Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Знаменитото VI писмо на Данте от 31 март 1311 г. не е публикувано досега на български език. В него поетът възлага надеждите си на Хайнрих VII, император на Свещената римска империя, чийто поход в Италия може да сложи край на изгнанието му

От Данте Алигиери, флорентинец и невинен изгнаник, до най-скверните флорентинци, обитаващи този град.

[1]. Милосърдното провидение на Вечния Цар, което в добрината си управлява небесата, без да забравя да бди над земните работи, е определило човешките дела да бъдат управлявани от Свещената римска империя, та да могат смъртните люде да пребивават в покой под тази висока власт и навсякъде, както иска природата, да живеят като граждани. За това свидетелства Свещеното писание, това се потвърждава, позовем ли се на разума, от древни времена, ала все пак истината не възликува, защото вакантен остава августейшият трон, целият свят излиза от орбитата си, дремят в лодката на Петър кормчии и гребци, а жалка Италия, сама, хвърлена на произвола на съдбата, подвластна на самозван властител и лишена от умерена власт, е носена от бурните яростни ветрове и вълни, затуй състоянието ѝ не може да се предаде с думи, а италианците не смогват да измерят злочестията си със сълзи. И нека бледнеят онези, които с безразсъдна самонадеяност се противят на най-очевидната Божия воля, докато още от небесата не се е стоварил мечът на Оногова, Който казва: „Отмъщението е Мое“[1], защото близка е присъдата на суровия Съдия.

[2]. Нима вие, престъпилите божественото и човешкото право, които ненаситната алчност е подготвила за всяко престъпление, не треперите от ужас пред готвената ви втора смърт, загдето първи и единствени, ненавиждайки свободата, се вдигнахте срещу властта на римския властител, повелител на света и Божи служител, и въпреки предписанията на закона се отказахте от дължимото, като предпочетохте да вдигнете бунт? Колкото и да сте невежи, безразсъдни и покварени, не знаете ли, че обществените закони престават да действат само ако изтече времето, и че подобни предписания са безсилни пред тях? Ала от законите е постановено и от човешкия разум е установено, че обществената власт над нещата, колкото и дълго да бива пренебрегвана, никога не умира и колкото и да е слаба, никога не бива победена; невъзможно е да бъде накърнено общото благо, нито да му бъде нанесен ущърб или пък то да бъде преумалено; това не иска нито Бог, нито природата и смъртните се покоряват на тази разпоредба. Защо тогава, подбуждани от суетата на мнението си, подобно на други вавилонци, пренебрегвате империята и дръзвате да създадете ново царство, за да бъде флорентинската държава едно, а римската – друго? И защо апостолическата монархия се превръща в обект на такава завист, сякаш ако на небето има две луни, трябва да има и две слънца? И ако коварните ви планове не всяват у вас ужас, нека има страх поне в закостенялото ви сърце, защото сте се лишили не само от мъдрост, но и от всеки зачатък на мъдрост. А няма по-страшна участ от тази на престъпника, който безсрамно и без страх от Бога постъпва както сам си реши. Затуй безчестникът бива наказван с това, че умирайки, забравя себе си, както сам преди това е забравил за Бога.

[3]. И ако дръзката ви арогантност е стигнала дотам, че подобно на планините Гелвуйски[2] върху вас не пада роса, и щом не изпитахте страх да се възпротивите на решенията на вечния Сенат, то явно не се боите от нищо; и никакъв страх, човешки, а също и мирски, вече не докосва надменната ви кръв, за да пролеете сълзи пред неминуемото крушение. Или в смешното си убежище смятате, че ще намерите яка защита? О, единни в злото! О, заслепени от дива алчност! Не ще ви помогне валът, с който сте опасали своя град, не ще ви помогнат стените и кулите, спусне ли се над вас страшният орел, който се рее било над Пиринеите, било над Кавказ, било над Атланта, следван от небесното войнство, прелитащ в миг над морската шир. Какво, о, най-злочести сред людете, ще стане с вас, когато ужасени съзрете усмирителя на буйната Хесперия[3]? Не, безумната надежда, която напразно таите, не ще ви помогне заради вашето упорство, съпротивата ви ще бъде наказана от законния господар, а милосърдието, което обичайно той упражнява, ще се разсее; и понеже отстоявате лъжливата свобода, ще попаднете в затвора на истинското робство. По силата на удивителния Божи закон, щом злодеят иска да избегне заслуженото наказание, то се стоварва отгоре му с още по-голяма сила; а който се възпротиви срещу Божията воля, се превръща в нейно оръдие.

