Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

На 16 години тя попада в Аушвиц. Сравняват я с Ане Франк – и двете са на една и съща възраст, когато изпитанията ги застигат. Едит Егер не просто свидетелства за преживяното в концлагера и за природата на злото, нейната поразителна история е за преодоляването на неизлечимата травма, довела до самоубийство мнозина оцелели концлагеристи. Книгата си тя пише, когато е 90-годишна, от позицията на своя опит на клиничен психолог. В разказа за оцеляването и житейското си израстване вплита истории на свои пациенти, страдащи от посттравматични разстройства, на които тя помага да намерят спасение от „концлагера на ума“.

Д-р Едит Ева Егер, еврейка от унгарски произход, родена в Кошице през 1927 г., е депортирана в Аушвиц през май 1944 г. заедно с родителите и една от сестрите си.

Ако трябва да представя живота си с един-единствен момент, с един-единствен образ, това ще бъде картината на три жени, облечени в тъмни вълнени палта, хванати за ръце. Изнурени, с прашни обувки, те се редят на дълга опашка. Тези три жени сме мама, сестра ми Магда и аз. Този момент е началото на големите загуби в живота ми. Седем десетилетия продължавам да се връщам към него, сякаш, ако го разгледам достатъчно внимателно, ще открия нещо важно…

До неотдавна е била балерина, включена в отбора по гимнастика за олимпийските игри, влюбена в Ерик – „любов пред лицето на войната“. „Никога няма да забравя очите ти – казва ѝ той преди да се разделят. – Никога няма да забравя ръцете ти.“ Едит не спира да си повтаря думите му, докато ги натъпкват във вагона. В лагера д-р Менгеле посочва с пръст на майка ѝ да тръгне наляво. „Тръгвам след нея, но той ме сграбчва за рамото. – Ще видиш майка си малко по-късно. Само ще се изкъпе…“

По-късно този „префинен убиец и изтънчен любител на изкуствата“ ѝ нарежда: „Потанцувай ми“. И докато се съсредоточава върху хореографията, Едит чува гласа на майка си: „Само помни, че никой не може да ти отнеме това, което носиш в ума си“. Тези думи ѝ помагат да устои. Американските войници я намират през 1945 г. полужива, със счупен гръбнак, изравят я от купчина трупове в лагера Гунскирхен до Маутхаузен.

Когато осъзнава загубата на близките си, идват мислите за самоубийство. В стремежа да надмогне болката Едит създава семейство. Комунистите арестуват съпруга ѝ, но тя успява да го освободи и заедно с малката им дъщеря бягат във Виена. През 1949 г. емигрират в САЩ. Но и там я преследват сърцебиенето, замъгленото зрение и другите съпътстващи посттравматични рефлекси. Бягайки от миналото, Едит не намира свободата: „Направих си клетка от страха и запечатах ключалката ѝ с мълчание“. Животът обаче продължава, тя има три деца, на 47 години завършва магистърската си степен по психология, а на 52 – докторантура по клинична психология.

Промяната идва с една книга, която ѝ дава неин състудент – „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл. Оцелял като нея в Аушвиц, д-р Франкъл създава т.нар. логотерапия, определяна като трето виенско направление в психотерапията след тези на Фройд и Адлер. Логотерапията мотивира страдащите да открият смисъла в живота си. Прочел студентското есе на Едит върху книгата си, д-р Франкъл започва кореспонденция с нея. За да потърсят заедно отговори на въпросите: Защо оцелях? Каква е целта на живота ми? Какво е значението на мъките, които преживях? Как мога да помогна на себе си и на другите да издържим в най-тежките моменти от живота?

Чрез срещите с него Едит стига до прозрението, че като излекува себе си, ще може да лекува и другите, а като лекува другите, ще излекува и себе си. Крепят я думите на д-р Франкъл: „От истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас“.

Ще минат години преди Едит Егер да се завърне в Аушвиц. И едва в този момент от разказа осъзнаваме корените на чувството ѝ за вина. Усещането е за катарзис, сякаш за второ освобождение. От Аушвиц тя си тръгва с категорично усещане: „бях пожертвана, но не и жертва“, „бях наранена, но не и пречупена“, „душата никога не умира, а смисълът и призванието идват от сърцевината на най-голямата болка“.