Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

В самия край на 2020 г. се появи малък по обем том, озаглавен „Отгласи“. Той съдържа разговори на Атанас Стаматов с Цочо Бояджиев, чиято биография би следвало да очертават. По показателен начин са приложени два текста на Бояджиев за Радичков и един дневник, започнат отникъде и пак там завършен, както и няколко кадъра „из семейния архив“. Симптоматична книга. Симптоматична за Цочо Бояджиев, разбира се, но не само.

Предметно гледано, не би следвало точно аз да пиша за нея. Поради „конфликт на интереси“: името ми се появява нерядко и все съм някак в бяло. Имам честта да съм съратник и приятел на Цочо Бояджиев вече почти четиридесет години. Прочитът на книгата убеждава, че този „конфликт“ е чиста привидност.

Който тръгне към нея с очакване да научи пикантни подробности от личния живот на Цочо Бояджиев, има да чака. Сам зная множество достопаметни негови истории, които дори не са намекнати. Премълчани или пътьом споменати са даже част от най-ценните му приноси към структурата и съдържанието на съвременната култура. Включи ли се някое събитие или лице, то е главно инструмент за извеждане на общата цел. Бих я формулирал така: концептуално самоопределение. Имаме пред себе си концептуална автобиография на Цочо Бояджиев.

На едно място в „дневника“ той размишлява върху „ширещото се в академичните среди злословие“, симптом на нещо много по-драматично от баналната завист. А именно на собствения бездеен и затова пропилян, прахосан живот. Бояджиев е в мелницата на точно обратното: „Празният ден е истинска трагедия за мен самия. Чувствам се предател на самия себе си“.

Лекарството срещу споменатия феномен изглежда така: „Този, който има „своята“ изследователска тема, този, който е достатъчно увлечен в интелектуалния си проект, ще скъпи силите, нервите и емоциите си. И по-рядко ще се отбива в Ганкиното кафене“. Как изглежда интелектуалният проект на Цочо Бояджиев? Самата схема на книгата подсказва, че видимите му измерения са поне три.

Центърът на координатната система е житейският урок, преподаден от родителите му: „Не си въобразявай кой знае какво!“. Част от неговата „тайна“ е, че никога не се взима докрай насериозно. Изключено е да застине в монументална поза. Дори спрямо най-сериозните си успехи е в „тънък ироничен отстъп“ и без претенция за безпогрешност. Като отчита, че авторският му труд е достойно оценен, не разчита на посмъртна слава, защото знае, че „обитаваме царството на забравата“. „Троянчанинът – пише той – не обича да се оплаква, предпочита да се надсмива над себе си. Той е оптимист без илюзии.“ За който не е чувал: Цочо Бояджиев е от Троян.

По семейна закваска още е имунизиран против умиление от невежеството, от „органичната мъдрост“ на аналфабета: „Естествената“ интелигентност – казва – е само хабитус, предразположение, осъществяването на което изисква упорит труд, култивиране на онова, което ни е дадено в суров вид“.

Изпълването на така центрираната координатна система е темата на по-нататъшните страници.

Хронологично, а и не само, напред върви поезията. Той публикува в „Родна реч“ като осмокласник. Че по-късно се разочарова от нравите в тогавашната ни литература и се дистанцира задълго от нея, е големият късмет на философията в България и по света. Към поезията го връща случайно чут радиопрочит на „Вечерен тромпет“ от великия Борис Христов. Иван Кулеков го провокира да публикува старите си стихотворения, Румен Леонидов го осъществява. И тръгват новите му поетични текстове. Поезията си, с която се вписа в сърцевинната история на българската литература, определя като „езика на моите меланхолии“.

Друг е езикът на неговата философия. Пробягвайки през годините си на учение, той формулира своя „базов лагер“: дистанциране от идеологическите клишета, отстояване на свободата си, включително чрез избора на изследователския „предмет“: древните мислители, практикуване на философията като комплексен духовен феномен – с мощен екзистенциален ангажимент. База, която предпоставя търсенето на различни от тогава маркираните пътища.

Критерият в този поход е ясен: следване на европейските и световните стандарти – каквито и усилия да изисква то в нашите условия. Цочо Бояджиев изповядва при това един „здрав еклектизъм“, който „оставя свободни опции спрямо различните философски системи“ – от всички времена. Типът на тази свобода става особено ясен чрез оценяването на преводаческия труд (в който е абсолютен шампион).

Преводачът е „скромен служител“ – на текста и читателя, казва, който обаче е принуден да законодателства по отношение на термини и концепти, отсъстващи в българската традиция: преводачеството е голяма отговорност. В някакъв смисъл цялата ни преподавателска и изследователска работа също може да се определи като пре-водачество: водачество, провеждащо към мисълта, ценността и смисъла. Така и звучи неговото характеризиране на – впечатляващо многото му – авторски книги.

Възлови за Цочо Бояджиев се оказват годините 1984–1985. Излиза „Неписаното учение на Платон“, което буквално смени физиономията на философстването в тогавашна България, появяват се томът със съчинения на Абелар – първият превод на средновековен философ у нас и антологията „Идеята за времето“, която съставя със Здравко Попов. Към това се добавя почти безцветно: „В тази година беше положено началото на един летен семинар в Елена, който с известно прекъсване през бурните 90 години продължава и до днес“.

Наистина, надолу има и по-детайлни описания. Защото става дума не за друго, а за онова, което по-късно беше наречено Българска школа за философска медиевистика, чиито основи се положиха от него, от Цочо Бояджиев. Той е нашият учител в собствения смисъл на думата. Той сбра този продуктивен и до днес кръг, той е съдействен в производството на основните му инструменти: годишник, преводна поредица, учебници, академични курсове, международни сътрудничества… Което резюмира така: „Чрез всички тези неща нашата малка общност на изследователи на средновековната философия и култура встъпи в сферата на „нормалната наука“. Същественото в характера на тази нормалност обаче е мощното дистанциране от „безкрайно полагане-и-постигане на цели по хоризонталата“.

Третото от споменатите измерения, обитаемите от него пространства, е фотографията: възвръщането на погледа към „удивителния свят, който ни заобикаля“ – „колениченето пред чудото на творението“. То се осъществява най-вече в изложбите и албумите, разбира се. Но е „удължено“ чрез теоретизиране (книгата му „Философия на фотографията“ и библиотека „Фо“ например), превеждане, преподаване, привличане на съмишленици и приятели. Не е случайно, че преходът към текстовете за Радичков е отговор на въпроса за връзката между света, какъвто се стреми да покаже през обектива, и света в разказите на Радичков – един от тях.

„Радвам се, че го познавам“ – с това изречение, казано впрочем за Владимир Градев, завършва целият текст. Забележително е как тази по същество концептуална автобиография се гради през разкази за близости и приятелства: ученичества, учителства, съратничества. И във всичко това Цочо Бояджиев, говоря от опит, оставя неотменимо своя формиращ отпечатък, един „кодекс на честта“, чието действие се усеща у всички, останали трайно в неговото присъствие.

В най-близкия измежду тези кръгове стои Атанас Стаматов, професор по философия, изследовател, издател, но и сподвижник и приятел на Цочо Бояджиев – вече около петдесет години. От решаващо значение е и „примамването“ за разговора, и структурирането му, и особено тъканта на въпросите. Понякога наглед пространни, те и допълват, и доформулират етапите на един жизнен път, осъществил проект, който можем да наречем „интелектуален“, само обаче вземем ли думата в пълнотата на всичките ѝ значения.