Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Появата на този сборник с разкази демонстрира специфичното място, което Георги П. Стаматов заема в историята на българската литература от първите три десетилетия на ХХ в. В своя предговор съставителят Николай Чернокожев мотивира избора на включените в книгата произведения, като следва хронологията на написването им, а и уважава „себепредставянето“ на самия автор.

Биографията на Георги П. Стаматов е достатъчно известна, в нея има моменти, които биха могли да се обвържат с мотиви от разказите му. Но не автобиографичното ни интересува в случая. На първо място, ако искаме да усетим атмосферата в началото на века, сложните процеси, които се извършват в българското социално пространство след войните, психологическите последствия от тях – творчеството на Стаматов ще ни даде доста в това отношение.

Времето в тези разкази е сегашно, в тях доминира актуалното, злободневното. Няма го връщането в идиличните пространства на едно „високо“ минало – с големи идеали, с високи критерии за човека. Ако го има – то е единствено като коректив на това днешно, лишено от ценностни ориентири време, в което човекът „страда“ от краха на илюзиите – както за себе си, така и за обществото. Територията на повествователя е градът, за разлика от традиционно ориентираната към селото българска проза. От една страна, читателят ще види образа на малкия град – с неговото безвремие, с еснафския мироглед на жителите му, град, в който стремежите и надеждите се сблъскват с отчайваща бездуховност и най-често погиват. Но по-голямото градско пространство, което интересува писателя, е столицата, София. Подобно на Вазов, той често чертае с почти топографска точност маршрути, разказите му са пълни с топоними, героите съставят обобщен образ на едно ново – в социално и икономическо отношение – общество. Общество, към което писателят не просто е критично настроен, а което често иронизира, осмива. Нещо повече – в своята цялост разказите на Г. П. Стаматов улавят динамиката, пулса на големия град, улавят и неговото развитие от столица с провинциален вид до град, превърнал се в основна цел за множество тъй различни социални групи и индивиди. В този град писателят ще изобрази и основните проблеми на времето си – сблъсъка на човека с институциите, деградацията на човешкото, доминирането на антихуманното, обезверяването и апатията.

Героите на Стаматов могат да бъдат обособени в няколко групи – военни (още първият публикуван през 1899 г. в списание „Мисъл“ разказ „Вестовой Димо“ въвежда този тип герои); чиновници – безсъвестни и дребни души; жени – много различни от познатите до момента женски образи, по-скоро инстинктивни същества, водени от своите влечения, често без морални устои, откровено цинични; артисти – чрез тях изобразява човека на духа, измъчван от въпроси, на които няма отговор, противоречив, търсещ трудно достижими „територии“.

Една от критиките към прозата на Стаматов още при д-р Кръстев е липсата на „физиономия“ на героя, на индивидуализиране. Сатиричното отношение, както и „телеграфният“ стил му дават основание да отсъди, че Стаматов е по-скоро публицист.

Този стил на писателя обаче – лаконичен, афористичен на места, отговаря на повествователните намерения, в синхрон е със своеобразния „разпад“ на света, в който героите живеят.

При всички случаи сборникът ще бъде интересен за онези читатели, които ще имат първа среща с творчеството на Стаматов, но и за другите, които ще си припомнят някои от неговите наистина емблематични за литературния период творби (неслучайно филмирани), а може би ще открият и онези малки, но съществени влияния, които той е оказал на други писатели.