Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Ден Възкресение. Отивам на къщата от детството и девството. Слизам на чешмата в долния край на селото. На нея отскоро има сложена възпоменателна плоча, дело на наша роднина през няколко дувара, която указва, че чешмата е строена през 1913 г. от нашия праотец Христо Проданов Колев, загинал три години по-късно при Битоля по време на Първата световна война и син на нашия прапраотец уста Продан Колев, участвал в изграждането на първото, източно крило на Априловската гимназия и на множество църкви из цяла България.

Тук на чешмата като дете изпращах и посрещах овцете на дядо, които овчарят на селото Иван Балабана изкарваше по поднебесните пасбища. Тук беше сборният пункт за всички животинки, които хората водеха сутрин и вечер прибираха. Примирах от смях, когато, тъкмо влезли в нашия двор, овчиците опираха вълнени тела о телената ограда и така, докато продължаваха парадния си ход с пълни търбуси и вимета към кошарата, се чешеха блажено с изплезени от кеф езици. Бях като някакъв малък Мойсей с импровизирана палица-тояжка, който 40 минути не може да върне стадото на обетованите домашни ясли.

В коритата на чешмата пускахме хартиени лодки или топяхме глави до дъно след целодневна ритнитопка из ливадите край нивите или прахта на пръстените дворове. Тук под чучура баща ми подлагаше огромни събрани шепи, в които сякаш можеше да събере целия Световен океан, и ми поднасяше да пия. Лочех като ранен звяр. Но бях радостно ранен – с разбити колене и сладостна умора от безкрайните игри.

Сега на чешмата беше като в изоставено село – каквото всъщност си беше. Зададе се прегърбена баба с туба, голяма колкото нея самата. На село е като в планината – не върви да не поздравиш. А и възрастните хора няма за кога да се смущават. Заговорихме се. Прехвърлихме на приказка къщите, дуварите и поколенията. Тя изправи глава със странно озарено лице: „Ангелчо, ти ли си, бабе?!“.

Толкова години се чудела къде съм-що съм. Спомни си една картина. Бил съм на три, вървяла след мен и сестра ми, тъкмо сме били взели хляба от селмага. Кака ме гълчала да пъхна самуна обратно в торбата, но аз не – лакомо съм нагъвал мекото като козунак, като насъщен. Спомних си думите на Бай Ганя при Иречека: „На Българията дай хляб; ние много хляб ядем…“.

Това се случва преди 30 години. Баба Величка сега кара 91-вия лазарник. Декламира си дежурно болестите и болежките, а аз я изслушвам търпеливо. Поглежда към разширените си вени на краката. На глезена ѝ има малка топка като ябълка петровка. Инак днес имала имен ден. Защото – нали Великден. Едвам смогвам да ѝ препреча пътя, защото хуква да вземе „шоколадовата бонбона“. Излизала с мотиката, колкото да почопли спечената земя и да поработи без полза. Вече нямала нищичко в градинката, но ѝ било неудобно по цял ден да стои без работа.

Спомня си и за моята баба Божанка, която си отиде преди дузина години. От нея навремето получила разсад за хризантеми. Доскоро ги гледала в едното кьоше на двора. Всеки път като минавала покрай тях, прошепвала по една молитвичка за баба.

Думата ми е, че тази България губим с хора като баба Величка и баба Божанка, но поне има кой да сади хризантеми в небесната градина.