Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

„Одялкването на историческата памет в крайна сметка няма да доведе до нищо добро.

Символите са нещо важно. Те са в основата на човешкото мислене, в основата на езика, който е символна система, в основата на паметта.“

Светът главоломно се променя. Но у нас голямата политическа вражда и културна антиномия продължава да е същата, каквато е била винаги от края на по-миналия век насам: „западничество“, или либерална демокрация, срещу ориенталско-съветскa власт, базирана на подчинени и задкулисни сделки.

Либералната демокрация, която победи на Запад през Втората световна война, вече не е същата никъде по света. Но и ориенталско-съветската олигархическа система постоянно сменя лицето си – слага маската ту на левичарство, ту на русофилство, ту на националпопулизъм. Дори на „нелиберална“ демокрация, което би трябвало да означава демокрация само за мнозинството, изключваща всички малцинства. Тази опозиция – либерална демокрация срещу ориенталско-съветска власт, „умно-красива“ градска средна класа срещу мутри, които слушат чалга, е не само политическа. Това е една вече вековна балканска културна война.

На Запад, и особено в САЩ обаче, поне от началото на 90-те години на ХХ в. се води друга културна война. Най-общо казано, войната е между либерали и консерватори. Само че това наистина е най-общо казано. А колкото по-общи и абстрактни са термините, толкова по-трудно е да имат те едно определение, което се приема от всички. Още от началото на 90-те както за екскомунистите у нас, така и за американските крайни консерватори „либерал“ беше мръсна дума (в американския случай – почти синоним на социалист или комунист). Американските неоконсерватори пък са известни (особено в Европа) по-скоро като неолиберали поради това, че защитават неолибералната икономическа политика от времето на Рейгън и Тачър насам. Така че „либерал“ може да означава всичко – от развратен либертинец или социалист, който обича да вдига данъци, до консерватор, който поддържа неолибералната икономика без държавна намеса. Зависи от разбиранията на този, който употребява думата. Разбира се, консерватор също е дума, която може да означава много неща според контекста. Консерваторът защитава традициите и статуквото. Това означава, че в Англия той трябва да е монархист, в Америка – републиканец, в Иран – религиозен фундаменталист, а в Китай - твърдолинеен комунист…

Западните постмодерни леви в своята все по-философско академична борба за равноправие утвърдиха всъщност един естетически и етически релативизъм. Например в американските гимназиални учебници по литература поети като Елиът и Фрост са равнопоставени с новодошъл имигрант от Латинска Америка, който пише прилични стихчета. Всякаква оценъчност става табу. Иначе авторите на учебника могат да бъдат обвинени в расизъм или европоцентризъм. Според тези постмодерни леви (които напълно овладяха академичното пространство) не трябва да се правят нито естетически, нито етически оценки и да се създават „канони“. Добро и зло, както и красиво и грозно са относителни категории. Терористите може и да са борци за национално освобождение – според друга културна гледна точка. Маркиз дьо Сад беше станал много моден като просвещенски мислител в началото на 90-те. Сигурно за някои морални релативисти и човекоядството е просто културна традиция, която може само научно да се анализира, без да се критикува. Много от тези постмодерни леви се смятат за марксисти. Но те говорят на един академичен език, напълно неразбираем за традиционната база на левите – работническата класа. Както в Европа, така и в САЩ щабът на левицата, образно казано, се премести от работническия квартал в университета.

Вследствие на това новите десни започнаха да намират повече подкрепа сред бялата работническа класа и по-ниско образованата средна класа. Но и щабът на десницата се премести. Или бе превзет от националпопулистите, чиято идеология е много далеч от традиционната дясна, консервативна идеология. Дясното също не е това, което беше. В Европа имаме Салвини, Марин льо Пен, Орбан, Дуда. А в Америка – явлението Доналд Тръмп. Със своя изолационизъм и националпопулизъм на арогантен шоумен Тръмп е много различен от традиционните американски републиканци – като Джорж Буш или Джон Маккейн.

През 90-те академичната постмодерна левица със своя етически и естетически релативизъм беше от едната страна в културната война, а от другата – религиозният фундаментализъм – бил той ислямски, християнски или друг. Религиозният фундаментализъм се възмогна през 90-те като реакция на страх от глобалното отворено общество. Страх от глобализма и фанатично придържане към традиционните ценности.

Когато кажем „религиозен фундаментализъм“, обикновено мислим за ислямския такъв и за терористичните атаки срещу западното общество, които кулминираха със самолетите, взривили се в Кулите близнаци в Ню Йорк през 2001 г. Но всъщност думата фундаментализъм първо е използвана от американски протестанти през XIX в., които искат да се придържат към християнските ценности не само в черквата, но и в светския живот. Има всякакви религиозни фундаментализми. Така или иначе, в края на миналия век и в началото на новия културната антиномия беше либерален релативизъм срещу религиозен фундаментализъм.

