Като говориш с някой, който прави кино, и го попиташ защо го прави, той най-често ти казва: „Защото го обичам най-много от всичко в света! Това е по-силно от мен!“. Като е по-силно от теб, значи се забавляваш, докато го правиш. И всички гадости – няма пари, едно или друго не става, са част от приключението. По същия начин, по който при Кристо част от приключението е да има буря и той да се кара с някакви италианци. Това зарежда. Мисля, че в крайна сметка смисълът от правенето на нещо такова е в процеса. [...]
Границата между документалното и игралното кино е много тънка. Понякога се движа и от двете ѝ страни, но като цяло най-важно е каквото и да се случи в историята, да е автентично спрямо героя, да не е нещо, което той би направил само заради филма. Когато видя, че той започва да се променя или да играе, да прави непривични за него неща, опитвам се да се отдръпна и да спра за малко, да поговорим и да потърсим правилната посока. Хората, които снимам, се отварят пред камерата – това доверие не трябва да се предава. [...]
Малките държави се страхуват, искат да изглеждат по-големи и по-добри, отколкото са. Това е форма на провинциализъм – да показваме на другите само добрите си страни, за да не ни съдят. Не искам да се чувствам провинциален поради това, че съм от малка и бедна държава. Всъщност аз не вярвам, че румънската или българската култура са малки култури. Единственият проблем е, че не са добре познати на света. [...]
Повечето от хората, които се занимават с фотография сериозно, се занимават с това да документират света наоколо по специфичен начин. Малцина от тях са успели да създадат изображения, които носят непреходност в себе си. Става дума за това, когато през различни периоди от време хората видят снимката, да не кажат: „Не разбирам тази снимка. Къде е това?“. Няма много фотографи, които да го постигат. [...]
