Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Замисляли ли сте се в каква степен нашият свят и преводът са обвързани помежду си? И то поради множество и най-различни причини. Обърнем ли поглед към дълбините на времето, размисълът неминуемо ни препраща към лингвистичната катастрофа „след Вавилон“, за която става дума в книга Битие. Библейският разказ описва как „по цялата земя имаше един език и един говор“ (Бит. 11:1), след което свидетелства, че след вавилонското стълпотворение и провала на първия човешки мегапроект – гигантската кула, устремена към небесата – хората се пръсват по широкия свят и заговорват на всевъзможни езици, без никой народ да разбира вече останалите народи. Така се ражда необходимостта от превода, която философът Пол Рикьор дефинира по следния начин: „И тъй, такива, каквито сме, ние сме едновременно „разпръснати“ и „смесени“… И до какво води всичко това? Да кажем… до това, че превеждаме“ („Парадигмата на превода“, 1999 г.).

Наистина, ние сме такива, каквито сме, но в никакъв случай не сме „затворени монади“: разбирането на „останалите“ е и си остава жизнена и културна необходимост, от която никой не може да избяга. Поради което едни отрано започват да учат чужди езици, а пък други прибягват до вече готовите преводи. И все пак не на някого другиго, а на Валтер Бенямин дължим признанието, че „Светото писание е прообразът или идеалът на всеки превод“, че то е и „точката на покой, където език и откровение са съединени без всякакво напрежение“ („Задачата на преводача“). Сигурно поради тази причина трудът на преводачите продължава да се свързва с паметта за св. Йероним Стридонски, превел изцяло Библията на латински език (така наречената „Вулгата“), а денят на неговата кончина – 30 септември – се чества официално като Международен ден на преводача. 

Човешката култура е въплъщение на интерпретацията, извираща от бездънните езикови дълбини. И при нея винаги на дневен ред изниква въпросът за „преводимостта“ и „непреводимостта“: за отношението между превода и оригинала. За това доколко един превод въобще съответства на първоизточника си, опростявайки съвършенствата му, или напротив – умело скривайки очевидните му несъвършенства. Има трудно постижими оригинали, както има и гениални преводи на второстепенни творби, чието битие в съответната национална култура многократно надхвърля значението, което те имат в културата майка. Това също е един от парадоксите в културното битие на малки езикови общности като българската, където преводачите често играят не по-малко значима роля, отколкото писателите. Особено в трудни и несвободни времена (разказват, че Цветан Стоянов, предусещайки поредната политическа буря във времената на комунизма, винаги се обръщал към приятелите си с думите: „Дойде време пак да превеждаме!“).

Ето защо решихме да посветим този брой на „мисията на превода“, често оставаща „зад кадър“, за да отдадем дължимото на десетилетния труд на някои от големите български преводачи, доколкото зад планините от преведени книги винаги стои усилието и талантът на конкретни хора. Абсолютно невъзможно беше в рамките на един брой да бъдат включени всички забележителни майстори на българския превод. И със сигурност тази тема ще намери своите продължения.

Ще си позволя обаче да спра вниманието ви на един важен акцент от разговора ни с проф. Цочо Бояджиев: преводът на шедьоврите на човешката мисъл е важен за нас, защото задава мярата, с която можем да съизмерим собствените си „местни постижения“. Принцип, подтиквал го години наред да пресъздаде на разбираем български грамадата от латинските „сводове на мисълта“ на Тома от Аквино с убеждението, че истинският читател не се очаква, а се изгражда. И че някой ден този читател ще се появи, ако е имало друг преди него, посветил дните си, за да положи основите за неговото изграждане. Струва ми се, че тъкмо този културен дълг лежи в основата на онова тайнствено и трудно обяснимо желание – да превеждаш.