Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Понякога при Чехов „излишните“ хора – ония, чийто живот клони към заник и песента им е изпята – се оказват забравени, изоставени и… заключени на някакво място от тези, които доскоро са се ползвали от услугите им или са ги посрещали с овации. Такава е съдбата на верния прислужник Фирс, забравен в имението като ненужна вещ на финала на „Вишнева градина“: „Заключено. Заминали са… Мене ме забравиха… Мина си животът, сякаш не съм живял“. (Помня Славка Славова в спектакъла на Крикор Азарян в тази роля– надмогнала всяка женска и актьорска суета, покъртителна и затрогваща в лебедовата си песен на сцената.)

Така се случва и с 68-годишния актьор Светловидов от „Лебедова песен“ във вечерта на неговия шумен бенефис. „Тръгнали са си негодниците и сигурно театъра са заключили. Пиян! Пфу! Колко ли вино и бира съм си влял заради бенефиса… Старост… Колкото и да хитруваш, колкото и да се правиш на храбрец или на шут, животът вече е изживян…“

„Лебедова песен“ е преработеният за сцена от Чехов негов разказ „Калхас“. В едно свое писмо авторът твърди, че това е „най-малката драма в света“, написана за рекордно кратък срок – час и пет минути. И пак според автора би трябвало да се играе 15–20 минути. Спектакълът на Ростислав Георгиев в ТР „Сфумато“ е малко по-дълъг, но иначе следва неотстъпно текста на Чехов.

Забавната случка със заключения стар комик при Чехов придобива драматичен оттенък, защото този среднощен монолог е размисъл за живота и смъртта, самотата, тежката участ на артиста, в чиято работа се преплитат талант, вдъхновение и да, шутовщина и бутафорно панаирджийство, както горчиво си мисли героят. Той е остарял – „вече ти е време ролята на мъртвеца да репетираш“. През нощта залата му се вижда като „черна бездънна яма … в която дебне самата смърт“.

Колкото и силно да отеква тук темата за смъртта, не по-малко мощна е темата за изкуството – единствено способно да надвие смъртта. Талантът и службата на високото изкуство са победа над старостта, над смъртта и самотата, както и над претенциите на публиката, в името на която се труди актьорът и която нерядко иска от него да се прави на шут. Като безспорни примери за високо изкуство в пиесата са вплетени сцената с бурята от „Крал Лир“ и сцената с флейтистите от „Хамлет“ на Шекспир; монолог из „Шекспировата“ трагедия на Пушкин „Борис Годунов“; финалният трагически монолог на Чацки от високата комедия на Грибоедов „От ума си тегли“… Най-накрая обаче патетизмът на тези монолози стихва в лиричен откъс от „Полтава“ на Пушкин.

На Цветан Алексиев (номинация Икар 2021 за главна мъжка роля) житейски и професионално му е още много рано за лебедова песен. Превъплъщението му в образа на Светловидов обаче е до такава степен убедително, че отначало зрителят сякаш чува фъфлене и примлясване на беззъба старческа уста (но без от това дикцията да страда ни най-малко). После, когато героят се връща към спомена за отминалите добри времена и изпълнява пред единствения си зрител, суфльора Никита Иванич (Димитър Василев), монолози из мечтаните, но несбъднати роли, гласът укрепва, превитият гръбнак се изправя, а старческото тътрене на краката преминава в решителна крачка. Цветан Алексиев буквално се преобразява пред очите, става отново онзи горящ със син пламък изпълнител, когото познаваме от предишните му роли. И на човек чак му се прищява да го види като Хамлет, когато идва ред на онова: „За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен“. Актьорска мощ, целеустременост, великолепно изведена градация и едно съвършено изпълнено стихване на финала с: „Ето, послушай само каква нежност, каква тънкост, каква музика! Шшшт… По-тихо!“.

Не, лебедовата песен на Цветан Алексиев далеч още не е изпята!