Култура / Брой 3 (2952), Ноември 2018

„Камера! Работи. Място на снимките – София“, Българска национална филмотека и изд. „Фабер“, 2018 г.                  
Две визуални изкуства едно до друго и как едното помага на другото – така би могъл да се опише фотоалбумът със снимки от филми и от снимането на филми „Камера! Работи. Място на снимките – София“. Албумът съдържа 229 фотографии от 40 филма, от първия – „Българан е галант“ (1915, реж. Васил Гендов), от който имаме само фотоси, до „Софийска история“( 1990, реж. Надя Станева). Великолепно издание, произведение на изкуството, което събира две истории в една – историята на българското кино, видяна през обектива на фотоапарата, и историята на столицата, деликатно надничаща от всеки кадър. Работа на паметта, работа за паметта – камерата жужи и за това…

Памет

Идеята, признава Антония Ковачева, директор на филмотеката, дошла от режисьора и оператора Радослав Спасов, когато разгръщал албум с киноснимки. Четиридесет години отлежават тези съкровища във филмотеката, защо да не ги покажем на широката публика, сетила се тя. И тръгнало: какво да бъде, концепция трябва да има, не да са нахвърляни нещата безразборно. Ами да! София, естествено София: камерата е благосклонна към столицата, ласкае я и я харесва. Идеята допаднала и на Програма „Култура“ на Столичната община, подкрепили я. Не би и могло да бъде иначе. Както отбелязва журналистът Пламен Михайлов: „Красив град, преминал през много, изстрадал различни режими, правителства, бомбардировки, атентати и все пак… камерата го обича. Фотогеничен град, който не може да избяга от прокобата си да бъде красив“.  

В албума най-много снимки от „красивия град“ са публикувани от „Рицар без броня“ (1965, реж. Борислав Шаралиев) – 12. Но ако питате кой български режисьор най-често е избирал София за снимане, това е Бинка Желязкова: „Животът си тече тихо“ (1957), „А бяхме млади“ (1961), „Басейнът“ (1977). От работата върху „А бяхме млади“ е запечатан интересен епизод: сценаристът Христо Ганев (и съпруг на Бинка Желязкова) на покрива на сградата на ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и „Княз Александър I Батенберг“ усърдно почиства с метличка нещо, приличащо на стар матрак, докато режисьорката – покачила се върху снимачен кран, нетърпеливо и взискателно го изчаква да си свърши работата. Бинка Желязкова, между другото, разкрива Антония Ковачева, е обичала много да работи с кран – в почти всичките ѝ филми това техническо съоръжение е налице. Вероятно затуй филмите ѝ са все такива, високи, а София в тях – обаятелна, непостижима, гиздава…

Споделям тия неща, за да кажа: всички моменти от снимки, всички тези забавни истории са и памет. Памет за хората, създали някои от най-добрите ни филми, памет за всички около тях, които самоотвержено са им помагали (за да се разпознаят, безценна е била помощта на Галина Генчева – „ходещата енциклопедия на българското кино“, автор на т. 2 от чудесното издание „Български игрални филми. 1948–1970“), памет и за софийските места, където филмите са заснети. Проекти като албума „Камера! Работи“ са неоценими тъкмо в нашето време, обзето от беса на моментното, веднагическото, скоротечното, упоено от измамната достъпност на социалните мрежи; време, което се опитва именно паметта да заличи, именно миналото да отрече. Затова и сърфираме по повърхността, без да си даваме сметка, че културата е преди всичко памет, а за да се съхрани тази памет, тя трябва да се изследва дълбоко, да се сондира в нея. Е, книгата, подготвена от екипа на филмотеката (Антония Ковачева, д-р Росен Спасов, Галина Генчева, Мариана Ангелова, Людмила Ботева, Румяна Бошнакова, Кристиан Киров), е точно такъв сондаж, извършен с любов, с прецизност, с внимание и с благоговение…

Любопитство

И още нещо – любопитство: коя е тази сграда, къде е, има ли я още? Куп интригуващи сюжети: за филма „Улични божества“ (1929, реж. Васил Гендов) пионерът на българското кино моли фабриканта Крум Чапрашиков да снима в двора на къщата му, близо до Орлов мост. Богаташът се съгласява, артистите обаче устройват вътре в една от стаите импровизирана гримьорна. Чапрашиков се възмущава, гони ги и къде-къде – стигат до друг заможен българин, търговеца Владо Георгиев, чиято дъщеря Веселина по-късно, освен че става известна скулпторка, се омъжва и за наследника на фамилия Ротшилд, Едмонд, приемайки името и титлата баронеса Лина фон Ротшилд (двамата се разделят след четиригодишен брак, но това е друга история). На снимката, запечатала момент от работния процес, се вижда ясно номерът на дома – „Гладстон“ 18. Екипът я намира – там си е, на същото място. Построена е от известния архитект Иван Васильов – първият негов изпълнен проект, след който кариерата му тръгва нагоре и двамата с колегата и съдружника му арх. Димитър Цолов издигат редица знакови столични сгради – БНБ, Театъра на Българската армия, Университетската библиотека, Министерството на отбраната, Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“… Както с любов отбелязва Антония Ковачева: „Ние дебнехме кътчетата по капандурите на покривите, за да открием кое къде се е снимало. Топлотата на София е вградена във всички тези места, на които почти не обръщаме внимание, минавайки покрай тях – оградите, адресите, емблемите на дадени фамилии, останали до днес“. И си мисля сега така: дали пък да не се издирят софийските сгради, в които са заснети български филми, и да се укаже с табели, че ето тук през еди-коя си година е сниман еди-кой си филм с режисьор този и този и в ролите тези и тези? Добре ще е за градската памет…

Признание

А най-доброто е, че албумът отдава дължимото на онези хора с „шапки невидимки“, скрити зад фотоапарата, запечатали за нас българската киноистория. Работата им е безценна: да си припомним само, че тъкмо по снимки бе възстановен кадър по кадър епизод от филма на Васил Гендов „Пътят на безпътните“ (1928). Всички имена на фотографи там, където е било възможно (защото на някои от финалните надписи те дори не фигурират), са указани независимо от трудоемките издирвания, за да се постигне това. Заслужават го: те са хващали моменти от работния кинопроцес, които днес, във времето на дигиталните технологии, може да изглеждат наивно, но всъщност са свидетелство с каква любов се е правило някога българското кино: работници, тикащи платформа по софийския паваж („А бяхме млади“); Димо Коларов, завързан с въже, за да заснеме сцена от „Инспекторът и нощта“ (1963, реж. Рангел Вълчанов); Виктор Чичов с боси крака, качил се високо на дърво, докато чака да му издърпат с въженце скъпоструващата камера „Арифлекс“; Апостол Карамитев, застанал на ръба на необезопасена сграда, с губещата се в бездната му сянка, а зад него – куполът на „Св. Александър Невски“… Албумът „Камера! Работи. Място на снимките – София“ не е само сбор от фотоматериали, той е гаранция за това, че и българската памет работи, и то с поклон и признателност към всички, вградили частица от себе си в създаването на толкова любимото ни българско игрално кино.

Да, не само камерата работи, и паметта работи, нашата българска естетическа памет…