Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Имам ли любима картина от Андрей Даниел? Замислих се за това, след като журналистка ми зададе този въпрос, а после приятелка ми посочи в изложбата своята – видяна някъде преди години, запомнена, търсена и намерена... Защото не може да я няма и в изложбата „Андрей Даниел. Между две епохи“ (СГХГ, 2021 г.).

По презумпция любимата ми картина би трябвало да е моят портрет от художника, но не е така. Най-малко той, особено пък в тази изложба, в която съм максимално отстранена от него. В група портрети е, в началото на експозицията, а сред тях и три автопортрета. И сякаш показват защо Андрей Даниел беше забележителен, даже изключителен портретист. Радостта от общуването е ключът към тези творби, струва ми се. Удоволствието от разговора, от диалога в античния и философски смисъл на думата, е в основата на всеки портрет. В общуването се открива личността, излизат наяве мисли, чувства, нагласи, позиции, специфики на характера, целият сложен свят, който съставлява човешката индивидуалност. Андрей Даниел имаше огромно добронамерено любопитство към света по принцип и разбира се, към хората в него – особено тези, които са предизвикали интереса му по някаква причина и е решил да им направи портрет. Какво ще извлече и открои от тях в завършената творба, е тъкмо това, за което клишето „магията на изкуството“ се отнася с пълна сила, както и „талантът на художника“. Всеки портрет е в своята собствена стилистика – при пълно отсъствие на шаблон или позиране в класическия смисъл на думата, дори когато наглед откровено позира. Няма тържественост или (само)изтъкване в тези фигури. Със или без атрибути, многоцветни или почти монохромни, експресивни или ведро импресионистични, портретите са резултат от общуване с художника, а на свой ред включват в разговора и зрителя. И този разговор е „пир“ тъкмо в античния смисъл на думата.

По правило участниците в него е трябвало да са между броя на грациите и броя на музите. Защото под трима души е диалог, а над девет души разговорът се разпада по отделни групи. А разговорът е важен, нищо че наглед е лек и занимателен, с чувство за хумор и нюанс на (само)ирония – това, че е важен, не значи, че не може да е красив и поради това да носи взаимно удоволствие. Удоволствието от общуването и споделянето...

Всъщност този „пир“ се отнася до цялото творчество на художника, представено в тази изложба. Повечето от произведенията съм виждала в други негови изложби и в друг контекст. Сега към тях се добавят и непознатите ми, предимно ранните – от 70-те и началото на 80-те години. Тъкмо за да покажат как започва и се разгръща „разговорът“ във времето, как става преходът от „изказването“ на сюжета сам по себе си към метафората, открита от художника в него, около която зрителят започва активно да участва със собствените си представи, спомени, знания и с удоволствието от това преживяване. Самата изложба е подредена по-скоро тематично и жанрово, като периодично в нея се явяват автопортретите на художника.

Явяват се като „паузи“ или като преходи, като необходими разговори със самия себе си, които наместват сякаш възгледа му за света и мястото му в него. А светът е изкуството, разбира се, в което реалността придобива смисъл и заради което си заслужава изучаването ѝ. Така сред групата портрети в началото виждаме „Автопортрет с корков шлем“ (1984), в който художникът закачливо се представя като откривател и пътешественик в непознати земи, а има и нещо донкихотовско в този образ. Там е и „Автопортрет (романтичен)“ (1999) – с рицарска себепосветеност, а също и „Новите ми очила“ (2011) – леко скептичен и малко суетен сякаш изследовател.

След портретите в хода на експозицията са две картини от 2008 г. – „Сан Франциско“ и „Абстракционистът (на Атанас Згалевски)“. Посвоему също са портрети, обаче потопени в среда и разкриващи общо състояние на човека в нея. Състоянието е моментно сякаш, бегло впечатление от мимолетно наблюдение, но придобива трайност и многозначителност през гледката от прозореца, светлината, пейзажа. Питам се какво наблюдава Атанас Згалевски в далечината – дали не рухването на двете кули в Ню Йорк през 2001 г....

