някак си съвсем неочаквано, по неведоми асоциативни пътеки си спомних за думите, които преди много години бях чул от известния руски изкуствовед Виктор Гращенков в лекция за високия Ренесанс. По-късно, почти напълно точно повторени, ги открих в един от уводните пасажи към неговата монография за Рафаело. Цитирам дословно: „В онази степен, в която на човека е присъщ стремеж към равновесие, към хармония, изкуството на Рафаело е привличало и ще привлича хората. Но в същата степен, в която природата и човекът изразяват жизненото си движение в стълкновението и в борбата на непримиримите противоречия, изкуството на Рафаело не е могло и никога не ще може да ни удовлетвори докрай. Ето защо в продължение на четири столетия не млъкват споровете за Рафаело“.

С нужната уговорка, която французите формулират с израза toute proportion gardée, бих могъл да кажа нещо подобно и за творчеството на Константин Щъркелов. Възхваляван, щедро откупуван, нашумял „царедворец“ и подценяван, пренебрегван и дори отхвърлян, художникът се „радва“ на сложна и противоречива съдба и приживе, пък и до ден днешен. Немалко „ценители“ са го намирали за „отживял“, за едностранчив и за еднопланов акварелист, сътворил единствено поредица еднообразни красиви природни гледки. Други не са преставали да се възхищават от лекотата и от импровизационната виртуозност на деликатно положените петна и форми, често без доработка или поправки. Повечето от неговите акварели, пък и редица рисунки и скици, са пронизани от едно общодостъпно поетично начало, което напълно естествено очарова и подкупва „редовия“ зрител, но трябва да признаем, в същото време не оставя равнодушен и най-изтънчения специалист.

Ето защо изложби като настоящата са много необходими и актуални – не само от гледна точка на реконструирането и възсъздаването, дотолкова, доколкото е възможно, на цялостната физиономия на автора, на пълнотата на естетическото възприятие и на преживяването, което, сигурен съм, привлича и ще привлече най-различни зрители в залите на СХГХ, но и за бъдат евентуално преодолени определени стереотипни представи за него и за да се оцени фигурата му в цялата ѝ сложност и дълбочина.

Действително в неговите творби е налице хармония, уравновесеност, те сякаш са пронизани от някаква умиротворена съзерцателност. Дори в скиците на военна тематика (1916 г.), документиращи пленници, войници, потънали в окопи, убити животни, които по самата си тематична обвързаност би следвало да съдържат цялата трагика и ужас на събитията, няма драматизъм. Същото може да се каже и за рисунките от затвора, фиксиращи моменти от един от най-мрачните периоди в живота на автора (1945 г.).

Основната „стихия“ на Щъркелов е, разбира се, природата в нейните безбрежни прояви и прелести. Но и тя е интерпретирана с някаква, бих могъл да кажа, специфично нюансирана „отстраненост“. Не долавяме и намек за повишена експресивност, за някаква „емпатия“, свидетелстваща например за възвишени или за силно емоционални, разтърсващи интонации. В същото време обаче под покрова на красотите на планините, на полята, на зеленината или на водните басейни нерядко долавяме тиха нега, някакъв особен род spleen, нещо, което свидетелства за дълбока, интимна обвързаност между художника и онова, което той пресъздава във визуални форми.

Щъркелов без съмнение благоговее пред природните хармонии и пред величието на Всемира. Но като художник търси и открива устойчивите композиционни решения, доминирани от хоризонталните и от вертикалните направления, интересуват го преди всичко звучността на цвета, прозрачността на чистия въздух, тоналното степенуване на пространствените планове. Дори архитектурните мотиви и елементи, които рядко се срещат в неговите пейзажи, са вплетени в природните дадености и като правило не се открояват самостоятелно.

Онова, което до голяма степен ни избавя от усещането за известна монотонност при последователното разглеждане на пейзажите в изложбата, е обстоятелството, че при наличието на несъмнен устойчив пластичен мироглед откриваме всеки път конкретен подход към даден мотив, към определена природна гледка или композиционна форма. Лекотата в полагането на линиите и на цветовите зони, ефирността в третирането на акварелната материя, импровизацията в движенията на четката са онези характеристики, които съдържат очарованието и определят лириката на неговите творби. Контурът и петното в разнообразните им взаимодействия, тоновете и полутоновете, по-отчетливо или по-неопределено разлети на относително широки дифузни повърхнини, маниерът на работа, наречен аlla prima, съчетан с „мозаечно“ полагане на акварела, са само част от индивидуалната стилистика на Щъркелов като живописец.

Авторът е усвоил в пълнота уроците на Ярослав Вешин, а и на руските художници, които е могъл да види в оригинал. Той изповядва определени разбирания за акварела, които далеч не са универсални, но в периода, когато се формира като художник, са актуални и в много отношения водещи в контекста на развитието на българската живопис. Неговата визия се изразява и се проектира в най-разнообразни вариации от тематични мотиви и от живописни тълкувания и разработки на пространствени планове, субстанции и тонални съпоставки.

Наред с жанра на пейзажа, който несъмнено доминира неговото творчество, авторът рисува и портрети, натюрморти, далеч по-рядко фигурални композиции или картини с елементи на стафаж. В рисунките и скиците с молив, туш/перо, в пастелите и дори в картините с маслени бои той съчетава по много своеобразен начин уроците на академичната школовка с лекотата и с по-свободния маниер в изграждането на щриха и в полагането на мазката, които оформят личния му почерк.

В портретите си е предимно „академичен“, но с елементи на символизъм и на сантиментализъм. Особено запомнящи се са театралните портрети в роли, да не говорим за автопортретите, първият датиран от 1909 г., които са характерни със своята концентрация и с психологическата си вглъбеност.

Щъркелов е майстор на асоциацията, на пластичните внушения, но тези асоциации и внушения нямат нито символична, нито експресивна природа, а се базират на интерпретацията на сетивните впечатления, на видимото. Живописното тълкуване на дадена субстанция, изграждането на „масата“ на водата, на снега, на терена, се съчетава с акценти върху детайла, често съдържащ белезите на своеобразен „йероглиф“, постигнат с артистичен „удар“ на четката.

Изложбата е организирана по случай 130-годишнината от рождението на художника. Куратори са директорката на СГХГ Аделина Филева, Красимир Илиев и Пламен В. Петров в съавторство със солиден и авторитетен екип от сътрудници. Експозицията е обогатена с фотографии, писма, картички, документи, семейни албуми, бележници и скицници, каталози, вестници. Включените творби принадлежат на фондовете на СГХГ, на Националната галерия, на музеи и галерии в страната, някои са взети от частни колекции, от институти и от архивни фондове.