Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

„Музей на бегинки“, Жорж Роденбах, превод от френски Красимир Кавалджиев, издателство СОНМ, 2020 г.

„Призванието“, Жорж Роденбах, превод от френски Тодорка Минева, издателство СОНМ, 2020 г.

Когато през 1914 г. Гео Милев публикува в сп. „Звено“ статията си за модерната поезия, от кончината на Жорж Роденбах са изминали 16 години. Този фламандски певец на тишината и меланхолията е за българския поет – наред с Морис Метерлинк, Емил Верхарн, Шарл ван Лерберг и Албер Жиро – един от великите петима в белгийската литература, превърнали последната в най-бляскав скрижал на всемирната литература. Опитвайки се да уясни основите на модерната поезия, Гео Милев е категоричен, че първият и най-същностен неин фундамент е душата, модерната душа. Присъщ на модерната душа пък е стремежът към вечността, оня блян по безкрайното и шепотът за безсмъртното, свързващи сякаш в една нишка всички модерни поети. Тъй че модерната поезия е не рожба на тясната съвременност, а на една пространна историческа универсалност, изискваща психоисторически, а не социологически анализ. Безспорно тези ремарки очертават и творчеството на Роденбах, съчетаващ в себе си – отново по думите на Гео Милев, една меланхолична женствена впечатлителност с невероятна психологическа проницателност. Според този български поклонник на белгийската литература тъкмо Фландрия е родното място на модерната поезия. Той разказва за честото си завръщане при една от картините на берлинския художник Франц Скарбина, изобразяваща стара черква във Фландрия. Нощ, широк площад, озарен от тайнствена месечина и прерязан от широки полунощни сенки. Сгушен във вдигнатата си яка, някакъв закъснял момък прекосява площада. Отсреща, над тъмните остри покриви, се издига тайнствена черковна камбанария, наподобяваща старинна рицарска кула. Нищо друго освен нощ, звезди, месечина и мълчание: Фландрия, цялата Фландрия! И тази тъмна и мълчалива готическа църква му напомня за страшния затвор, в който е била затворена някога душата, старата езическа и сурова човешка душа. Там тя е била разпната между греха и блаженството сред рояк от сенки и привидения. Там е била разтърсена от страх и музика. Там, в тази черква, в манастира, е създадена модерната душа, из която изниква модерната символична поезия. И макар авторът на статията да не споменава изрично името на Роденбах, обрисуваният от него образ пресъздава доста точно духа на творчеството на фламандския поет и писател. Няколко години по-късно, през 1919, Гео Милев ще преведе от френски най-хубавия роман на Роденбах – „Мъртвият Брюге“ („Мъртвата Брюге“ в превод на Красимир Кавалджиев излиза през 2000 г.), и ще признае, че това е една от най-необикновените книги, които е чел някога. Тук не се разгръща някаква пикантна интрига и въобще се разказва твърде малко. Почти липсват действие и движение, няма и следа от ония обичайни елементи, които разпалват любопитството. Наместо това имаме едно безбрежно извикване на психологически ситуации и настроения, на образа на фламандския град с неговите мъртви води, с тишината на неговите кули, черкви, манастири и пустинни улици, замрежени от мъглата на несекващия ситен дъжд.