После идват отново три автопортрета. Много ранен, съвсем младежки, вглъбен в себе си и питащ се за предстоящото сякаш. До него е „Автопортрет“ (2018) – блед и чезнещ образ, замислен в края на живота и с предусещане за настъпващата нощ... „Между доброто и злото“ (1990) е озаглавен третият, в който самоиронично пита зрителя накъде да поеме, докато две крилати създания – ангелче и демонче с рога – му нашепват в ушите изкушения. А съвсем наблизо е „Към върха (триптих)“ (1990). И в него индивидуалната морална дилема се разгръща в общочовешки религиозен и исторически план. Към кулата храм на върха напредват от двете страни на хълма фигури, които напомнят за древни времена на езичество и старозаветни образи. Стремежът към възвишеното и божественото е сякаш един и същ, вечен, но приел различни форми на вяра, упование и страх.

Следва рязко приземяване – в картината „Време за цигара“ (1979), безметежна почивка на полето, която в логиката на изложбата е доверие в природния (божествен) кръговрат и безметежно отпускане в неговата предопределеност. След работа, която може да е селски труд на къра или рицарски подвиг, или и двете едновременно. Каква е работата на художника – за това говорят сякаш поредните три автопортрета: съзерцателен, „пленерен“ и с рицарски доспехи. Те отварят дълга поредица от картини, свързани с художници, които Андрей Даниел е ценил, изучавал и се е вдъхновявал очевидно от тях. А е очевидно, защото това отново са своеобразни портрети – обобщения на творци чрез творчеството им, към всеки от които е намерил неочакван и може би тъкмо заради това силно въздействащ ракурс: „Печката на Сезан“ (2016) „Бонжур, Олимпия!“ (1999), „Тивадар Чонтвари в Мостар“ (2010), „Хокни в Бобур“ (2017). Пикасо го вълнува постоянно, но по различен начин през годините, за да постигне максимално силния му образ на творческа свобода в „Хомо Луденс“ (2008).

В същия ритъм експозицията продължава, редувайки автопортрети, сцени на уж прозаична съвременност с древни стълкновения и религиозни сюжети. В една линия например са „Грешката на св. Георги“ (1993), „Погребение в Гинци“ (1995) и „Още едно рождество“ (2011). Светецът, възседнал змея, убива коня си; настроението от ведрия пейзаж, включително изкопът, приседналите гробари край него и ковчегът, са в пълно противоречие и със заглавието, и със самите себе си; майката и младенецът пътуват сякаш през времена и епохи, винаги следвани от влъхви и поклонници.

„Метафори, метафори, метафори... софистицираният ни свят се е оплел в метафори“ – е цитат от книгата на Андрей Даниел „Неща, места и хора“ (София, 2011). Не се оплаква от това, ни най-малко. Размишлява за тях, извежда ги артистично в сюжети и образи с неочаквани обрати, задава в живописта си темите за онзи красив разговор, който все така ми напомня за античния пир.

Той продължава и във втората зала – донякъде и по жанрове. Поредица голи женски тела, в които по навик се предполага еротика. Но вместо нея има естественост и изучаване на тази естественост, но без нахлуване в личния свят, така отпуснато доверен на художника. И рицарската тема продължава, също с неочаквани обрати в „Рицарят рибар“ (1992) и „Спящата красавица“ (1993), за да премине в „Корида (битка в Мадрид)“ (1992) и „Последната битка на кентаврите“ (1984). И отново триптих по библейски сюжет: „Стара история с деца“ (2012). Свързан е с избиването на младенците по заповед на цар Ирод, но сякаш видимо и с „Герника“ на Пикасо. Стара е историята, да, но зверствата по заповед на властта са се повтаряли през вековете навсякъде по света. Така древното библейско събитие остава без поука, превърнало се е просто в случка, в част от безстрастна хроника – просто стара история с деца...

