Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

„Данте си остава чужд и на нашето време, на една субективна и в основанията си ирационална цивилизация, която влага своите значения във фактите, а не в идеите. А тъкмо основанието на фактите днес се изплъзва от нас.“ Слово на един от най-големите италиански поети на ХХ в.

На подобно честване, в което изтъкнати хора привнасят тежестта или благодатта на своя авторитет, последният поканен да вземе думата винаги бива изслушван и отбелязван в хрониката с ритуалната и утешителна формула last but not least[1]. Което може и да е истина, но в други случаи. Ни най-малко не твърдя, че днес горчивият хап ме е отминал, тъй като, изправен пред вас, аз наистина се усещам last and least, последен и без смекчаващи обстоятелства. И все пак съм тук, съгласен да се изкажа по този повод, дори да не ми стигне времето, за да потърся в себе нещо, свързано с моя уникален личен опит с Данте, което би си струвало да бъде отбелязано и обсъдено. Струва ми се – преодолявайки първоначалното смущение – че ако Данте е всеобщо наследство (което е така, макар и той самият нееднократно да е предупреждавал, че е говорил за малцината достойни да го чуят), то в още по-голяма степен бихме имали основания да настояваме, че неговият глас може да достигне до мнозина днес, макар и това да не се е случвало в други времена, а е възможно да не се случи и в бъдеще; така че неговото послание би могло да докосне както незапознатите, така и посветените, и то по един съвършено нов начин. Познаването на Данте след славата, с която е бил увенчан приживе, постепенно се е смалявало чак до XVII век (неговия черен век), след което наново е нараснало с появата на романтизма.

Данте не е модерен поет (факт, правилно отбелязан от модерните критици и философи) и инструментите на модерната култура не са пригодни за разбирането му (факт, отричан обаче от модерните философи, напълно убедени, че именно те са упълномощени да вдигнат завесата, но от коя страна? От страната на развития модерен разум). Напротив, аз съм убеден – доколкото това би могло да има значение – че Данте не е модерен, което не ни пречи да го разбираме, поне отчасти, и да го чувстваме странно близък до нас. Но за да се случи това, е необходимо да стигнем и до друго едно заключение: че вече не живеем в модерната епоха, а в едно ново Средновековие, чиито характеристики все още не сме в състояние да обозрем.

Ето защо говоренето за едно ново Средновековие би могло да не изглежда чак толкова песимистична хипотеза – независимо от възможността за появата на едно ново варварство, което прикрива и деформира самите понятия за цивилизованост и култура. Ала веднага си давам сметка, че би било редно да се върна към моето изложение и да се запитам кой е бил Данте и какво представлява той (това е темата ми) за един днешен писател: не казвам за един днешен поет, защото пред лицето на Данте не съществуват поети.

За един днешен читател, който тепърва навлиза в „Нов живот“, поетът вече е „обяздил тигъра“ и трудно би могъл да слезе от него. Съдбата му в този смисъл е окончателно предначертана. Пътуването в отвъдното отнема само седем дни в „Божествена комедия“, ала канавата на поемата се разпростира върху сто песни, съвършеното число – ето я и невероятната хетерогенност на фигурите, разгръщаща се в три „кантики“, както и в „изблика на гения“ (Ернст Роберт Курциус), въвеждащ живи персонажи от времето на Дантевото пътуване: приятели и врагове на поета, редом с герои или митични фигури от античната история или от историята на Църквата, заедно с нейните блажени, светци и ангели (които със сигурност не са „последни“ в небесната йерархия и в общата структура на поемата). Какво обединява една подобна материя?

На първо място, алегоричният смисъл на поемата, очевиден в общи линии, но смътен в множеството си детайли и недостатъчно компактен, за да „затвори“ всички епизоди в повествованието; алегоричното покривало често се смъква, за да се появят символи, които невинаги са прозрачни. Тук недостатъчното познание, което имаме за Данте и неговата идеална библиотека, създава пречки, които ще се окажат непреодолими. Това, че Данте е бил дълбок богослов и същевременно индоктриниран философ, е твърдение, което не се споделя от всички. А че е бил мистик, че е бил и твърде рационален, и често погълнат от фактите и интересите на земния живот, също се поставя под въпрос.

Голям читател и много любознателен човек, той е черпил своето богословие не само от св. Тома от Аквино, но и от други, често непознати източници. Дори е използвал идеи на еретика Сигер от Брабант, отреждайки му място в Рая. И ако това е вярно (не мога да го твърдя поради моята некомпетентност), доколко подпомага неговата алегория?

