Драконът е убит, да живее Градоначалникът!
Явор Гърдев се завърна във Варненския драматичен театър с постановката „Драконът“ от Евгений Шварц. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова, музиката – на Калин Николов.
За познавачите на детската литература името на Евгений Шварц (1896–1958) говори много, за варненската публика, която обича театъра, авторът може би ще се превърне в култов, защото описва с невероятна автентичност отношенията между градоначалник и председател на градския съвет. Уж приказен свят, а публиката ръкопляска при репликата: „При нас по-добре да има пет дракона, отколкото такава гад като председателя на градския съвет“ – духовит чешит е Градоначалникът на този прекрасен град, обитаван от тихи хора, които подаряват всяка година по една девойка на своя дракон. А Драконът всява респект, възхита, страх вече 400 години. Хората са свикнали със своя дракон, с хвъркатото вековно робство, дори може би му симпатизират.
Евгений Шварц пише „Драконът“ в периода 1942–1944 г. След войната пиесата е забранена, защото тя е категорична по отношение на играта с властта. През 60-те години „Драконът“ започва да се поставя в СССР, но придобива популярност и във Франция, а в Дойчес Театер в Източен Берлин режисьорът Бено Бесон, учителят на Димитър Гочев, прави върху „Драконът“ знаменита постановка, решена в традицията на Брехт, която има дълъг живот.
Режисьорът Явор Гърдев е едно от имената, облагородяващи театралния пейзаж на Варна. Близо десет години името му отсъстваше от афиша на града. Сега се завърна, за да постави „Драконът“ поради актуалността на пиесата. Според режисьора Евгений Шварц изследва корените на уюта между хората и диктатурата, причините за симбиозата между електората и изкачените на власт водачи. „Драконът“ е притча за душата на масите, поставени в състояние на свободен избор, който внася смут в дисциплиниращия ред, установен от властта.
Сцената е мистериозен ъндърграунд, снабдена е с въздуховоди, които се превръщат в удобни места за присядане, ако персонажите са уморени. Сценографията на Свила Величкова ни въвежда в забуления в тайни и мистерии град, където пожарогасителите са повече от детските усмивки. Все пак Драконът не винаги е добър и благосклонен да идва на посещения под формата на човек. Драконът лети огнеопасно. Когато е ядосан, на сцената има и огън. В пиесата, както и на сцената, има говорещ котарак на име Машенка (Константин Соколов) и говорещо муле (Станислав Кондов), които симпатизират на „професионалния“ герой (Евгений Шварц го назовава Ланселот, наследник на прочутия рицар). Героят (Ненчо Костов) е светлината, различното за града – неговата бяла одежда се откроява и слива с белотата на Девойката (Александра Златева).
Когато Машенка информира Героя, че чудовище унищожава по една девойка всяка година, но никой не предприема нищо срещу него, Героят – професионалист по убеждение, без да се замисля, обявява война на Дракона. Драконът пък е готов да го смаже, без да разсъждава върху легалните методи за водене на война, и тук се намесва Архиварят (Стоян Радев), който припомня за документ отпреди 382 години, подписан от Дракона, според който градът помага на Героя с оръжие и съвети. Дали от сантименталност, наивност или пък от неопитност, на младини Драконът е бил толерантен към различните по убеждение.
Драконът (Михаил Мутафов) е хитър, мъдър, понаучил навиците на хората за четири века. Знае как да драска и гъделичка душевността им. Знае от какво се нуждаят хората и от време на време им създава приятни моменти. По отношение на девойките, които получава, обаче е неотстъпчив. Той ги отнема от семействата им, а те умират от отвращение, когато заживеят с него. Драконът си има и слуга – Функционера (Ованес Торосян). Последният е влюбен в прекрасната девойка (в пиесата на Шварц тя си има име – Елза), но е и син на Градоначалника. Така Функционерът „функционира“ между няколко свята, за удобство е посредник – осигурява си добро положение между горния и долния свят. Момчето се ориентира добре в ситуацията, може спокойно да вземе властта, ако баща му изпадне в нервен срив. Градоначалникът е много чувствителен човек, страда от болести на душата и нервите – това е официалната версия, иначе да си шизофреничен с населението е чудесно алиби, никой за нищо няма да те вини.
