Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Дискусия между философа Пиер Манан и писателя Паскал Брюкнер

Преди 20 години Кулите близнаци в Ню Йорк рухнаха, а заедно с тях се разсеяха и редица интелектуални илюзии: за „вечен мир“, щастлива глобализация и демократично съвместно съществуване между етноси и религии. Изтеглянето на Запада от Афганистан и устойчивостта на авторитарните режими още повече сгъстиха краските. Дебат, публикуван във в. „Фигаро“

Двадесет години ни делят от атентатите на 11 септември. Как възприехте това събитие навремето? Разколеба ли то интелектуалните ви нагласи?

Пиер Манан: Много добре си спомням края на този ден, чувствата ми тогава и през следващите дни. На първо място, ступорът, след което гневът и унижението: градът-свят бе поразен с дяволска сръчност и жестокост; самият аз се чувствах наранен и унизен, исках престъплението да бъде наказано, да се отмъсти за обидата, американците да накажат сурово атакувалите ги. И американците удариха със сила, но вместо да се ограничат с това – със законното възмездие – се впуснаха в безкрайна операция, която двадесет години по-късно завърши с мълниеносно поражение. Никога американците не са замисляли, провеждали и завършвали толкова зле някое свое начинание.

След атаката, в желанието си да заличат възможно най-бързо обидата, те не отделиха време, за да преценят хладнокръвно ситуацията. Защото колкото и жестока и унизителна да бе тя, разрушаването на Кулите близнаци не накърняваше американската мощ и не променяше съществено съотношението на силите. Ала „имперската република“, която след падането на Стената се чувстваше всемогъща, изведнъж се оказа уязвима. Тя изпадна в паника, която надмогна с непропорционално упражняване на своето право и сила. И това беше първата голяма паника на новото хилядолетие.

Паскал Брюкнер: Атентатите от 11 септември ме ужасиха, без да ме изненадат. Вече бях видял по време на войната в Сараево пикапите, пълни с воини на исляма, дошли от Афганистан с развети знамена. Муджахидините, въоръжени от ЦРУ срещу СССР, скоро щяха да обърнат оръжията си срещу своите стари съюзници. За сметка на това бях стъписан от коментарите в част от пресата, приписващи на САЩ отговорността за тези атаки: философите Жак Дерида и Жан Бодрияр доста умело обясниха как Америка, концентрирала в ръцете си огромна мощ, получава онова, което ѝ се полага. „Другият“, в случая ислямът, ѝ въздавал заслуженото. Журналистка от „Европа 1“ ме попита дали кулите на Световния търговски център не символизират една непоносима арогантност в очите на бедните народи. Да припомним, че през 2021 г. най-високата кула в света, Бурдж Халифа, се намира в Дубай. 11 септември беше двоен обрат: роди се нов враг, но в продължение на 15 години елитите се опитваха да отрекат този враг. Схемата, анализирана в книгата ми „Оплакването на белия човек“, е следната: атакуват ни, значи сме виновни. Тоест жертвата се извинява, че е била ударена. И накрая, имаме комичния аргумент за „ислямофобия“, този идеологически компрес, позволяващ да се отстрани всяка критика на политическия ислям. Единствената функция на този термин е, че прави една религия недосегаема, докато християнството може да бъде подритвано без никакъв риск.

Между 1989 г. и 2001 г. Западът повярва във възможността за вечен мир и всеобща демокрация. От какво се подхранваше тази илюзия?

Пиер Манан: Страхът от войната се завърна, но „кучетата на войната“ още не са пуснати. Днес няма нищо, което да прилича не само на Първата или на Втората световна война, но и на войните в Корея или във Виетнам. Нищо, което да прилича и на кубинската криза. Ала войната е винаги възможна и трябва да сме подготвени за нея според естеството и степента на заплахата.

