Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

В една година с „Портокал с часовников механизъм“ (1962 г.) в Англия излиза още една книга на Антъни Бърджес. Антиутопия, в която обществото губи либералните си ценности, минава през канибализъм, хипарска любов и фиктивни военни конфликти, преди отново да се завърне в изходна точка. В романа „Непокорното семе“, който сега излиза за първи път на български, Бърджес коментира безумията във Виетнам, разисква възможно ли е да се излезе от омагьосания кръг, съществува ли свободна воля и на какъв бунт е способен човек, осъзнал незначителната си роля в един абсурден свят.

Книгата започва с Беатрис Джоана Фокс – жена на средна възраст, която изпраща мъртвия си син в Министерството на земеделието. Трупът му ще се превърне в поредната „порция фосфорен пентаоксид за Майката Земя“. Съболезнованията в този парадоксален свят са радостен повод за повечето семейства и се получават под формата на скромна сума от Министерството на безплодието. Беатрис обаче не е щастлива. Докато върви по улиците, облепени с лозунга „Сапиенс е да си хомо“, тя за първи път поставя под въпрос нормалността на държавата. Едва в три страници Бърджес успява да установи, че над бъдещето е надвиснал облак на фалшиво приповдигнато настроение. Закони забраняват религиите, както и отглеждането на повече от едно дете. Светът, изглежда, с глуповата усмивка върви към катастрофа.

Тристрам, съпругът на Беатрис, преподава история. Благодарение на лекциите му бързо става ясна основата на новата идеология. Един непрестанен социално-политически кръговрат, в който се редуват либерализъм, хаос, консерватизъм и отново либерализъм, като критичната точка винаги е разочарованието на правителството от неговите подчинени. Там се намират героите в началото на романа – малко преди нещата съвсем да отидат по дяволите (макар те в този момент да не вярват в нищо метафизично). Беатрис има връзка с брата на Тристрам, който уж „е хомо“, но всъщност е хетеросексуален и лъже, за да се изкачва по-бързо към високите постове.

Антиутопичният свят на „Непокорното семе“ не е детайлен, както е при Оруел и Хъксли. Главите са несериозно кратки, но без ироничната фрагментарност на Вонегът. Бърджес обръща по-голямо внимание на произволни епизоди или иронични закачки с миналото, отколкото на текстурата на средата. Запознат с недъзите на „Непокорното семе“, той не крие амбицията си в по-късен етап да напише произведение, което заложените идеи заслужават, но това така и не се случва. С темите на дистопичната модерност ще се справи по-добре Джеймс Балард през следващото десетилетие.

Една от по-интересните концепции в „Непокорното семе“ е противопоставянето между келтския монах Пелагий и Августин Блажени, около което Бърджес формира споменатата по-горе цикличност с три фази – либерализъм, хаос и консерватизъм. Според правилата на това бъдеще героите биват тласкани от процеси, които дали разбират, дали не, няма особено значение – така или иначе действието преминава от една фаза към друга:

Ще видиш. Първо ще настане епоха на свободната любов, а след това отново ще се наложат християнските ценности. Няма причина за притеснение.

„Непокорното семе“ остава книга, в която не изпъкват герои, идеите са интересни, но не са уплътнени с атмосфера и усещане за място. Благодарение на иновативния и колоритен език „Портокал с часовников механизъм“ е по-добрият роман от същата година, като след нея Бърджес заслужава да се чете заради живите си критически есета, особено заради книгата за Шекспир, издадена у нас като „Очи със слънце несравними“ („Изток-Запад“, 2019 г.), интересен нов поглед към „изобретателя на човешкия дух“. Освен като плодотворен писател, който достига темпото от три романа на година, Бърджес се подвизава и като композитор, което неудобно напомня, че клишето за съотношението между количество и качество все пак понякога е вярно.