Впрочем прозата на Роденбах се отличава с неповторима съгласуваност между думите, символите и мислите. Което е особено доловимо в сборника с разкази „Музей на бегинки“ (1894 г.), излязъл наскоро и на български в превод отново на Красимир Кавалджиев. Книгата съдържа девет истории, пресъздаващи живота в прочутия Брюжки бегинаж. Появили се в края на XII в., когато е основана първата община за вдовици и самотни жени, избрали да посветят живота си на Бог, фламандските бегинажи, тези поселения на добродетелта, наподобяващи обикновените манастири, но и отличаващи се от тях с по-либералния си ред, изживяват по времето на Роденбах своя скръбен залез. Тяхната бавна анемия, постепенното им угасване, което унищожава добитите сили и пречи да се влеят нови, измъчва и остарелия град, този вековен и тъжен Брюге, разпростиращ навсякъде своето безмълвие. Красив и великолепен е бил той през XV в., но сега величието му е мъртво, ден по ден блясъкът му гасне, забулен от безконечните мъгли, стелещи се над дългите канали. „Как би могло да има жива религиозна общност край умиращ град? Все едно да искаш да съхраниш цветя в стая на болник. Напротив – старостта е заразна, най-вече старостта на град, който разстила наоколо своята меланхолия, ръждивия плач на своите ветропоказатели, ехото на редките стъпки по звучния паваж, отекващите камбани... Бегинажът на свой ред беше част от този упадък; там броят на сестрите постепенно намаляваше, те усещаха как линеят в летаргичен покой, както лебедите от каналите усещат, че блянът на живота им протича в мъртви води.“ Ала не ще е вярно, ако кажем, че в своя музей за бегинки Роденбах събира и описва само бледните силуети на един изтляващ живот. Придържайки се винаги към дуалността, този певец на меланхолията търси всъщност последната дълбина на нещата и успява да съзре отвъд тленността им тяхната сакрална неизменност. Тук животът непрестанно угасва в смъртта, а смъртта се преобръща в живот, съхраняващ вечността. Най-доловимо е това преображение в последния разказ, наречен „Яслата“. В навечерието на Рождество Христово сестра Моника, натоварена със задачата да подготви храма за посрещането на светлия празник, научава, че е починало детенцето на сестра ѝ. Съкрушена от скръбната вест, бегинката се спъва и разбива неволно восъчната статуя на Богомладенеца, която трябва да постави в яслата. Изтерзана от извършеното светотатство, тя напуска църквата, опитвайки се да потърси нова восъчна фигура при търговците. Ала след като не успява, се озовава примирена при злочестата си сестра. На финала разбираме, че вместо коледния Иисус в яслата е поставен малкият кръщелник на Моника, положен там със съгласието на майка му. „Интрига на съдбата! Ясно изразена Божия воля: детето бе починало в такъв ден само с чудодейната цел да замести Иисус в яслата. Тази идея бе хрумнала и на двете. Небесен избор, за който трябваше да се благодари на Господ! И утешени от наивната си вяра, двете жени... погледнаха отдалеч, вече с по-малко сълзи, мъртвото розово-крехко дете в яслата, докато химните, междувременно станали по-нежни, продължаваха да се раздиплят и да се издигат към свода, сега бели и зареяни като възнесение на пелени!“ Отвъд неизбежната смърт и неумолимия ход на времето, отвъд непреодолимата обреченост на съществуването и злокобната подмяна в яслата на живота протича всъщност истинската мистерия на светлината, достъпна единствено за очарователната простота на тези чисти и предани на Бога души, които едва приличат на жени. Затова и писателят иска да се вмъкне в тях, да подслади съня си с техните видения и да заживее в тях като втори ангел хранител.

В повестта „Призванието“ (1895 г.), излязла наскоро в поредицата „Прозата на европейския декаданс“ на издателство СОНМ (превод Тодорка Минева), попадаме в същия призрачен град, обгърнат от непрогледна мъгла и лишен от всякакъв светъл прорив. Тук писателят се завръща към централния за неговото творчество мотив за самотата на човека, устремен към прекрасното. Присъща за романтизма и близка на символистите, темата за несъвместимостта между поетичната душа и заобикалящия я свят, за разминаването между съзерцание и действие, между юношеска мечтателност и действително себепознание, е централна за романите на Роденбах. В „Призванието“ нейното въплъщение се свързва с религиозното чувство на героя, с извечната колизия между плътското и духовното. Изправен пред тежката и отговорна задача да открие и последва своето призвание, той познава на собствен гръб безутешната правда на тъжната максима, че истински нещастни са само изменилите на своето призвание. И както в „Мъртвата Брюге“ и „Музей за бегинки“, и тук поетичната проза на Роденбах е достатъчно гъвкава и музикална, за да улови лиричните движения на душата с трептенията на нейните блянове и трусовете на съвестта.