В книгата си „Философиите на Азия“ Алън Уотс прави следното посвещение: „На светлата памет на Дайсецу Т. Судзуки и Кристмас Хъмфрис“. Книгата е публикувана през 1995 г., след смъртта на своя автор (което дали не потвърждава прозрението на Ролан Барт за смъртта на автора?), от сина му Марк Уотс, а посвещението отдава дан на двама от учителите на Алън – Дайсецу Т. Судзуки, великия просветител на дзен в западния свят, и Кристмас Хъмфрис, създал в Лондон „Будистко общество“ още през 1924 г. (На български е преведена неговата книга „Концентрация и медитация: ръководство за развитие на ума“ от Христо Даскалов, първа публикация през 2002 г., втора – през 2010 г., и двете в издателство „Шамбала“; първото име на автора е предадено от Даскалов като Крисмъс). Уотс се прекланя с посвещението си пред двама от много прочутите дзен рекламатори на Запад, които, убеден е, са достигнали онова пробудено състояние, „в което отделната личност има чувството, че е всичко останало“. Според него освен авраамическия модел на вселената, който той нарича „монархичен“, съществуват (поне) още два, които не просто е редно, а е много добре (за нас, западните хора) да познаваме: хиндуисткият или, по думите му, „драматичният“: Бог „е изпълнителят на този свят, който играе всички роли в своята пиеса“; и китайският, който „разглежда света като организъм, а един такъв свят, естествено, няма нито началник, нито дори изпълнител“. Прочее Уотс не успява да избяга от може би най-разпространения (популяризаторски) модел на представяне на източните философии, непрекъснато и даже някак натрапчиво сравнявайки ги със западния тип мислене…

В книгата „Философиите на Азия“ издателите от „Изток-Запад“ правят следното посвещение: „На светлата памет на Юлиян Антонов, който направи толкова много за всички ни!“. Това е второ издание на книгата, на български излиза за пръв път през 2000 г. под щемпела на издателство „ЛиК“. Посвещението отдава дан на един от основните преводачи най-напред на „Лик“, а после и на „Изток-Запад“ – Юлиян Антонов, може би един от най-просветените „транслейтъри“ на български на източната мъдрост в западен вариант. Попитах Любен Козарев, собственика на „Изток-Запад“, дали това е последният превод на Юлиян, отговори ми: „Не“. Но бил сред най-скъпите му, което личи и от предговора, който завършва така: „А кой, питаме, кой би различил сред „семето на времето зърната, които ще кълнеят, от тез, които са ялови“? КОЙ?“. От разказа, който предава Юлиян Антонов за Алън Уотс, личи огромната му симпатия към него: „Приятел, ученик и нещо като секретар, китаецът Ал Джунлян Хуан описва безкрайните беседи в неговия кабинет, които Алън внезапно прекъсвал, за да се впусне в поредната „тайчи“ импровизация, т.е. да пее, да танцува и да се смее като истински даошъ. […] По думите на вдовицата му Мери Джейн Йейтс (Джейно) на 11 ноември 1973 г., т.е. последната вечер от живота му, Алън Уотс си играел с балони...“. Юлиян също обичаше да играе, като най-силно го привличаше играта с думите – игра, която го превърна в преводача, който е: ерудиран, отдаден, нетрадиционен. Какъвто е всеки истински преводач...