Поредица портрети от 2012, този път на близки колеги и приятели, продължава линията на творческите обобщения – и чрез названията, и чрез стилистиката, и чрез средата, в която са потопени: „Интуитивният набист (проф. Ивайло Мирчев)“, „Спонтанният имажинист (проф. Греди Асса)“, „Кураторът медиатор (Ф. Зидаров)“, „Полиглотът дадаист (проф. Божидар Бояджиев)“, „Епикуреецът фовист (проф. Вихрони Попнеделев)“, „Урбанистът хиперреалист (Ст. Янев)“. Познаваше ги добре, с някои от тях беше в групата „Градът“ в края на 80-те и началото на 90-те – на границата на две епохи наистина. И в изкуството, наред с всичко останало...

Само ще спомена натюрмортите – многозначителни и заради изучаването на обектите, и заради представянето им, и заради вглеждането в тях във и чрез живописта. А често и заради играта в заглавието. Например група предмети върху маса са „Характерни подробности“ (2014) – чии, на кого и за кого са такива, са въпросите, които могат да ме накарат до безкрай да се взирам в тях. Или пък „Духовно хайку“ (2004): стъклена чаша със суров кокал в нея, поставена в чиния, осветена от прозорец може би – и пред нея мога да медитирам до безкрай. Също както и пред „Агнешки главички“ (2000), но този път тъкмо заради тавтологията между заглавието и изображението, които взаимно се потвърждават и подчертават.

Вторият етаж на СГХГ представя по-личния свят на художника. Може би защото там са произведенията, свързани със семейството, с близките, с децата му. Портрети и сцени, в които обичайната изострена, но и деликатна наблюдателност на художника е пропита допълнително с нежност и интимност. Тук са и картините с безкрайно сякаш нюансирани настроения и съзерцания през прозореца – „До прозореца“ (1986) и „Самолетите излетяха“ (2008), чиито носители са до голяма степен неопределени човешки фигури. При тях важно е какво излъчват, а не какво са. За този прозорец се споменава и в цитата от книгата на Андрей Даниел: „Много се е натрупало в главите ни, в душите ни – мъдрости, знаци, предразсъдъци, спомени, нахлуващи през прозореца, който ни дели от нещата извън нас“. Той самият има огромна потребност от тези неща.

В ранните пейзажи и улични сцени те говорят сами за себе си, стават многозначителни като уловено и откроено в картина всекидневие. Те са артистично откривателство на света в неговото собствено възхитително повседневно многообразие – например пощальонът на колело в „Сутрешна поща“ (1980) или настроението в пейзажа „Зимна нощ в София“ (1983). „Нещата извън нас“ са все така вълнуващи за художника и по-късно, когато той внася в тях натрупаната си мъдрост, знания и спомени. Преобразува ги, преобръща ги даже, понякога с малък детайл, с неочакван ракурс, с фигура, която хем е на мястото си, хем сякаш е от друг свят. Като тази например в „Пон Ньоф“ (2013), която може да е свещеник, ангел или просто минувач, забързан нанякъде и видян по този начин в слънчевия ден. Или „Гърция, Атинските хали“ (1981) – с оживлението около месарския щанд, „Стълбите на Партенона“ (1981) – с величаво застинала древност и самотен турист в далечината, а до тях е древен „Философ“ (1983), който размишлява върху всичко това. А после е Египет – библейски и донякъде иронично преосмислен чрез „Сънят на фараона (Фараонът сънува 14 крави)“ (2007), или съвсем буквално преобърнат като туристическо клише чрез полегналата стъпаловидна пирамида в „Много вероятен пейзаж“ (2007). Поредица от мечтани идеални острови сумират и олицетворяват цели светове, но и предупреждават – внимавай какво си пожелаваш!...

Ясно е, че не мога да обхвана тази изложба. Тя предполага много посещения, вглеждане, замисляне и собствено откривателство. Ще отговоря обаче на началните въпроси. Отзад напред. В първоначалния вариант на моя портрет от Андрей Даниел фигурата бе в светлолилава блуза и в ръцете си държеше яркозелени конски ябълки. Защо художникът го промени и потопи всичко в черно, не знам. Просто го споменавам, доколкото за някого може да е интересно. Любимата картина на приятелката ми е „Петанк в Сен Тропе“ (2016). И не, аз нямам любима картина от Андрей Даниел. С всяка бих подхванала онзи разговор, подобен на античен „пир“, защото знам, че ще е задълбочен и красив..