Обаче нещата доста се промениха през новия век. Сега антиномията е исторически ревизионизъм (рушене на паметници, ревизия на учебници по история, анатемосване на книги) срещу вулгарен националпопулизъм – без всякакви религиозни или моралистични оттенъци. Този националпопулизъм също се стреми да ревизира историята. Както и реалността.

Понеже в Америка училищните бордове, в които участват и родители, са много влиятелни, се стига до парадоксалната ситуация в някои училища да се забранява Дарвин (или да се преподава еволюционната теория само като недоказана научна теория), а в други – да се забранява Хъкълбери Фин като расистка литература. Въпреки че Марк Твен не е расист и цялата книга, смятана от мнозина за най-големия американски роман, представлява едно опасно пътешествие към свободата на Джим. Но тя описва, често с характерния Марк-Твенов черен хумор, едно расиско общество в Средния запад преди Гражданската война.

Традиционните консервативни ценности, към които беше добавен икономическият

либерализъм на Рейгън и Тачър, са много различни от ценностите на националпопулизма, който отрича толерантността и отрича идеята за глобалния свят като едно икономическо цяло. Новите националпопулисти са расисти и антиглобалисти, тяхната идеология не е вече религиозно-моралистична. Добро е това, което е добро за нашата нация. Другите са ни врагове. Националпопулистите са антиимигрантски и изолационистки настроени, те са евроскептици в Европа, за тях националният интерес над всичко. Същевременно те имат подкрепата на Путин, който не иска обединена Европа, и неговата пропагандна машина.

До крайности се стига и от двете страни на барикадата в новата фаза на старата културна война между леви и десни. В момента в Америка лявата, либерална идеология излезе на улицата с Животът на чернокожите е важен – Black Lives Matter. (Трябва да се прави разлика, каквато Доналд Тръмп умишлено не прави, между това движение за расово равенство и Антифа – съкратено от антифашисти – младежко анархистично движение, което поощрява не само мирните протести, но и физическата агресия срещу крайнодесните и неонацистите.) И винаги, когато мирни протести прераснат в трошене на витрини и палежи, на сцената се появяват и обикновени обирджии.

Причината за масовите протести в САЩ (а и в Европа) е не само очевидното трайно присъствие на расизма в обществото и неравностойното третиране на афроамериканците независимо от законите, които предполагат равенство. Причината за протестите и за социалния гняв може да се търси и в нарастването на пропастта между бедни и богати. Пандемията рязко задълбочи тази пропаст с масовата безработица.

От друга страна, националпопулистката идеология в Америка беше представена (в сравнително умерения си вид) от движението на Чаеното парти (Теа Party Мovement) още от началото на века. То се състоеше главно от бели работници, разочаровани от правителството и елитите в глобализиращия се свят. Тези разочаровани бели също са антиимигрантски настроени, защото се страхуват, че имигрантите, съгласни на по-евтино заплащане, ще им взимат работата.

Такава културна война се води и в Европа. Новите леви, които излизат на улиците, са за расово и сексуално равноправие, за толерантност към малцинствата и имигрантите. А новите националпопулисти са враждебно настроени към етническите, расовите и сексуалните малцинства. Религията вече не е толкова важна за тази крайни или „алтернативни“ десни. Дори папа Франциск звучи като краен левичар пред тях.

В културната война, която излезе на улиците, се стига до крайности. От едната страна виждаме открита ксенофобия и расизъм, незачитане дори на правото на живот на малцинствата и имигрантите. От друга страна, излезе тази нова мода със събарянето на паметници – новият площаден исторически ревизионизъм.

Да се събори паметникът на човек, чиято основна „заслуга“ е търговията с роби като Едуард Колстън в Бристол, е оправдано. Както е оправдана и раздялата със символите на Конфедерацията в САЩ, свързани с робството на афроамериканците. Ако подобен паметник все още има важно политическо значение днес – например на Хитлер, Сталин или Ленин, или на Живков у нас — разбира се, че не е уместно той да бъде оставен в публичното пространство.

Но събарянето или обезглавяването на паметника на Колумб ми звучи шокиращо, както рушенето на християнски или будистки статуи от талибаните. Разбира се, талибаните отидоха по-далеч в декапитирането на историята. Но всеки агресивен исторически ревизионизъм е плашещ – рушенето на паметници, горенето или забраната на книги, независимо от мотивите. Не можем да променим историята. Понякога си мисля, че „ревизията“ на паметта може да е симптом на склерозиране на човечеството.

При всяко положение отсечената глава на паметника на Колумб (с когото доскоро се смяташе, че започва Модерната епоха) е симптоматична. Едва ли има историческа личност, която би преминала теста за величие, ако той включва нашите съвременни критерии за расово, сексуално, класово и всякакво друго равноправие. От Юлий Цезар, през Джордж Вашингтон, та дори до Удроу Уилсън и Уинстън Чърчил – на всеки ще се намерят някакви трески за дялане. Но одялкването на историческата памет в крайна сметка няма да доведе до нищо добро.

