Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Дали с настъплението си срещу сепаратизма френският президент Макрон не възнамерява на практика да отмени действащия закон от 1905 г.? Защото точното наименование на този закон е „Закон относно разделението между държавата и Църквите“. А както стана ясно, атаката на френския президент изобщо не е насочена срещу секуларните форми на сепаратизъм.

Мишената е очевидно ислямът, но тъй като не може да се законодателства срещу една отделна религия, затова се постъпва така, както стана навремето със забраната на ислямските забрадки в училищата: атакуват се „религиозните“ знаци като цяло, смятайки, че ударите ще засегнат само мюсюлманите „сепаратисти“, тъй като се предполага, че останалите религии не са такива. А после се оказва, че всички биват засегнати.

Битката срещу сепаратизма е трудно осъществима поне поради две причини:

1) Под етикета „сепаратизъм“ попадат най-различни поведения, групи и декларации, както стана ясно от първите заявени мерки.

2) Излиза, че самият факт, че поставяш Бога над хората, е вече сепаратистка декларация. В този смисъл всяка религия, която не се самозатваря само в частното, е вече сепаратизъм в очите на певците на войнстващата светскост, която няма нищо общо със закона от 1905 г.

В основата на всичко това е една медийна и политическа кампания, базираща се върху университетски изследвания, която предполага, че Франция е станала обект на „стратегия за ислямизация“. Ала в случая се смесват твърде различни неща. Все едно, че салафисти, джихадисти, талибани, „Мюсюлмански братя“, забулени майки, трафиканти на наркотици, младежки банди от трудните квартали и привърженици на Black Lives Matter обединяват силите си, за да прогонят държавата от предградията и да наложат там ислямските норми.

От друга страна, държавата никога не е била прогонвана оттам: тя сама се е оттеглила (достатъчно е да видим как при един подобен случай жителите на Дижон трябваше да чакат цели три дни, преди да се появи полицията). Освен това между изброените по-горе действащи лица няма почти нищо общо освен това, че имат мюсюлмански произход.

Нека да видим и какви са предвидените мерки.

Забрана за издаването на „свидетелства за девственост“: става дума, разбира се, за една унизителна операция, забранена от медицинското съсловие, но каква в случая е връзката със сепаратизма? Девствеността не е ценност на Републиката. Така е, но можем ли все пак да оспорваме правото на онези, за които тя е ценност? И редно ли е да се забранява всяко „призоваване към девственост“?

Да няма „халал“ (допустимата според ислямския закон храна) в столовете? Защо не, но в същото време вегетарианци, будисти, практикуващи евреи, както и постещи християни настояват да не бъдат „задължавани“ да ядат месо, което предполага практикуването на елементарна свобода.

Да се санкционират проповедите на омраза? Чудесна идея, но нали разполагаме с цял арсенал от мерки, които трайно покриват полето на „омразата“ от поне тридесетина години (пол, раса, антисемитизъм). Какво повече бихме могли да криминализираме? А, да: осъждането на „неверниците“. Излиза, че всяко заявяване, че невярващият няма да отиде в Рая, не е демократично. Всички в Рая и причастие за всеки.

Да се премахнат всички призиви към убийство в свещените текстове? Ако законодателят не се е сетил за Псалм 137, стих 9, може би е време да му го припомним: Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!

Равенство между мъжете и жените? Чудесна идея. Ако всеки отказ от смесване обаче е форма на сепаратизъм, тогава би трябвало да се забранят и монашеските ордени – нещо, което Френската революция прави, следвайки своята собствена логика. Мярката, както ни казват, би трябвало обаче да се ограничава само до сдружения, финансирани с обществени средства. Ала границата не е съвсем отчетлива. Виждаме какво се случи с ислямската забрадка: отначало забраната бе валидна само в училище, сетне настана „лов“ из цялото публично пространство, и то извън всяка правова рамка (парламент, общински съвети…). Но нека си представим и друго. Какво би станало, ако жените, на които не се разрешава да бъдат ръкополагани за епископи, заведат дела срещу католическите семинарии, където отказват да ги приемат за обучение? Трябва ли тогава държавата да забрани тези „места на вярата“, защото те отказват да ръкополагат жени? Или по този начин най-сетне ще успеят да превърнат „Парижката Света Богородица“ в музей…

Заявяването, че Божият закон е по-висш от човешкия закон, равнозначно ли е на сепаратизъм? Вярващият като гражданин се подчинява на човешкия закон, обаче… „Възражението по съвест“ е вписано във френското законодателство и много добре е известно, че има обстоятелства, при които вярващият отхвърля предписанията на човешкия закон. Защото за вярващия като вярващ Бог стои много над хората (и дори папа Франциск го казва!). Криминализирането на вярата в трансценденцията (макар и тя да си остава в дълбините на душата) означава на практика да се забрани всеки израз на религиозност в публичното пространство. Единствено биха могли да оцелеят „културните“ форми на религиозното (яслите на Рождество, Институтът за ислямски култури и т.н.). Но тогава вече не сме в религията: религията е не само култура (и за някои тя е всичко друго, но не и култура). Там е работата обаче, че свободата да практикуваш религията си (а не само да вярваш) е вписана в Конституцията.

Разбира се, в случая не става дума за официално налагане на атеизма, но все пак нещата опират до опит за експулсиране на „религиозното“ от цялото публично пространство. Нещо, което напълно противоречи на духа на закона от 1905 г., който дефинира рамката за практикуването на вярата в публичното пространство.

Виждаме, че се прави опит за налагането на серия от излишни и неприложими мерки, които при това нямат някаква ясно поставена цел. В най-добрия случай те няма да доведат до нищо, а в най-лошия – ще допринесат за ограничаването на религиозната свобода като цяло. Накратко, нещата опират до чиста реторика, но не и до комуникация. И това изобщо няма да върне френската държава в „забранените зони“. Защото, ако искаш да правиш истинска политика, първо трябва да намериш средствата за това.

Превод от френски Тони Николов