Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Странно ми е: другите преводачи от български превеждат съвременни автори – Георги Господинов, Теодора Димова, Алек Попов, Владимир Зарев… А вие „Под игото“ – роман, писан преди повече от сто години?       

Искам да припомня, че и аз съм почти на сто години – е, с трийсет по-малко (смее се). Но да оставим годините, защото още не ми тежат Бог знае колко. Причините, поради които аз оставам в зоната на българската литературна класика, са поне две. Първо, чувствам се неин длъжник като неин популяризатор в Полша. Второ, поради сериозни проблеми със зрението не съм в състояние да следя редовно и последователно най-новата литература, камо ли да чета всяка година дебели романи. Нека ги четат и превеждат младите преводачи. Всъщност класиката винаги е била в полезрението на популяризаторската ми дейност. Още в далечното минало издадох две големи антологии: поетическа – „Невидими крила“, и на разказа – „Бяла лястовица“, обхващащи цялостно литературата до 1944 г.

Защо се чувствам длъжник? Всички преводи на българската литературна класика, достъпни през студентските ми години, не ми помогнаха да се възхитя от тези произведения. До степен, че избягвах да ги чета в оригинал, което за един българист литературовед е наказуемо; тогава, а и дълго след това се преструвах, че това са големи произведения, защото такова беше мнението на литературна критика. Трудно е да се противопоставиш на общоприето мнение, което не означава, че не бях подозрителен спрямо критиката главно поради импресионистичния и идеологическия ѝ характер. Парадоксално: към „Под игото“ ме върна не критик, а поетът Николай Кънчев, на когото, особено в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, този роман беше сред любимите му теми. Възпроизвеждаше невероятно много сцени от романа, цитираше лафовете на героите, обсъждаше поведението им и какво ли още не. При Николай преструвки нямаха право да минат, но аз успявах все пак да се спася. Заинтригуван от толкова големия интерес към романа от поет, когото от Вазов разделя цял литературен океан, ме принуди, след като се пенсионирах, да го прочета в оригинал. И видях в него страшно интересни неща. Направо се възхитих. Преводът стана за шест месеца и веднага след това написах обширна статия, публикувана в „Литературна мисъл“, за литературните качества на „Под игото“. Тук няма място да повтарям видяното и чутото, за което е статията. Смея се, че само Пламен Антов ме изпревари с проблема за карнавалното в романа. Вкратце– разбрах, че това е съзнателно многостилен роман, роман за значението на историята в живота и съдбата на българския народ. Тя присъства в белочерковната общественост като съдба, присъства в разговорите на героите, присъства даже като примерна илюстрация на историческото събитие, но в събитийния план на романа я няма. Защо? Защото е мечта. А всичко започва от мечтите. Мечтата е условие за историческо битие. Неслучайно този превод е посветен на Николай Кънчев.

Знам, че има полски преводи на „Под игото“, към които имате резерви. Няма да питам какви са недостатъците им – едва ли ще е колегиално – но ще обърна въпроса така: с какво вашият превод е по-различен от предишните?

Моят превод е трети. Първият излиза почти веднага, много луксозно издаден в два тома, с илюстрациите от българското издание. Вторият се появява през 1950 г. и има три издания, всяко през десет години. Въпросът не е до колегиалност. Драмите и сонетите на Шекспир са превеждани при нас от няколко преводачи. И не е в това, че поговорката: „Вържи попа, да ти е мирно селото“, преведена на полски буквално, не говори нищо и не играе в диалога, в който е употребена. Проблемът е в това, че един превод трябва да пренася една култура в друга – и трябва да е стилен, и да звучи колкото може в унисон с оригинала. Такава е транслаторската ми макростратегия и „Под игото“ дава всестранни възможности да опитам да я реализирам. Всичките прякори (а те са много в романа) – било български, било турски или други, трябва да са преведени, защото в повествованието те са „говорещи“, та още как! Вазов ги обяснява пряко или чрез характеристиката на героите. „Чистите“ турцизми трябва да са дадени на турски, както и другите чуждици – на съответния език, играта на думи трябва да се запази, песните да звучат като песни и прочее, и прочее… Аз драматично преживях факта, че Иван Боримечката не може да остане Боримечка, защото никой в Полша освен българистите не разбира тази дума, а сме толкова привързани към нея. Героите имат характерен стил на поведение и изказ, те трябва да са разпознаваеми и по това. Природните описания имат силно емоционален заряд. На финала Мунчо не „протестира“, а се „противопоставя“. Какво друго да кажа? Това е тема река (смее се). Напоследък попаднах на статия за дума-загадка, която ни оставя в наследство Йовков. Става дума за българския еквивалент на френската дума poilu, направила международна кариера по време на Първата световна война. Означава „брадат“. Йовков само загатва, но не назовава, че такива са били войниците в окопите. В тази дума всъщност се сумират няколко черти – брадат, занемарен, изтощен, смелчага, бунтовник. Участниците в една анкета опитват да открият езиков еквивалент, който би събрал всички тези значения.Такъв според мен никога няма да се намери, защото вероятно Йовков е имал пред вид не езиков еквивалент, а културен. И там трябва се търси разрешението на загадката.

В България върви дебат какво да правим с класиката, трябват ли адаптации, за да е разбираема за младите. Особено горещи са споровете за „Под игото“. В един свой материал съобщих, че сте превели „Под игото“ и че при вас „джепането“ гърми на полски, не на остарял български. Какво мислите по въпроса? Има ли в Полша такъв дебат за Мицкевич, Норвид, Сенкевич, Реймонт?