Вашият въпрос обвързва вечния мир с всеобщата демокрация. Всъщност „великата илюзия“ от края на предходното хилядолетие са отнасяше най-вече до демокрацията, следствие от което е и мирът. Президентът Буш мислеше, че бидейки равни и подобни, всички хора би трябвало естествено да се радват на благата от това управление, ето защо и „демократизацията“ на Близкия изток чрез прилагането на американска сила в някои стратегически точки ще е едновременно желана и успешна. Този американски президент, тъй непопулярен у нас, всъщност приемаше със сериозност „демократичната религия“, която изповядваме и самите ние. Поради което французи и англичани му подражаваха в Либия с резултатите, които днес можем да установим. „Хуманитарната интервенция“ обобщава илюзиите от този период. Уверени в нашата доброта и компетентност, ние смятахме, че „другите“ ще се съобразят с намеренията ни. В името на равенството и на човешкото подобие често упражняваме над тях смазващо и унизително превъзходство. Нали действахме в името на човечеството, защо те биха се съпротивлявали? Повтаряхме, че „човекът е културно същество“, но действахме така, сякаш „тяхната“ култура е ненужна дреха, която те ще захвърлят още щом видят нашите самолети в небето или нашите кораби край техните брегове.

Паскал Брюкнер: През онова захаросано десетилетие заживяхме в неолибералната приказка: икономиката и просперитетът трябваше са осигурят щастието на човешкия род, да приспят войнствените страсти, да превърнат фанатика в приятел на толерантността. Марксизмът лежеше на бунището на историята, идеологиите бяха мъртви. Място за мека търговия и пресметлив дух. Резултатът: през 2021 г. комунизмът си е все още жив в Югоизточна Азия, Китай и Куба. Над 1,5 млрд. души се позовават на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. Не е зле за един труп! И най-сетне войната се завръща навсякъде: джихадизмът триумфира в Африка и Централна Азия, Русия е агресивна към съседите си, християните от Изтока са подложени на ускорено унищожение, наркокартелите окървавяват Латинска Америка. Вечният мир, обещан през 1989 г., необичайно напомня на кланица. Европа вече не вярва в злото, заета е с недоразумения, които решава чрез споразумения. Ако сме мили с противниците ни, и те ще са мили с нас. Европа вече не обича Историята: тя е кошмар, от който едва се е измъкнала, първия път през 1945 г., а втория – през 1989 г. Затова се бори срещу тази отрова с норми, правила и процедури. А първата работа на една велика сила е да посочи враговете си: да чуем какво казват Путин, Ердоган, Хаменей, Си Дзинпин и да го приемем съвсем сериозно. В този план Франция е единствената, заедно с Великобритания, която има военен потенциал и ядрено оръжие. Европа иска да бъде една голяма Германия, която се кае за греховете си и прави бизнес. Без силна и убедителна армия няма свобода и демокрация.

Пиер Манан, вие сте изследовател на историята на европейските нации. Двадесет години след 11 септември мислите ли, че нацията се завръща?

Пиер Манан: Най-важното е да схванем историческата динамика. От XVI в. нататък Европа почти изцяло налага своя ред в света. Докато европейските нации усилват и усъвършенстват своя вътрешен ред, задал рамката на индустриалната и демократичната революция, Европа упражнява влиянието си върху останалата част от света. Европа е била концерт от нации, които на останалия свят са изглеждали като европейска империя. Езикът на „ценностите“ не признава вътрешната връзка между това, на което продължаваме да се възхищаваме – техническия и политическия прогрес – и онова, което решително мразим – упражняването на властта или господството. В модерната нация, както и в античния град, усилието да се въведе народът в „общото дело“ е било огромен източник на енергия. Нациите, които са били в състояние да овладеят този процес, са постигали такива равнища на компетентност, че неустоимо са се впускали в „подялбата на света“, за която днес не знаят как да поискат извинение. И те не само че вече не искат да упражняват сила навън – и умишлено се лишават от средствата за това – но се отказват и от онази вътрешна сила, която позволява на някоя човешка група да се формира, решавайки за самата себе си.

Паскал Брюкнер, вие поддържахте войната в Ирак през 2003 г. Двайсет години по-късно хаосът в Близкия изток е пълен, талибаните са отново на власт в Афганистан. Мислите ли днес, че „правото на война“ беше грешка?