[4]. Ще видите сградите си разрушени не по силата на необходимостта, а тъй като те са се превърнали в места на престъплението не като възроден Пергам, а като скръбни руини, изпепелени от огъня. Навсякъде ще има бягащи люде, разделени „за“ и „против“, които след това ще се обединят срещу вас с ропот, тъй като не издържат да са гладни и уплашени едновременно. Ще видите как разграбват дори храмовете, където ще се тълпят жени и неразумни деца, които един ден ще трябва да изплащат греховете на бащите си. И ако не ме лъже умът, който, опирайки се на правдиви знамения и неопровержими изводи, възвестява бъдещето, то градът, подложен на скръб, ще попадне в ръцете на чужденци, част от вас ги чака смърт или тъмница, а малцината, останали живи, ще ридаят и гинат в изгнание. Накратко, нещастията, на които е бил подложен някога славният град Сагунт[4], очакват и вас заради привързаността ви към робството.

[5]. И не се окуражавайте от ненадейното щастие на жителите на Парма, които, водени от глада, който е лош съветник, се ободриха с думите: „Нека по-скоро умрем от оръжие“, втурвайки се в отсъствието на императора в неговия лагер; макар и да удържаха победа над Победата, те извлякоха от болката дълго помнена болка. Спомнете си за мълниите на Фридрих I, за Милано и за Сполето, и надменната ви утроба ще се вледени, а пламналите ви сърца ще се свият. О, най-суетни сред тосканците, безумни поради природата и пороците си! Като безумци, блуждаещи в нощния мрак, вие нямате очи за стъпките на вашето болно съзнание; всички, следващи пътя си, виждат, че сте на прага на тъмницата, но ако някой ви пожали, го отблъсвате, да не би случайно да ви избави от пленничеството и от оковите. Бидейки слепи, не забелязвате, че овладялата ви жадност ви трови и ви вкарва в закона на греха, подтиквайки ви да жертвате свещените закони, рожби на естественото право, чието съблюдаване не поробва, а е самата върховна свобода. Защото какво е свободата, ако не свободно движение от желание към действие, което законите облекчават за онези, които ги следват. И тъй, ако свободни са само подчиняващите се на законите, какви тогава сте вие, преструващите се, че обичате свободата, които се противите на всички закони и заговорничите против законодателя?

[6]. О, клето фиезоланско племе, о, вторично наказано варварство! Малко ли ви е вече вкусеният страх? Сигурен съм, че треперите от зори и се будите насън, нищо че изобразявате на лицата си измамна надежда заради предчувствията, с които са пълни душите ви. Ала дори да треперите с право и да се каете за сторената глупост, не ви боли така, че страхът и болката да се слеят в горестта на разкаянието; ето защо защитникът на Римската империя, божественият и победоносен Хайнрих, жадуващ не собствената си, а обществената изгода, заради вас е поел трудната задача да сподели нашите мъки, все едно че пророк Исаия към него именно, след Христа, е насочил пророчески пръст, когато, говорейки за Духа Божи, е предсказал: „Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“[5]. Спрете да се преструвате, дошъл е часът на горчиво разкаяние за дръзките ви постъпки. С твърде закъснялото си разкаяние едва ли ще измолите прошка, ала поне това ще е началото на своевременното наказание. Така е: грешникът е повален „и той ще умре непременно“[6].

Писано на 31 март в земите на Тоскана, близо до изворите на Арно, в първата година от успешния поход на император Хайнрих в Италия.

Превод от латински Тони Николов