Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Странно нещо е литературата: има писатели, на които е отредена гръмка, но краткотрайна прижизнена слава, и други, чийто метеорен път към читателя започва едва след смъртта им. А времето ги превръща в автори, с чиито книги заживява всяко следващо поколение.
 

Днес Михаил Булгаков, на чиято годишнина е посветена темата на този брой, е не просто класик на ХХ век; той отдавна се е превърнал в мит, както настоява италианският славист проф. Виторио Страда. Безчислени са преводите и екранизациите на неговите творби в цял свят. На български език „Майстора и Маргарита“ има поне десетина издания (при това в два превода), а справката показва, че през последните години се появи почти всичко дори от ранната му проза.

Едно невероятно завръщане на „Майстора“, напуснал този свят през 1940 г., когато не само романът на неговия живот е обречен да си остане „в чекмеджето“ (с надеждата, че „ръкописите не горят“), но даже и пиесите му са свалени от сцената.

И така до следсталинското „размразяване“, когато отново поставят пиесата му „Дните на Турбини“. После в знаменитото списание „Новый мир“ пробива неговият „Театрален роман“ (1963 г.), а през 1966–1967 г. – макар и обезобразен от цензурата – в сп. „Москва“ се появява шедьовърът му „Майстора и Маргарита“. Истинска литературна сензация, милиони поклонници на романа и вълна от преводи в цял свят (първо – на български!), които изваждат името на Михаил Булгаков от небитието.

Как става възможно това? Вдовицата на писателя – Елена Сергеевна – положила невероятни усилия за творческото му наследство, има своето необичайно обяснение на това „възкресение“. И то е в „отвъдното застъпничество“ на Гогол. Още през 30-те години над Булгаков надвисват „оловните облаци“ на идеологическата разправа: спират да го печатат, в справката за него, появила се в Литературната енциклопедия, пише, че е „идейно чужд автор“; всеки миг той очаква да го арестуват. И тогава – в отчаянието си – Булгаков се обръща мислено към своя литературен учител Гогол с молба за застъпничество („да го прикрие с шинела си“, както пише той в едно свое писмо). Дали наистина е имало „отвъдно застъпничество“, не знаем, но скоро след това – на един Разпети петък в Страстната седмица – Сталин лично се обажда по телефона на Булгаков. Писателят е съкрушен, не знае какво да каже, след което „вождът“, явно доволен от търсения ефект, го „връща“ в театъра, но „под контрол“, за да си знае мястото. Глътка въздух, необходима, за да успее да довърши „Майстора и Маргарита“.

След което историята получава най-неочаквано продължение. През 50-те години Елена Сергеевна Булгакова продължава да търси подходящ паметник за гроба на съпруга си на Новодевическото гробище. Дълго време на гроба на писателя има само дървена табела с името – нито кръст, нито камък. Докато веднъж майсторите на надгробни паметници не ѝ предлагат огромен черен камък, захвърлен в някаква яма, обяснявайки ѝ, че това била „Голготата“ на Гогол. Оказва се, че след смъртта на класика братята Аксакови издирили чак в Крим тази символна канара, напомняща за Христовите Страсти. Но през 1951 г. властите в СССР препогребват Гогол, поставяйки на гроба му сладникав монумент, на който със златни букви е изписано, че е „дар от съветското правителство“.

Истинска „Булгаковиада“, напълно в духа на легендата за „Майстора“: така Михаил Булгаков бива „упокоен“ под Голготата на автора на „Мъртви души“, превръщайки се в „новия Гогол на съветската епоха“. Защото „Майстора и Маргарита“ с двете си паралелни действия (на два романа, преливащи в трети роман) е книга, която може да бъде четена многопластово и на различни равнища. Да, това е роман за Христос и дявола, но разгръщащ се в съветска Москва, когато реалният размах на злото принуждава мнозина от съвременниците на Булгаков (Замятин, Пастернак, Ахматова) да обърнат очи нагоре, разтърсени от случващото се тук, долу. Ала това е и роман, в който, следвайки Данте, Булгаков извежда героите си извън историческото, там, където в спиралата на времето ги пресрещат нови читатели.