Знам за този куриозен факт, но книгата с „превода“ на „Под игото“ на съвременен български не съм видял още. И да ви кажа, не бързам да го видя. Що за проблем е това и дали той ни е нужен? Не съм чувал да се превеждат на съвременен език класиците в полската и в други литератури. Вярно, създават се речници на отделните писатели. Има речник на цялото творчество на Мицкевич (около 700 000 думи, в 11 тома), на поезията на Норвид (30 000 думи, интернет), но те имат други функции. Моят превод на „Под игото“ брои 127 791 думи. На български броят е приблизително толкова. Колко са думите чужди, редки, остарели? Да кажем, не повече от 500. Достатъчно е да се прибави един азбучен речник. Ние не бива да свеждаме речника на нашите езици само до съвременни варианти. Езикът „сам си решава“, той е жива тъкан и понякога се опреснява чрез старото. Освен това той документира епохата, показва речника на писателя, синтаксиса. Подобни инвазии са криворазбрана цивилизация, дидактически и образователен мързел. Един подслушан в автобуса разговор на две бъдещи абитуриентки: едната пита дали другата е прочела „Пан Тадеуш“ на Мицкевич, и чувам отговора: „Да, но нищо не разбирам“. Езикът на Мицкевич днес е напълно разбираем, но аз си мисля, че стихът като поетика, ритъм, рима им пречи да разбират. Училището не им дава възприемателните инструменти.

В моя превод „джепането“ гърми на полски – че как иначе? (смее се) – но се стараех българското остаряло да има дискретен еквивалент тук-таме в синтаксиса, в някои фрази и т.н., за да сигнализирам, че това не е роман, писан през 2020 г. Не състарявам езика, а внушавам средата и епохата, в които е създаден романът. Поне такова ми беше намерението.

А нужно ли е на полската публика „Под игото“? Какво искате да разберат сънародниците ви, след като прочетат романа? И могат ли да разберат от него нещо за днешния българин?

Никой писател, никой преводач не пита четяща публика кое ѝ е нужно. Направих този превод, защото на мен ми беше нужно да го направя като българист и като читател. Независимо от това в подбудата ми лежи една културна мотивировка. Аз преведох не какво да е случайно произведение, а произведение, което е важно за българската култура и е съществена част от нейния облик. Освен това то присъства в полската култура над 120 години, и то многократно; в известен смисъл е емблематичен знак за присъствието на българската литература в нея.

Не мога да разбера какъв и защо е този диктат на съвременността (смее се), защо всичко да се подчинява на нея?! Всяко минало е днес, само че малко по-далече, както е казал Циприан Камил Норвид в едно стихотворение, което преведохме неотдавна с поета Петър Първанов. Подарявам ви го! С този превод аз не искам да кажа нищо за съвременния българин. Да му мислят другите и аз, но друг път. По много проста причина: Вазов не е искал да каже с този роман нещо за съвременния българин, а е искал да каже нещо на своите съвременници и на техните идни поколения. А аз искам да кажа само това, което той е казал, но да не е по-малко от това, което е казал. И да се види как го е казал. Моята роля се свежда до това.

Ще се конкретизирам. Искам първата сцена в романа да е в същата степен идилична, в каквато е трагична последната. Искам да покажа Вазов художник, поет, писател, съзнателно организиращ и структуриращ повествователното и текстово пространство, разбиращ стойността на всяка дума. Писател мислител. Вазов разказва и казва. Аз съм само внимателният посредник между него и моята родна култура.

И накрая по-общ въпрос: не мислите ли, че страните от Централна и Източна Европа сякаш изгубиха интерес една към друга? И културните им контакти вече са твърде спорадични, да не кажа направо липсващи? Или поне полулипсващи?

Да беше само до нашите желания! Но функционираме в такива, а не в други условия. Книжният пазар трябва да отчита пазарната икономика и не бива да се обиждаме на икономиката. Спокойно. Никой жив още не е умрял. Аз не мога да си представя някое полско издателство да издаде българска литературна класика. И това е напълно разбираемо. В този смисъл аз съм в изгодно положение, че мога да си позволя да я издам с мои средства. Трогнат бях, когато дъщеря ми се солидаризира с мен и спонсорира изцяло излизането на „Под игото“. Но сега дадох за печат стихосбирки на Пенчо Славейков и Николай Лилиев. Тези поети са представени в моята антология, на която бях само съставител и нямах възможността да я редактирам. И като видях преди години преводите на тези поети, хвана ме срам пред самите поети, реших да преведа отново поместените там стихотворения и изобщо да им направя отделни стихосбирки с много повече творби. Всеки от нас, българистите, трябва да действа както може и да влага в тези контакти каквото може. Мисля, че някои институции, имам предвид българските, не се грижат за популяризиране на българската литература в чужбина стратегически, а само бюрократически. Така не става. Поне такава е моята гледна точка, но може би предмет на техните дестинации (да се позова на туристическата номенклатура) са други, по-важни страни.

Въпросите зададе Митко Новков

***

Циприан Камил Норвид (1821–1883)

Миналото

Не Бог е създал миналото, смъртта, страданията,
а тоз, що закона ломи;
адска тегоба бяха Богу тез дни,
че кат видя злото, побягна от възпоменанията.

Не е ли бил като дете, що с талига се спуска,
като дума: „Виж, дъб
бяга от нас в глъб! “.
Когато дъбът си стои, а талигата с децата препуска.

Миналото е днес, но само малко по-далече:
има отзад къщи пет,
не еди-къде си, еди-какъв си пусти плет,
зад който не е стъпвал крак човечен!...                

Превод Войчех Галонзка и Петър Първанов