Преводач е и Алън Уотс, преводач на източни доктрини за западни рецепиенти. Той опитва да приближи и индийската, и китайската мъдрост до съвременните му реалии, за да ги представи като онзи начин на мислене, който най-добре би съвместил битието на човека с битието на естеството, от което първото е неотделима част: „Казват, че американците, които са в челните редици на технологичния прогрес, били материалисти. Едва ли има нещо по-далече от истината. Американската култура е изградена върху омразата към материята и превръщането ѝ в боклук. […] Важният урок, който можем да извлечем от всичко това, е, че технологията трябва да бъде поверена на истински материалисти. Истинските материалисти обичат материалното. Те се прекланят пред дървото и камъка, житото, яйцата и животните, но най-вече пред Земята и се отнасят към нея с почит като към собственото си тяло“ („Да глътнеш топче от нажежено желязо“). Приближаването към Изтока за Алън Уотс не е просто усвояване на знание, а е усвояване на практики; неслучайно Юлиян вметва, че би превел заглавието на една от най-известните му книги – „Пътят на дзен“, като „Дзен – начин на употреба“. За Уотс източните философии са повече методи за действие, отколкото странни и екстравагантни интелектуализми, които да зазубряш и коментираш. Казва: „Невероятно важно е поне веднъж на ден да се отдадеш на не-мислие, не заради нещо друго, а да съхраниш собствения си интелект! Когато не правиш нищо друго, а само мислиш – както те съветват от Ай Би Ем и повечето академични, че и духовни наставници по света – започваш да мислиш заради самото мислене. Превръщаш се в нещо като университетска библиотека, която се развива и разраства по начина, известен в биологията като митоза. Митоза е непрестанното деление на клетката на подклетки, които на свой ред също се делят на подклетки и т.н. Затова и големите университетски библиотеки много често се оказват места, където хората се самопогребват, за да пишат книги за книгите, които се намират там. Пишат и книги за книгите за книги, а библиотеката набъбва ли, набъбва, втасва като мая и с това всъщност се изчерпва всичко“ („Йога за интелекта“).

Това бихме могли да квалифицираме като антиакадемизъм, сочи го и Юлиян Антонов: „После е университетски преподавател, включително и в „Харвард“, слага си едно Д-р във визитката, но винаги е изпитвал трайна неприязън към академизма. Е, някои ще вметнат, че в „Харвард“ е бил research fellow (научен сътрудник) с небезизвестния Тимъти Лиъри, но това е друга тема“. Юлиян също не беше кой знае какъв фен на академизма, предпочиташе по-сочен изказ, не суховат и в обръчи стегнат. Любител на знанието, но не знанието на дребнавите изследвания, а на просторните мащаби, на широкоскроения интелект. Който не ми вярва, нека прочете историята, която разказва в началото на своя предговор „Дзен, или изкуството да се удря със сопа“. Изказ неординерен, изпълнен с хумор и ирония. Но и с огромна ерудиция: Юлиян Антонов обича бележките под линия, в които понякога полемизира, а друг път удря приятелско рамо на автора. Ето пример: „Впрочем едно от значенията на versus е „обръщане“ като танцова фигура“ – пояснението е към думите на Алън Уотс: „Това е и смисълът на Вселена, универсум (universes): извъртяла се е спрямо себе си, за да си хвърли един поглед“ („Йога за интелекта“). Юлиян Антонов беше не скрит – такъв, който не смее да се покаже, преводач, а открит; държеше да се види и майсторството му, и познанието му. В някакъв смисъл в превода и той танцуваше, както е правил Алън Уотс в импровизациите си на „тайчи“. И двамата всъщност са се забавлявали с това, което вършат и което е било смисъл и определение на съществуването им: даото на дзен, даото на превода. Като Алън Уотс също е преводач, превеждайки Изтока към Запада и Запада към Изтока, но не според постни академични прийоми, а пълнокръвно, жизнерадостно, енергично. Тъкмо поради тази причина Юлиян Антонов му беше толкова верен и транслейтър, и интерпретатор – защото харесваше стила му на невъздържан, леко насмешлив и трудно обуздаван пакостлив хлапак. Превел е десетина негови книги, което на фона на огромното му преводаческо дело може да се прецени като не кой знае какво количество, но ако си дадем сметка, че го превежда предимно Юлиян Антонов (ако не и само Юлиян Антонов), това е красноречиво признание за предано предпочитание. Предпочитание, което Юлиян запази до края на живота си...

Преиздаването на „Философиите на Азия“ е поклон пред паметта на този толкова знаещ и в същото време толкова скромен човек. Комуто беше дадена рядка дарба – способността да танцува със словото, способността да накара словото да танцува...