Паскал Брюкнер: Беше грешка и аз го признах година по-късно. Основната грешка бе извършена от проконсула Пол Бремър, който стори непоправимото: разпусна армията на Саддам след падането на диктатора, което предизвика яростта на личния състав и мнозина от офицерите преминаха на служба към „Ал Кайда“ или ИДИЛ. И все пак едно уточнение: унищожаването на режима на Саддам бе приветствано като благослов от огромна част от населението – 60 % от шиитите и 20 % от кюрдите. Само сунитите се почувстваха засегнати от падането на своя закрилник. Това оправдава ли всяко вмешателство? Не мисля. Но Америка на Буш сгреши, че подхрани прекомерни амбиции, които преминават днес във фарс. Тя искаше да изгради в Багдад и Кабул мигновена демокрация като моментното разтворимо кафе, без да отчита манталитета, съпътстващ този режим. От четиридесет години Америка губи всичките си войни и проявява безсилието на свръхсилата. Тя радва враговете си и обезсърчава съюзниците си. Кой още вярва на думата ѝ? Джихадистите от цял свят ликуват след падането на Кабул. Моето убеждение? 11 септември ще се завърне, той е лицето на нашето бъдеще.

Според вас последните двайсет години бяха ли разгром за Запада?

Пиер Манан: Европа, САЩ и Канада все още са в завидно положение. Искаме да вярваме, че това се дължи на привлекателността на нашите „ценности“ и на нашия начин на живот. Ала то се дължи най-вече на възхода, постигнат през вековете от европейската империя – по-скоро на онова, което сме били, отколкото на това, което сме – а също и на безплатната закрила, осигурена от американската империя. Въпреки нарастващите съмнения в надеждността на тази защита ЕС отказва да създаде сигурна европейска отбрана: щом от половин век само говорят, че ще предприемат нещо, това означава, че не искат да го направят. Само Великобритания и Франция имат армии, достойни за това име. Ала за колко време? Засрамени и смутени, че са господствали над света, европейците решиха да му се отдадат, безрезервно отваряйки се за потока от стоки, капитали и човешки същества. Решихме, че дълго време сме заемали твърде много място, време е да се изличим… Това е в основата на „културата на отмяната“ (cancel culture), на която престорено се възмущаваме.

Паскал Брюкнер: „Никоя сила не може да унищожи духа на народа, било отвън, било отвътре, ако той не е безжизнен, ако не е пресекнал“, пише Хегел. Най-злият враг на Запада е самият Запад, омразата, която той сам подхранва към собствените си начинания. Досега Европа се отдаваше на изобличение, заклеймявайки универсалния монопол на варварството; но ето че Америка, в плен на войната между културите, която би могла да се изроди в гражданска война, вече се присъединява към него (поне левицата на Демократическата партия, която започна да пренаписва собствената си история). От едната и от другата страна на Атлантика амбулантните търговци на моралното опозоряване изобилстват: те искат да ни убедят, че западният свят е „машина за дехуманизиране“, която е поставила планетата на колене и я унищожава. Да се родиш европеец, означава да носиш на плещите си бреме от пороци и грозотии, ето защо трябва да се признае, че белият човек е посял траур и разруха навсякъде, където е стъпил. Ето защо съществуването ни, поне според бичуващите ни, би трябвало да премине в постоянни извинения. Жестокостта е „бяла“, както ни казват нашите „антирасисти“, „бяла“, а не черна или азиатска; белият човек е генетично предразположен към убийство, клане, грабеж и изнасилване. Оттук се стига и до една налудничава безсмислица: защото единствените култури, които са се дистанцирали от собственото си варварство, които са измислили антиколониализма, антирасизма и са изобличили търговията с роби, са обвинени за тези злини. Да припомним фактите: Европа не е измислила робството, но е въвела освобождаването от робството. Първата страна, която го забранява, е Португалия през 1761 г., последвана от Дания и Норвегия през 1782 г., а последната страна, поддържаща робството чак до 1999 г., е Нигер, която го криминализира едва през 2003 г. И нека напомним, че е имало три вида търговия с роби – източната, започнала през VII в., африканската и атлантическата, която все още е табу. Вече нямаме правото да се радваме на напредъка си, а само да си посипваме косите с пепел. Излиза, че онзи, който изобличава злините си, бива заклеймяван като престъпник. А в същото време Русия реабилитира Сталин, Китай почита Мао Дзъдун, Турция отрича геноцида над арменците и асиро-халдейците и мечтае да завърши делото си. Ала виновните сме ние!

Превод от френски Тони Николов