Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Със Станислав Беловски разговаря Данислава Делчева

В изложбата Mirror, mirror в галерия Credo Bonum (4–26 юни) Станислав Беловски (род. 1976 г.) представи произведения, изградени от медицински материали, използвани от него през годините на живота му с диабет.

Изложбата е функция на един глобален проблем, какъвто е диабетът. Какво е отношението ви към него?

Той съвсем пряко ме засяга, защото от 19 години съм с диабет. В началото човек го чувства като ограничение, наказание, но с времето гледната точка се променя и можеш да видиш болестта като шанс да се усъвършенстваш и да се фокусираш върху целите си. С развитието на медицината диабетът от болест все повече се превръща в състояние, което при добър контрол и спазване на режим не отличава особено качеството на живота на болния от този на здравите. А дисциплината и режимът при хората с диабет означават постоянни изчисления колко хлебни единици е всяко едно ядене – например половин филия хляб е колкото половин кофичка кисело мляко, половин банан, една трета шоколад и т.н.

В по-широк план днешните хора от развитите общества живеят в прекалена консумация на всичко и това неминуемо се отразява зле на здравето им. Това съм се опитал да изведа като линия в изложбата – дисциплината, контролът, владеенето на консумацията са важни не само за болните.

Говорите за математиката като важен инструмент както за болестта, така и за изложбата.

Повечето хора, като чуят за т.нар. „медицинско изкуство“, си представят страшни гледки, кръв, бинтове, спринцовки. Като чуят, че темата е някакво заболяване, се чувстват длъжни да засвидетелстват съчувствие и да чукат на дърво да не ги стигне. А моята идея е да обърна представите за болестта и здравето, да ги изчистя от емоциите и затова рационалността на броенето и пресмятането стават фокус на работите ми. За мен беше важно работите да са естетически привлекателни дори защото красивото се свързва някак естествено с рационалното, равновесното, симетричното, огледалното…

От друга страна, големият мащаб на работите, изградени от редици малки предмети, препраща към дисциплината, която болестта налага в неограничен период от време – всъщност от един момент насетне – през целия живот.

Повтарящите се елементи са характерни и за попарта, към който имате влечение. Какво е общото между тази и предишните ви изложби?

Повторението в попарта обикновено се свързва със серийността, с отпадането на смисъла от това да има оригинал. В новия проект повторяемостта и огледалността е възможно да породят асоциации за функционирането на човешките организми и за едно ново разбиране за „нормалност“, което да включва и болестта като поредна функция на живото тяло. Но това са спекулации… Колкото до предишните ми изложби, методът на работа е същият.

Изложбата е озаглавена Mirror, mirror... Как приемате вашето отражение в огледалото?

За мен не е толкова важно дали изложбата е моя, дали се виждам аз там, или не. Важното е да създам възможност на зрителя да се замисли за себе си. Хората имат голям проблем с начина на живот, с разбирането за здравето и болестта. Другото послание на изложбата е, че само от теб зависи да вземеш надмощие над болестта, ти я контролираш, а не тя теб. В настоящата пандемия това придобива още смисли.

Има ли нещо, което не можете да контролирате?

Много неща – животът като цяло не е много податлив на контрол. И това се опитах да маркирам в представените работи, но един от обектите стана урок по равновесие за мен и екипа на изложбата. Обектът представлява 240 захарни тръстики, покълнали в контейнери от тестленти за глюкомер. Грижейки се да не изсъхнат в галерията, системно ги преполивахме, без да отчетем дъждовното време навън. Наложи се да намалим водата, за да се възстановят.