Има аналитични изследвания по този проблем на цяло поколение учени, сред които особено се откроява книгата на Ирма Брандеис[2] „Стълбата на видението“ (1961) – една от най-впечатляващите творби, които съм чел върху аргумента за „стълбата“, отвеждаща към Бога, която се намира под покровителството на св. Бонавентура. „Трябва да изкачим стълбата на Яков, преди да слезем от нея; неслучайно първото стъпало е поставено възможно най-ниско, а сетивният свят се изправя пред нас, подобно на огледало, през което можем да преминем, за да стигнем до Бога“…
 
Ирма Брандеис буквално ни показва в каква степен присъствието на Беатриче е живо и конкретно в цялата поема, както и доколко цитатите от „Песен на песните“, Евангелието на Матея и шеста книга на „Енеида“ правят възможно и бих казал, достоверно явлението на онзи, който, в одеянието на трите цвята на вярата, надеждата и любовта, е в състояние да разтърси поета, без той да забрави своята земна любов, казвайки на Вергилий: „Нито драм спокойна кръв не чувствувам в свойте жили; пак старият ми огън пламва там“ (Чистилище, XXX песен, 46, 48, превод Иван Иванов и Любен Любенов).

Ето защо е редно да запитам не само слушателите си, но и мен самия: какво означава творчеството на Данте за един днешен поет? Съществува ли учение на Данте, наследство, което можем да получим от него? Ако възприемаме „Комедията“ като сума или енциклопедия на знанието, изкушението да я повторим или имитираме винаги си остава голямо; но условията за подобен успех вече не съществуват. Данте слага край на Средновековието; трактатът му „За монархията“ е бил изгорен през 1329 г. в Болоня и вятърът се обръща…

Рицарските поеми от XVI в. са мащабни произведения на изкуството, но тяхната енциклопедичност вече не обхваща последните основания на човека. И спокойно мога да пропусна Милтън, вече неокласик. Единствената все още четивна поема, която Байрон ни е оставил, е „Дон Жуан“, където смисълът на „пастиша“ приема октавите на италианското вдъхновение.

Не съм забравил „Фауст“; но езотеризмът на Просвещението (не знам до каква степен) превръща неговия герой и цялата тази сделка с дявола в история, интересна повече за антрополога или митолога, отколкото за честия посетител на Дантевото средновековие. Сред романтичните познавачи на Данте със сигурност фигурират Шели и Новалис, повече музиканти, отколкото архитекти. В наше време се сещам за поемата на Даублер[3] Das Nordlicht („Северното сияние“), написана в третата рима, откъдето струи северна светлина; също и за „Одисей“ на Джойс, преповтарящ мотиви от „Одисеята“ в дълбините на една адска, почти символична Ирландия. Но Джойс не гледа към Данте, нито притежава тази огромна формална простота: неговият прочит прибягва до помощта на филологическата ерудиция и поетът не създава език, а го унищожава.

От друга страна, стремежът да се изгради тотална поема за историческия опит на човека в стотина и повече Сantos на Езра Паунд е очевиден, но той не се е опитал да подражава на симетриите и строгата конструкция на Комедията. Сantos съдържат цялото познание за един свят в упадък и в тях усещането за килима надделява над това за сградата, над усета за приближаването към центъра. И ако е вярно, че основният аргумент в поемата на Данте е бил така нареченият „дар на Константин“[4], тогава бихме могли да направим сходен паралел с темата за лихварството у Паунд.

В заключение. Не ми се струва, че в свят, в който енциклопедизмът вече не се явява сфера, а представлява само огромен хаос от понятия с временен характер, би могъл да се повтори – и то под мащабно структурирана форма, с неизчерпаемо богатство от явни и скрити значения – пътят на Данте… Ако ни се наложи все пак да избираме, бихме предпочели адското, постсимволистко и почти кубистично концентриране в „Пустата земя“ (The Waste Land) на Елиът. Но е безполезно да се търсят други примери: Данте не може да бъде повторен. Ала нека не забравяме, че той е бил признат за полуварварски и почти непонятен само няколко десетилетия след смъртта му, когато реторичната и любовна инвенция на поезията като дан на любовта е била забравена. Бидейки мащабен и обективен пример за поетически рационализъм, Данте си остава чужд и на нашето време, на една субективна и в основанията си ирационална цивилизация, която влага своите значения във фактите, а не в идеите. А тъкмо основанието на фактите днес се изплъзва от нас. Концентричен поет, Данте не би могъл да се превърне в образец на един свят, който непрестанно се оттласва от центъра и настоява, че е в постоянна експанзия. Ето защо „Божествена комедия“ е и ще си остане последното чудо на световната поезия…

Истинската поезия винаги носи характера на дар и предполага достойнствата на тези, които я получават. Нещо, което е може би и най-великото учение, което Данте ни е оставил. Той не е единственият, който ни е преподал този урок, но безусловно е най-големият сред всички. И ако е вярно, че Данте е искал да бъде поет и нищо друго освен поет, тогава той става все по-непонятен за нашата съвременна слепота и колкото повече неговият свят се отдалечава от нас, толкова повече се увеличава нашето желание да го опознаем и да помогнем да го опознаят онези, които са още по-слепи от нас.

Превод от италиански Тони Николов