Новата стихосбирка на Амелия Личева, шеста в творческата ѝ биография, не губи паметта си за предишните. Тя отстоява интуиции, мисловни нагласи, лирическа позиция, социална ангажираност, които всички познаващи поезията на Личева помнят от предишните ѝ книги. Личното време се вмества в едно по-общностно преди и днес. Времето не в неговата протяжност обаче, а по-скоро като мигновеност вмества в себе си думите, за да „проблесне“ крайността на всичко. Стиховете не прескачат празнини, те се движат някак „логично“, като разказ, оставяйки пространство за мисълта под себе си, не между.
И тъй „Високото“, „Своето“, „Ниското“, „Чуждото“ – ето координатната система, на която поезията на „Зверски кротка“ се опира. Тази поезия гледа и вижда. Вижда, понякога съвсем отблизо, „ръцете на майката“ в една Пиета, обхожда и с панорамен поглед малките съкровища от множество пътувания. Когато погледът се спре, видяното мигновено се преживява, изпълва се с някакво ново допълнително значение. Музикалните кутии, порцелановите фигури, свещниците, всякаквите още малки материализации на спомени престават да са само това. Те се превръщат в „автобиографията,/ която, вярвам, за мен ще разказва“. Лирическата героиня в тази поезия помни. Помни неща от миналото, но в днешното те вече се разбират по новому. „…защото отминалото време/ не се материализира в спомени и предмети,/ а само – в отговори и гласове“. Погледът и гласът – заедно, в слятост: това е начинът, по който „работи“ поетическото в книгата.
Въпросът за паметта винаги е бил съществен в поезията на Амелия Личева. Но не само личната, а и онази обща социална и културна памет. И в контекста на тази памет се оказва, че нищо не сме научили от уроците на миналото, пластовете знание някак не помагат, споровете не изясняват, „…академията на умовете/ никога не е била толкова несъвместима/ с академията на живота“. Крехкостта на човека, твърде безпомощен, е положена в едно „поле за битки,/ земя за унищожение“. И това не е драматично прозрение, а прието с тъга разбиране за личното и общото ни днес.
Има една особено отстояване на важността на всекидневното в стихосбирката. Приемането на тази важност, разбирането, че „да се живее естествено“ дава възможност за хубав миг живот. За миг, в който всичко може да ти е достатъчно.
И ето ни пред една лирическа героиня, „зверски кротка“, побираща своето „вън“ и своето „вътре“ в едно, умееща да „неутрализира“ пластове културна памет и знание с преживяването на себе си и света само тук, само сега, само в един единствен момент. Способна да понесе безнадеждността на една „катастрофална действителност“ с „доза кайрос“.
Диета
Езикът ми се свива,
все по-трудно преглъщам гласа си,
засядат ми букви и звуци,
изкашлям речника си,
средоточие на азбуки и култури,
няма вече свой и чужд език,
амалгамата е преляла в амнезия,
всичко, което с години съм усвоявала –
спреженията и глаголните времена,
множественото число и причастията,
идиомите, синонимите,
думите и изреченията,
които ме правеха тежка
изпълзяват през порите ми
и въздухът ги отмива,
лека съм,
нежна, слаба, ефирна,
но защо светът ми умалява?
