За най-новата антология на българската поезия FÉSZEK SZAKADÉK FÖLÖTT („Гнездо над бездната“), MAGYAR NAPLÓ, Будапеща, 2022 г.
Стане ли дума за антология на българската поезия, все едно у нас, а особено в чужбина – стой та гледай: развихрят се страстите за слава и безсмъртие приживе, за това кой е пó и най, почват и сръдните… Завидният приз е за съставителя, рангът му се вдига, става най-големият разбирач; повече от жрец – той е и онзи, който коли и беси, сляп да види литературата като процес в цялото ѝ разнообразие и свел избора до неколцина, все самородени първенци. Допреди 1989 г. в такива случаи укротителят-съдник бе Съюзът на писателите, сега – по-разтропаните критици или доста по-често самите поети, осигурят ли средства за нов износ на родната поезия чрез поредния леснодостъпен проект. Те вече заеха всички ключови места, от които текат славата и парите – БНР, БНТ, малкото вестници, сайтовете за литература, Национален фонд Култура, журитата на всевъзможни конкурси – все Национални. И така надминаха тези, срещу които се бореха. (Странно, но вместо да хвърлят усилия за творческо развитие, пилеят ги за йерархическо, все искат да управляват и определят ценностите, едно непреодоляно наследство от „литературата на НРБ“ по определението на Пламен Дойнов).
Почти несрещан случай е антологията, която излиза в чужбината, да е съставена от тамошен преводач или т.нар. българист и преведените подбрани да нямат възможност да се бъркат в работата му. Такава е личната антология на Бенедек Киш, за когото в предговора си дългогодишният познавач на литературата и историята ни, а и на нашите нрави – Дьор Арато, пише: „Не са много големите ни поети, които са превели повече от триста и петдесет стихотворения на унгарски език, и може би никой от тях не е направил това по начин, който да е неразривно свързан с една чужда литература. (…) От втората половина на 60-те години на ХХ век част от младата унгарска интелигенция започва да се интересува от източната част на Централна Европа – историческите им познания и личен опит ги насочват и към България. Влиянието на преводите на Ласло Наги върху Бенедек Киш, член на групата на „Деветимата“ поети от колежа „Йотвьош“, също се засилва и благодарение на това той, заедно с Йожеф Уташи и Ендре Рожa, се заема да научи български език и да открие България за поети от своето обещаващо поколение. И тримата стават отлични преводачи, но съдбата и артистичният талант определят кариерата им, а Киш стига най-далеч по този път. Колко дълбоко е навлязъл в същността, в сърцевината на какви и кои преживявания на поетични и човешки контакти, можах да разбера след десетилетия“.
Освен автор на предговора, Д. Арато е и съставител на изданието. Но на неговото съставителство не трябва да се гледа като на определящо кой автор да бъде включен, а само на това кои от преведените от Бенедек Киш стихотворения да влязат в антологията с оглед на верността до оригинала и художественият им изказ на унгарски. Арато бе директор на Унгарския културен институт повече от два мандата, а преди това и преподавател по унгарски език и литература в Софийския университет. Това е важно условие да е вътре в процеса и аз мога да потвърдя обективността му. Още повече че бях свидетел на появата на тримата унгарски поети през 70-те години и дори имам шанса да общувам и приятелствам с тях.
У нас все още на личното мнение (недай си Боже да наруши благоприличното поради взаимни компромиси, тукашно статукво) се гледа като на грях. През социализма го клеймяха като субективизъм, сега доста често пак не го допускат да види бял свят. Това е и едно от злощастните наследства на онази епоха. Но и доказателство, че такива редактори и писатели не са имали нужда от Свобода, а още по-малко – от свобода на словото. Петер Юхас, един от най-видните българисти и преводачи, патил си неведнъж за дързостта да прави свой избор, формулира явлението по следния начин: „В България индивидуалният вкус се счита за престъпление. Догматичните естети създадоха нова пейоративна дума от думата вкус: вкусовщина (индивидуален, субективен вкус, с неодобрителен, пренебрежителен смисъл). А онези, които не се поддават на установения стил, ги изключваха от литературния живот. В тясното еднообразие на схематизма литературата посивя за едно десетилетие“. Тези думи на Юхас са цитирани от автора на следговора, онасловен „Орел, летящ срещу вятъра“, проф. Золтан Яноши, който се очертава като нов, оригинален тълкувател на нашата литература, а в случая – на поезията ни; той е и един от водещите критици в днешната унгарска литература. И неслучайно тъкмо него е поканил да напише предговора съставителят Д. Арато – още една заслуга на съставителя.
Антологията обхваща част от творчеството на българските поети от близо един век: от родения през 1878 г. Яворов до родения през 1974 г. Азис Таш. Преводачът поет е подбрал и превел ония им стихотворения, които са го впечатлили, но макар и избрани по такъв естетически принцип, те дават за унгарците доста пълна картина и за поезията, и за историята ни. Затова е интересен „унгарският поглед-прочит“ на проф. Золтан Яноши, откъслеци, от който предлагам:
Унгарският читател веднага ще забележи при първото прелистване на книгата, че представената в нея поетична дъга на ХХ и ХХI век е тясно свързана с основните въпроси на унгарската история и лирика. Общите черти на историческата съдба, националните и личните проблеми се появяват или по-скоро се изстрелват от българските стихотворения към унгарския читател като остри аналогии. Сред тях националното съзнание и патриотизъм, които са характерни и за двата народа, са в основата на поетичното творчество на много места в сборника. Яворов, Теодор Траянов, Дебелянов, Никола Инджов, Усин Керим, Анастас Стоянов, Христо Фотев, Иван Вълев, Марин Георгиев, Христо Стоянов, Едвин Сугарев. (…) Изобразяването на човешкото творческо състояние, изложено на жестоки външни сили, е безспорна тема за Иван Вълев, Стефан Цанев, Блага Димитрова, Иван Теофилов, Петър Анастасов. По-изтънчените теми, свързани с пейзажа, красотата на личния живот, културните преживявания, са при Александър Геров, Иван Радоев, Георги Джагаров, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Петър Алипиев, Стойчо Стойчев, Пламен Киров, Николай Кънчев, Иван Цанев, Николай Заяков, Иван Арнаудов, Георги Константинов, Рада Александрова, Иван Бориславов, Стела Стоянова; по-традиционните мисловни линии, които се появяват в стихотворенията с визионерска, плътно изтъкана образност или които се преплитат с пейзажната поезия или по-обективната лирика като цяло, са много по-силно изразени в творбите на поетите след 1945 г. и особено на по-новите поколения поети, отколкото преди. Много по-интензивни и прогресивни експерименти в мисловната лирика, отколкото в предишните форми, показват например Блага Димитрова („Гледна точка“, „Винаги един и същ въпрос“), Марко Ганчев („Ода за предметите“), Христо Фотев („Болница“), Иван Цанев („Апокалиптичен сонет“), Екатерина Йосифова („Книгите са места за живеене“, „Нощ на приятелството и поезията“), Рада Александрова („Посетителят“). Съществува и силна връзка между този вид лирика и творби, които надхвърлят библейското съдържание и напомнят или интерпретират класически периоди и личности, особено в стихотворенията на Христо Стоянов, Николай Колев-Босия, Иван Цанев, Иван Бориславов, Марко Ганчев, Иван Теофилов и Бойко Ламбовски. А за бъдещето на българската поезия заслужават внимание творбите на най-младите поети, които създават нов език, търсят нови поетични решения, вкарват нови теми в поезията и откриват нови пространства на душата и съзнанието за лириката. Гротесковите експерименти на Иван Бориславов, творбите на Пламен Киров, Пламен Антов, Стела Стоянова, както и вече споменатите стихотворения на Рада Александрова и Екатерина Йосифова, които също представят женската душа от нови ракурси, са от стихотворенията, които разрушават стени и разбиват затворените ключалки в поетичните пътища както на поетичния изказ, така и на съзнанията, които те представят, като се стремят да извадят на показ в поезията житейски ситуации, които все още са характерно български, но през погледа на съвременния европеец. Сред тях се откроява и „Пиршеството на Посейдон“ на Бойко Ламбовски, по-дълга поема в няколко части, в която модерната съвременна чувствителност и новият поетичен език прерастват в уникално цяло, обещаващо по-нататъшни красиви резултати, благодарение на съчетанието от класицизъм, гротеска, абсурд и превъзходно майсторство.(…)
Втората половина на ХХ век обаче продължава да поставя нови препятствия пред това значимо развитие на българската художествена литература. След векове на физическо и психическо насилие от страна на турците, след Балканските войни и ада и пораженията на Първата и Втората световна война за българския народ, чието национално съзнание, самосъзнание и увереност в себе си току-що са се възстановили, идва нов погром: след 1945 г. неукрепналите устои са повалени от културната концепция на съветската имперска идеология. Комунистическата диктатура, подкрепяна изцяло и от вътрешните си служители, не само че не даде на литературата нови перспективи, но и се опита да заличи или дори да унищожи с репресивната си машина и малкото оцеляло от изкоренените преди това ценности. След по-свободния въздух, който прекъсва сивото управление до 1956 г., продължил само едно десетилетие, догматичната литературна политика възвръща силата си в края на 60-те години на ХХ в., тя забавя, възпрепятства и парализира социалнокритичните литературни рефлекси на по-свободни личности, сред които Атанас Далчев, Стефан Гечев, Христо Фотев и Стефан Цанев, както и изразяването на модерно национално съзнание и европеизъм чак до смяната на режима в България. Ето защо именно в тези полета на сиво безсмислие изявите на Марин Георгиев и Борис Христов бележат пробив – изключителен сред останалите автори. Унгарските литературни преводачи, сред които и Бенедек Киш, които са имали досег с българската литература, е трябвало да извадят и покажат лицата и творбите, които са били под повърхността, често пренебрегвани, изтласкани от прилива и отлива на политическата вълна, за да не предадат схематични или посредствени произведения, които са били изложени на витрините.
Стилът, усещането за съществуване, интелектуално-културно-историческият и философският фон на пренесените творби са все черти на романтизма и постромантизма, на мирогледа, който носи мисловните и художествените елементи на модерната нация, на визионерската метафизика, на символизма, пропит с гигантски сили и противоположности. Лирико-историческият релеф, който Бенедек Киш заснема от дългата линия на българската поезия, ни показва елементи, които проблясват от авангарда, особено експресионизма, до стилистичните черти на още по-модерната поезия. Структурата на книгата се основава на линейна хронология и на произведенията на най-изтъкнатите и най-старите автори, чието творчество вече е доказано от техните творби, особено на Яворов, Траянов, Дебелянов, Багряна, Милев и Вапцаров. Съществено значение имат творбите на Петър Алипиев (14 стихотворения), Александър Геров (11), Иван Цанев (9), Марин Георгиев (8 заглавия, 6 стихотворения и 2 поеми, на него са отделени най-много страници в антологията – 20) и Екатерина Йосифова (7 стихотворения), както и стиховете на поетите, представени с пет стихотворения: Иван Теофилов, Марко Ганчев, Христо Фотев и Николай Кънчев. По-дългите стихотворения в книгата или дългите стихотворения в няколко части също играят решаваща роля в изграждането на структурата на книгата, а с това и на нейния интелектуален характер. Тези дълги съчинения, които имат синтетично значение, са свидетелства за собствената и поколенческата съдба и са обединени от няколко тематични нишки, предоставящи дълги композиции с екзистенциална стойност, вътрешни монолози, описания, характеристики, епизоди, анализи и са не само лични по характер, но и социални и психологически синтези на най-съществените проблеми на даден период, историческо състояние или творческо виждане, често включващи смисъла на самата поезия. Четири такива основни произведения са в основата на интелектуалната и поетичната макроструктура на сборника: Мащабното „Самоотвод“ на Стефан Кънев (около 13 000 знака), писано между 1960 и 1980 г., „Честен кръст“ на Борис Христов (9000 знака), поемата „Последна любов“ на Марин Георгиев (над 9000 знака) и мащабната му поетична композиция – поемата „Памет“, с подзаглавие „на живите и мъртвите на моето село“ (над 16 000 знака). Тези четири естетически сложни творби с обща стойност почти петдесет хиляди знака, но поотделно много значими от гледна точка на художествената им сила и сложността на идеите им, представляват четири много важни стълба на сборника. Например в „Памет“ на Марин Георгиев, творба, която е едновременно екзистенциална и съзерцателна, детството, по-цялостното историческо минало, което се крие зад него, и спомените за провинцията и селото са съчетани в мащабна поетична структура, която същевременно представлява семейна история, написана на лиричен език, социографско представяне, душевни търсения, исторически анализ, с родители, баби и дядовци и други бивши фигури от селото, а епизодите и включването на типични фрагменти от съдбата, както е и при Ласло Наги („Дълга поема за огъня и зюмбюла“ за унгарското село Исказ, родното село на поета), правят селския живот и селската съдба, изобразени в „Памет“, да се разширява от едно малко българско село във визия за съдба на човечествотo.
Антологията е онасловена по заглавието на едно от преведените стихотворения на Иван Бориславов, но то се превръща и в знакова метафора на българската съдбовност. Видимо е и на корицата. Унгарците все още ближат раните си и разчистват сметките си с Трианонския договор, както ние с Берлинския конгрес и Ньойски договор, но те са ощетени много повече от нас. Цяло хилядолетие унгарската образователна система и литература са неотделими от европейската, както и цялата им култура. Затова и на най-значимите ѝ писатели не е било необходимо да школуват в европейските столици, тяхната „грамотност“ е била една от европейските прояви. Същевременно унгарците имат силен инстинкт за съхранение на националната самобитност; и те, подобно на нашия Яворов, смятат че универсалното ще има стойност за Европа само ако е показано чрез национално характерното. Европеизирането за тях не е за сметка на националното. Това според мен обяснява и защо се дава такава оценка на поемата „Памет“ (поради това дълго се колебаех да предложа тази рецензия). Много са звездните имена в унгарската поезия, като се почне от Балинт Балаши и се мине през Михай Вьорьошмарти, Шандор Петьофи, Янош Аран, Михай Бабич, Дежьо Костолани, Атила Йожеф, Шандор Вьорьош, Янош Пилински, Ищван Шинка, Ласло Наги, Ференц Юхас, та до Йожеф Уташи и Бенедек Киш, но трима от тях са с ореола на кумири: Петьофи, Атила Йожеф и Ласло Наги.
След работата на Ласло Наги като преводач този богат сборник с преводи на Бенедек Киш е от изключителна важност, защото представя и стихотворения на автори, които не са включени в преводите на неговия предшественик и познавач на българската поезия поради ранната му смърт. Тридесет и седем от петдесетте поети, преведени от Бенедек Киш, са тъкмо такива. По този начин томът „Гнездо над бездната“ на Бенедек Киш, който представя на вниманието на унгарците творбите на по-младите поколения, допълва и продължава делото на Ласло Наги в представянето на българската поезия и в представата на унгарците за България.
