Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Пандемията разбираемо предизвика апокалиптични визии – до голяма степен и поради светкавичното разпространение на информацията за нея. Изолирани, всеки пред компютъра си, изживявахме драмата на човечеството и своята като част от него. Мнозина, включително и аз, предпочитахме да наричаме пандемията „криза“. За мен това беше спасяване от апокалипсиса, поставянето му в дългата редица от привиждани апокалипсиси в историята, от които човечеството все пак е излизало и после са се оказвали именно кризи – с различни последствия за него. Наред с това, екранът на компютъра бе начинът за общуване с другите изолирани, докато външният реален свят ставаше чужд, опасен, ако се срещнем в него. Безопасно изглеждаше само съзерцаването му през прозореца.

Кой как преживяваше двата месеца на изолация, бе видно в социалните мрежи. Разбираемо е, че хората на изкуството реагираха с изкуство и с мислите за неговото бъдеще, а и за себе си в него съответно. После, с отпадането на мерките по изолацията и предпазливото „рестартиране“ на живота, част от затворените в галериите изложби бяха отворени и продължени. А след това, разбираемо, се появиха и проектите, които представят и осмислят това, което ни се е случило поради пандемията.

Една от първите в тази посока бе изложбата „Пред мен“ (2–30 юни 2020) на Венцислав Занков в галерия „Райко Алексиев“. Дървета с голи клони, представени в скулптура и живопис голям формат, изпълваха залата, а една самотна фигура – схематично набелязана, експресивна, сгърчена някак, олицетворяваше човека и човечеството. Силни образи, ясни, четливи, въздействащи цялостно в експозицията. Авторовият текст към нея я допълва: с преплитането и прерастването на екологичната и социалната в екзистенциална криза, предизвикана от пандемията; със самотата и изолацията, породили въпросите „какво става с човека, какво остава от човека, какво оставя човекът, къде е оставен човекът“; с метафората за неговото „срутено битие“...

Случи се така, че разглеждах изложбата сама – други посетители нямаше – и с маска, както се полагаше. Бях насаме с произведенията и със своите „пресни“ впечатления от изолацията в извънредното положение. С лекота проектирах своите преживявания в образите. Всяка картина с дърво асоциирах с гледка през прозореца като единственото възможно общуване с външния свят. Пред моя конкретно няма дърво, но ако би имало, вероятно щях да го възприемам така. Знайно е, че при настойчиво и продължително взиране в даден обект той започва да „говори“ по друг начин, да „разказва“ истории за себе си, които са значими за наблюдателя, защото той всъщност ги извлича от него. Така и в изложбата всяко дърво чрез погледа на художника ставаше и мое преживяване – мрачно, безнадеждно, тревожно червено и устремено в мрачно небе (и бъдеще, да кажем), или откроено само по себе си на чист фон, или набелязано в общи разтекли се линии (защото не искам вече да го гледам и да мисля за него), или нощно почти романтично (с луна, скрита зад него), или просто силует на фона на облаци (опит да погледна обективно на нещата)...

Неоновото дърво на стената, както и подредената „гора“ от чугунени скулптури препращат към екологичните проблеми в най-общ план – през отношението към природата, отдалечаването от нея, вторичното ѝ изобразяване и използване. Което променя както представата за нея, така и себеусещането на човека/човечеството в нея.

Така названието на изложбата действително събира в себе си два въпроса, екстремно породени от тази криза: какво е пред мен сега и какво ми предстои? Зададени лично за всеки от нас и за човечеството като цяло.

Всъщност на въпроса „какво е пред мен сега“ тепърва ще си отговаряме, струва ми се. Защото кризата с вируса сякаш помете всички проблеми на човечеството, извади ги извън скоби като маловажни, за да остане само тя – и приспособяването към спрелия поради нея живот в безвремие. С „рестарта“ на живота тези проблеми започнаха да се връщат един по един и отново да стават актуални. Дали те ще имат същата тежест и значимост като преди, е отделен въпрос – това предстои да разберем в бъдещето. При всеки случай някои от затворените изложби, които продължиха след извънредното положение, ги поставиха отново на дневен ред. Сред тях беше и изложбата „Всичко (ни) е наред“, организирана от Българския фонд за жените като конкурс през 2019 г. и представена в три галерии: ИСИ-София, Credo Bonum и DOZA. Предизвикателствата пред жените днес – във и отвъд феминизма, бе темата, по която бяха работили художничките. А една от тях беше Алла Георгиева.

Заявеният от нея „Музей на жената“ също бе затворен поради извънредното положение. Откри се впоследствие на 6 юни в къщата музей „Вера Недкова“ и може да бъде разгледан там до 30 септември.

Забележителна сбирка е това. Именно сбирка – в своето предмузейно, така да се каже, битие, разположена в домашната атмосфера на апартамента, по рафтове, витрини и маси, по стени, боядисани в розово. И всичко това създава усещането за уют, мекота и ведрост; примамва към вглеждане и взиране в малки, дори понякога миниатюрни обекти във витрините с предвкусването на някакво умиление и наслада от разглеждането им. Изглежда парадоксално, но това предвкусване се оправдава в повечето случаи – доколкото в кича винаги предизвиква доза умиление, а и усмивка, разбира се, заради абсурдната хрумка, която е довела до него. Но в контекста на тази конкретна музейна сбирка умилението и усмивката се попарват от безцеремонното и бездушно отношение към женското тяло. То не е просто и само сексуален обект, но и разчленено на части, продължава да се третира така. Как например е дошло някому наум да превърне отрязан женски крак в запалка? Или пък женските гърди в съдини за сол и пипер? Или пък играчка за елха да е публичен дом? Или пък – що за странност – ключодържател с прозрачно тяло на бременна жена, в което се вижда бебето? Кой би носил колие със стилизирана танцьорка на пилон?... Безброй такива въпроси си задавах при рафтовете със сувенирите.

Алла Георгиева събира тази колекция от двайсет години, в нея има и дарения, а има и дискретни нейни (и не само) „коментарни“ произведения към всеки отделен „раздел“. И както се полага във всеки музей, научих и нови неща. В раздела с куклите разбрах например за конкуренцията между брандовете Барби и Брац. И пак в този раздел е произведението „Мачо и феминистка“ на Алла Георгиева – кукла и надписи около нея, указващи популярните обидни описания/представи за феминистките. В раздела с рекламите, в които женското тяло е без никаква връзка с рекламираната стока или услуга – например „Сервиз за ауспуси“ – си спомних за шофьорите на автобуси в моето детство в соца, оградили предното стъкло с галерия от (полу)голи красавици, а някъде над тях сякаш задължително доминираше портрет на Сталин. Променили ли са се оттогава нагласите, се питам – и колко, и в каква посока? Станало ли е безхитростното просташко мъжко мислене за жената по-хитро, или по-рафинирано, или по-цинично?...

Да, промени има във времето, ме убеждава този музей. Но трябва още няколко пъти да го разгледам, за да откроя за себе си какви са. Дали причината е промяна в нагласите, или в бита и лайфстайла, които възраждат стари и създават нови стереотипи. А междувременно колекцията продължава да се попълва. И след тази изложба музеят ще търси свой постоянен дом в България.

Впрочем музеят ми напомни и нещо друго. Кризата с вируса постави много важни въпроси, сред които опазването на човешкия живот, съпоставено или противопоставено на правата на човека. И дали по-важно от живота му не е достойнството на човека. Може би като човечество ще мислим и занапред по тези въпроси. Включително и за достойнството на жената...