Символите са нещо важно. Те са в основата на човешкото мислене, в основата на езика, който е символна система, в основата на паметта. Наистина един паметник е не само опредметена историческа памет. Мястото му в публичното пространство демонстрира и приоритетите, и властовите механизми в обществото. Паметниците на Сталин (но не и на Ленин) бяха премахнати още по комунистическо време, по време на Хрушчовата „десталинизация“, когато за кратко дори Солженицин е предложен за Ленинска награда за „Един ден на Иван Денисович“. Мумията на Сталин още тогава е била извадена от Мавзолея в Москва. Ала другата фараонска мумия още си е там.

В повечето източноевропейски страни проблемът с паметниците на комунизма беше добре решен: те не бяха разрушени, а преместени в специален парк или музей. В България всяко повдигане на въпроса за преместването на паметника на Съветската армия от центъра на София, или дори само „оскверняването“ му с графити предизвиква бурни протести – и в Москва, и у нас. Но събарянето на паметника „1300 години България“ на Валентин Старчев пред НДК (който беше нееднозначно приеман като пример за бруталистичния модернизъм на 70-те) не предизвика сериозни протести. Това също са властови приоритети. Русия има власт. И това е част от нашата българска културна война между западници и русофили.

Но като говорим за крайностите в западната културна война, важно е да се спомене писмото, подписано от 150 публични фигури, между които Салман Рушди, Дж. К. Роулинг, Маргарет Атууд, публикувано в списание „Харпър“ на 7 юли 2020 г. В него се казва:

Свободната обмяна на информация и идеи, която е кръвоносната система на едно демократично общество, с всеки ден се свива. Свикнали да очакваме това от радикалните десни, но една тенденция към цензуриране се разпростира и в нашата култура: нетолерантност към противното мнение, мода на публично опозоряване и остракизъм, тенденция да се опростяват сложни проблеми на политики до сляпа морална категоричност. Ние поддържаме ценността на енергична, дори хаплива словесна реакция от всички страни. Но сега е станало обичайно да се чуват призиви за незабавно и строго възмездие в отговор на предполагаемо прегрешение в изказвания или мисли. Още по-смущаващо е, че ръководители на институции, в дух на паникьорски контрол на щетите, налагат прибързани и непропорционални наказания, вместо да обмислят реформи. Уволняват се редактори за публикуване на противоречиви материали, книги се спират заради обвинения в неавтентичност, пречи се на журналисти да пишат на определени теми; разследват се професори за цитиране на литературни творби в клас; един изследовател е уволнен за това, че разпространява реферирано академично изследване; ръководители на организации се отстраняват за неща, които понякога са просто грешки от несръчност. […]

Начинът да се победят лошите идеи е чрез разобличаването им, чрез аргументация и спор, а не като се опитваме да ги заглушим или като се правим, че ги няма. Отказваме да приемем всякакъв фалшив избор между справедливостта и свободата, които не могат да съществуват една без друга.

А от другата страна на барикадата в културната война имаме още по-абсурдни, направо налудничави опити да се фалшифицира историята и действителността, да се размие границата между конспиративна фантазия и реалност. KюАнон е крайнодясна конспиративна теория в САЩ за заговор на „дълбоката държава“ срещу избраника Доналд Тръмп. Според тази теория има световен заговор (с център една пицария във Вашингтон) на педофили сатанисти, които управляват света. В заговора са включени Хилари Клинтън, Барак Обама, Джордж Сорос, папа Франциск, Далай Лама и Том Ханкс… А Тръмп е призован да спаси света от този сатанински заговор… Това е един обновен и разкрасен вариант на „пица гейт“, конспиративната теория, която се разпространяваше в навечерието на изборите в САЩ през 2016 г. Тогава тя беше подета и от руски тролове в социалните медии. Путин не криеше, че предпочита да види Тръмп в Белия дом. Политическата и културната война днес се води преди всичко във виртуалното пространство. А там основно оръжие е манипулирането на информация и разпространяването на дезинформация и конспиративни теории.

Опасявам се, че тази културна война, започнала в края на Студената война, която навремето беше война между постмодерни либерали и религиозни фундаменталисти, вече не само се ожесточава, но деградира до далеч по-примитивна форма. Крайнодесните днес не са моралисти, а цинични националисти и расисти. А крайнолевите превръщат либерализма и борбата за правата на малцинствата в нова догма на политическата коректност, която оправдава цензура, публично опозоряване, политически уволнения и ревизия на историята. Така те всъщност рушат самата основа на либерализма: свободата на убежденията и свободния дебат. Не аргументът на силата, а силата на аргумента трябва да побеждава в условията на една либерална демокрация.

Християнската бяла цивилизация също е причинила смърт и страдания и на „чужди“, и на „свои“ – от робството и колониализма, до Инквизицията и европейските войни. Но в днешния националпопулизъм няма дори и претенция, дори и привидност за придържане към някакъв традиционен християнски морал. Имигрантите просто ни пречат. Така и крайнолевите либерали, и крайнодесните консерватори днес рушат фундаментите на своите идеологии. За либералите – свободата на словото и убежденията. За западните консерватори – християнският морал, който би трябвало да се основава на любов към ближния и дори на врага. „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“ (Мат. 5:44).