Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

„Божествена комедия“ е фундаментът на европейската литература – настоява в едно свое есе от 1929 г. Т. С. Елиът, определяйки Данте Алигиери (1265–1321) като „най-универсалния от поетите, писали на някои от новите езици“. Обърнете внимание: Елиът не го смята за „най-великия“, нито дори за „най-изкусния“ – по негово мнение Шекспир е далеч „по-разнообразен и много по-добре вижда детайлите“. Той настоява обаче върху „изключителния „универсализъм“ на Данте, побрал в себе си предишните десет века (античната и християнската традиция) и отвел ги на среща с Новото време. До сходен извод стига и друг от големите поети на ХХ в. – Осип Манделщам – който в книгата си „Разговор за Данте“ (1933 г.) заявява, че „Божествена комедия“ е уникална по градежа си културна форма, която „не отнема на читателя време, тъй като се разгръща по подобие на музикалната творба. Удължавайки се, поемата се отделя от началото, но самият край идва ненадейно и звучи като начало“. И още: „прониквайки в структурата на „Божествена комедия“, стигаме до извода, че цялата поема сякаш представлява една-единствена, единна и неделима строфа“.
 

Дали тъкмо това не тласка по-сетнешната поезия към един неспирен прочит на тази „строфа“? Като разговор за Данте. Или като разговор с Данте, продължаващ и до наши дни, без да е никак лесен. Защото колкото стихът на Данте е прозрачен и музикален, толкова „Комедията“ преизобилства от множество политически, философски, алегорични и мистични проекции. Нещо, което я превръща в многопластов „богословски роман“ (Бенедето Кроче), където ключовата дума е Любовта. Именно нея поетът вижда изписана на дверите на Ада; именно тя го подтиква да загърби този свят след кончината на любимата Беатриче, за да го подложи на Божия съд. Не го възпират нито кръговете на Ада, нито селенията на Чистилището. И едва в тридесет и трета песен на „Рай“, вече изправен пред видението на концентричната роза (Светата Троица), той осъществява заветната си среща с Дона Биче, осиян от абсолютната Божия благодат. От съхранилото се писмо на Данте до Кангранде дела Скала (1317 г.) узнаваме и някои важни аспекти от авторовия замисъл на „Божествена комедия“: поемата има „четворен смисъл“ (буквален, алегоричен, морален и анагогичен), а целта ѝ е „практическа“: да посочи на човеците пътя към спасението. Ето защо и жанрът е „комедиен“, тъй като творбата започва печално, но приключва благодатно.

А що се отнася до „българския разговор“ с Данте, той също се води отдавна и все още продължава. Началната точка в него слага Константин Величков, когато през 1893 г. в сп. „Български преглед“ излизат първите песни от „Ад“, а през 1896 г. той вече е готов с целия превод на първата част на „Божествена комедия“. Мнозина приветстват начинанието като „истинско събитие в нашата литература“. Ала не липсват и яростни отрицатели в лицето на Кирил Христов, който в рецензията си от 1906 г. „Дантевият „Ад“ на български“ съсипва превода, определяйки го като „чудовищен“ и даден в „невъзможен дървен стих“. Самият той обаче получава сходни отзиви, когато през 1935 г. публикува своя превод на „Преизподня“. И тук би трябвало да отдадем дължимото на първия български „дантолог“ – д-р Милко Ралчев (1905–1960), защитил докторат във Флоренция, който е първи преводач на „Нов живот“ и автор на първото коментирано издание на „Ад“ от 1947 г. Уви, станал жертва на политически репресии след 1944 г., той не успява да издаде своя превод на „Божествена комедия“. Но пък стореното от него в значителна степен проправя пътя на по-сетнешните преводачи. И така през 1975 г. Иван Иванов и Любен Любенов публикуват първия пълен превод на „Божествена комедия“, излязъл в поредицата „Световна класика“ на издателство „Народна култура“. Ала голямата задача – едно ново критично издание (с нов превод) на „Божествена комедия“, както и преводът на двата малки трактата на Данте – „Монархията“ и „За простонародното красноречие“ – все още предстои. Тъй че разговорът ни с великия флорентинец продължава.