Драконът обаче започва да се страхува. Градският съвет избира смешно оръжие за Героя – черпак. Как се убива с черпак змей? Намират се помагачи, които снабдяват Героя с летящо килимче, шапка невидимка и остър меч. Без Убедения прогресист (Адриан Филипов) и Изявения прогресист (Валери Вълчев) Героят едва ли би се справил с хвъркатото същество. Хората гледат през опушените стъкла неравната битка, медиите пускат комюникета за боя, но не казват истината. Това, което представят медиите, е удобната версия на Дракона и Градоначалника. А другата истина, тя „мирише и носи проклятие“.
Едно момченце (Здравко Кънчев) постоянно жужи и задава неудобни въпроси, то вижда, че битката е в полза на Героя, но парадигмата борави с други факти. Майката на детето (Милена Кънева) едва успява да го придума да замълчи.
Драконът е убит, да живее... Градоначалникът! Героят лежи вдън гори тилилейски със своите люти рани. Трябва време, за да се възстанови. Една лъжа се превръща в истина. Градоначалникът е онзи, който е спасил града. Сега той е Президент и става дори по-страшен от Дракона. Девойката скърби за Героя, тя го обича, но трябва да се омъжи за Градоначалника. Всички са доволни от новото време. Приятелките на Девойката вече не са слепи (Нели Вълканова, Теодора Михайлова, Юлияна Чернева), а бастуните за незрящи са заменени с радост от живота. Кой ли ще каже „не“ на Градоначалника, новия по-страшен дракон? Разбира се, тази притча има хепиенд. Героят се завръща след дълго мълчание и раздава своето правосъдие. Но дали народът го разбира? Дали има нужда от свобода?
Явор Гърдев е поканил за ролята на Градоначалника актьора Михаил Билалов, ролята на Функционера се изпълнява от Ованес Торосян, с тях той е работил и в други свои представления в София. Общо 19 актьори опитомяват пространството на Основната сцена на ДТ „Стоян Бъчваров“. Режисурата е балансирана, тя максимално се доверява на качествата им. Постигната е хармония в партньорството и същевременно енергията на „Драконът“ е разумно съсредоточена в осмислянето на текста. Екстатичното тайнство на предишни спектакли на Явор Гърдев е заменено със спокойното артикулиране на екзистенциалните проблеми. Ако търсите артистичен ексцес в този спектакъл, то той настъпва не по време на действието, а в минутите на размисъл след него.
Прекрасна симбиоза между актьори от различни поколения! Концентрираност на енергията, иронията на текста е овладяна в точни жестове на интерпретация. „Драконът“ демонстрира по категоричен начин, че театърът на Варна притежава трупа, в която водещата дума е „екип“. Важното е този екип да ти повярва. Когато доверието е взаимно – имаме събитие! Безспорно в играта си се открояват Михаил Билалов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, защото техните персонажи по презумпцията на драматургията надскачат общността. Те притежават характерност. Персонажът на Ненчо Костов е другият полюс на взаимодействие, неговата пламенност, нестихваща всеотдайност да преодолее изпитанията и дори да се погуби в тях е заразителна. Непрофесионалните актьори –Александра Златева и Здравко, излъчват онази свежа прелест на първите стъпки в театралното изкуство.
Свила Величкова е и художник по костюмите, с нея Явор Гърдев вече е работил в спектаклите „Чайка“ и „Пияните“. Търсен е ефект, който да внуши идеята за система, за машината на властта, за милитаристичен модел на поведение. Всичко е потънало в тъмнина. Призраците се страхуват от истината, затова я опаковат с тъмнина, с лъскава черна кожа и абсурдни фрази. Най-страшното обаче не е Драконът, по-страшно е, когато идеалите придобият три глави, криле, нокти и започват да убиват. Трудно се живее в такива времена, по-лесно се оцелява!
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук