Преди около две години ме поканиха да напиша някоя и друга дума за първия брой на списание „Избрани романи“. Неспособен да откажа, си позволих дързостта да заявя: „Дължината, плътността и трудността са жалоните на романовото изкуство и достойнството на този жанр“.
Така наречената дължина очевидно се отнася до романовия обем. Роман с по-малко от двеста хиляди думи просто не притежава необходимото достолепие. Като Тан Лун от „Крайречно царство“[1] например – колкото и да е неустрашим, чевръст и свиреп, заради невзрачния си вид той няма как да стане повелител на планинското царство. Наясно съм, разбира се, че има много недълги романи, далеч по-силни и стойностни от някои раздути такива; наясно съм също, че много недълги романи са се превърнали в класики. С тяхната изтънченост обаче те не притежават буйната красота на Яндзъ и Жълтата река.
Свикнали сме да чуваме призиви за скъсяване на романа, но тук аз ще призова за друго: романите трябва да са дълги! Разбира се, дължината съвсем не означава натрупване на случки и брой знаци, а наличие на духовна широта, на артистична съзидателност. Архитектите, създали великолепните градини в Южен Китай, безспорно са даровити, но те едва ли биха могли да създадат Забранения град или пирамидите, а още по-малко – да изнесат мащабен проект като строежа на Великата стена. Както във война – някой може да се справя блестящо като командир на полк, но дай му цяла армия и гледай как всичко се обръща с краката нагоре. Генералът си е генерал, маршалът си е маршал, при това маршалите обикновено не минават стъпало по стъпало през цялата йерархия. Разбира се, не бива така опростенчески да наричаме всички романисти маршали, а още по-малко – да принизяваме всички разказвачи до генерали. Моля да простите грубите ми сравнения.
Не е задължително един добър романист да извърви целия път от разкази през повести до романи, въпреки че доста писатели са минали по него, включително аз самият. Много автори са написали крупни произведения още при първия си опит, например Цао Сюецин, Ло Гуанджун и др. Дали един писател може да напише роман, при това добър, според мен зависи от наличието на романова душа. Романовата душа обема всякакви проломи и масиви, с нейната широта тя побира всевъзможни пейзажи. Така нареченото литературно майсторство е именно външното проявление на големите проломи, масиви и пейзажи в душата. Големи страдания, голямо състрадание, големи стремления, голяма волност, големи прозрения като „След тях остава, гола белоснежна, земята чиста и безбрежна“ в „Сън в алени покои“[2] – романовата душа носи всичко това.
Върху големите страдания, големите стремления и големите прозрения не е необходимо да се разпростирам, но искам да кажа нещо повече за „голямото състрадание“. През последните няколко години „състрадателният дух“ стана модерен израз. Разбира се, състраданието е хубаво нещо, но това, от което имаме нужда, не е състраданието на човека, който превързва нараненото крило на гълъб малко след като е обядвал гълъбчета в червен сос; не е клишираното, сантиментално състрадание от съветските военни или холивудските касови филми; не е състраданието на обществото, което масово съчувства на всяка разболяла се панда, но извръща поглед от хората, умиращи от немотия. Състраданието не е само да обърнеш и другата буза, не е само да запазиш доброта и изтънченост дори в най-големите трудности; то не е при вида на кръв да припадаш или да викаш „Ау, ще припадна“; не е извръщане на глава от престъпленията и гнусотиите.
Библията е класически текст на състраданието, но в нея не липсват кървави сцени; будизмът е религия на голямото състрадание, но в него също има ад и наказания, от които на човек му се изправят косите. Ако състраданието е прикриване на злото и грозното в човечеството, тогава то не е по-различно от лицемерието. На романа „Дзин, Пин, Мей“[3] му се носи лоша слава, но прозорливите критици го наричат състрадателна книга и той действително показва китайското състрадание, основано на китайската философия и религия. Романът е гигантски жанр, който побира в себе си всичко – антилопи и птици, лъвове и крокодили. Не можеш да наречеш крокодилите несъстрадателни, защото ядат птици; не можеш да наречеш лъвовете несъстрадателни, защото са умели ловци и се радват на всяка плячка. Свят само с антилопи и птици не е свят. Роман само с добри хора не е роман. Дори антилопите ядат трева, дори птиците ядат насекоми, дори добрите хора имат лоши помисли. От една по-висока гледна точка и добрите, и лошите са все клетници.
За човек с писателска професия не е кой знае колко трудно да опише някакво човешко страдание, но усещането за съдбовност, присъщо единствено на измъчените хора, състраданието, изградено върху непреодолимите за човешката природа слабости – те не могат да се постигнат само с литературен талант. Да се описват мъките, предизвикани от политики, войни, бедствия, болести, нещастни случаи и други такива външни фактори и всички страдания да се причиняват само на слабите и добрите – това са клишетата на сапунените сериали, но не е състрадание, а още по-малко – голямо състрадание. Ако описваш само раните, които другите са ти нанесли, без да споменаваш раните, които ти си нанесъл на другите, ако разобличаваш злото у другите, без да разкриваш злото у себе си – това не е състрадание, а безсрамие. Само прямото вглеждане в човешкото зло, само признанието на собствената грозота, само описанията на неволите вследствие на непреодолимите човешки слабости и болести – това са истинските трагедии с необходимата дълбочина и сила да „изпитат душата“, това е истинското голямо състрадание.
Тук трябваше да приключа темата за състраданието, но ми се струва, че има още неща за казване. Позволете ми да приложа една статия от колонката на пенсиониран главен редактор, уважаван човек и стар революционер, която може би ще ни помогне да придобием ново познание за състраданието. Заглавието на статията е „Една незабравима екзекуция“. Следва целият текст:
Всички войни, винаги и навсякъде, са жестоки. На бойните полета хуманизмът е просто приказка в устите на книжовниците. Особено по време на сражение с врага.
Искам да разкажа за една екзекуция, която няма да забравя до края на живота си. На днешните младежи, които живеят в мирни времена, тя сигурно ще се стори ужасяваща, но навремето аз я приех, без да трепна. Въпреки това този спомен ще остане с мен до края.
В навечерието на капитулацията на Япония през юли 1945 г. един голям отряд от вражеската войска преценил, че това е благоприятна възможност да атакува като за последно градчетата и селата, където бяха разквартирувани китайските войски. Така се видяхме принудени да се оттеглим на хълма зад базата. Преди това обаче пленихме четирима разузнавачи от вражеската войска, на които покрихме очите с черни ленти (за да не видят маршрута), пристегнахме ръцете им и ги завързахме един за друг с въже. Врагът настъпваше, а ние трябваше да мъкнем тези четири живи товара – ако се стигнеше до престрелка, четиримата разузнавачи можеха да ни се изплъзнат. Затова полковият командир У Цян подсказа на командира на нашия отряд Джън Уей-нин да ги екзекутира.
Той помисли да ги разстреля, но така хем щяхме да похабим амуниции, хем да разкрием позицията си, затова накрая реши да ги прободем с щикове – тежък и изключително жесток метод, но за Джън Уей-нин това беше просто „детска игра“.
Когато стигнахме до хълма на югозапад от околията Индъдун, той викна на първия разузнавач да се просне на земята и го уби с мотика и щик.
В това време аз направих последен опит да измъкна информация от другите – зададох въпрос на единия и му закрещях веднага да отговори, той обаче беше чул писъка на „предшественика“ си и целият трепереше, напълно онемял. Ядосах се и му зашлевих един плесник. Тогава друг разузнавач се разкрещя и хукна да бяга, но се препъна и се свлече на земята. По същия начин Джън Уей-нин умъртви него и останалите двама. Макар че за пръв път ставах свидетел на подобна кървава сцена, не се трогнах ни най-малко. Очевидно жестокостта на битката между врагове влияе на човешката чувствителност.
Няколко десетилетия по-късно попитах Джън Уей-нин колко врагове е убил през живота си. Той каза: над сто.
Оказа се, че е убил и шестима разузнавачи с японска сабя, но това е друга история.
Едва след като прочетох тази статия, осъзнах, че всички военни романи и филми от миналото ни са лъжовни. Авторът на статията, познат на много мои приятели от литературните среди в Южен Китай, е човек с добра репутация, благонравен старец и загрижен за своите подчинени ръководител. Вярвам, че споменатият в статията Джън Уей-нин също не е злобен човек, но в особените обстоятелства на войната те наистина са убивали хора, без да им мигне окото. Имаме ли основания да ги виним? Убилият повече от сто души Джън Уей-нин сигурно е заслужил герой с безброй военни отличия, но можем ли да кажем, че не е състрадателен? Очевидно състраданието е условно. То е изключително сложен проблем, а не просто приумица на книжовниците.
На настояването за дължина на разказвателната проза лесно може да се възрази с примери като Лу Сюн, Шън Цун-уън, Джан Айлин, Уан Дзън-ци, Чехов и Борхес… Разбира се, не отричам, че те са превъзходни или велики писатели, но не са като Лев Толстой, Достоевски, Томас Ман, Джойс и Пруст с внушителните, обширни картини на техните произведения. Едва ли някой може да оспори това.
Скъсяването на романа е свързанo с много неща: модните тенденции, книгопечатането, опаковането, печалбата, забързаните умове и пиратските дискове. Творчески материал за велики произведения може да се извлече от трагедии, предизвикани от тежкия живот (не само материалните оскъдици, но и душевните мъки) и личностните слабости, докато пиратските филми предоставят само материал за залъгалки, може би изящни, но обърнали гръб на китайското изживяване и китайското възприятие. Сигурно някой ще каже, че в днешната епоха няма кой да чете дълги романи. Всъщност хората, на които им се чете, ще четат и най-дългите романи; а хората, на които не им се чете, няма да четат и най-късите. Дължината не е съществен фактор за отличните читатели. Разбира се, един дълъг роман трябва да е преди всичко хубав. Ако е само дълъг, той ще е като бинтовете, с които бабите ни са си пристягали нозете, което, разбира се, не е нещо хубаво. Но ако е като брокатено платно, извезано с изящна картина като „Край реката на празника Цинмин“[4], дългото вече ще е и хубаво.
Дължината не е разтягане на локуми, разреждане с вода или издуване на бузи, не е сапунен мехур, макарони или бамбук, тя не е хартиен тигър, а нещо реално и сериозно, тя е краката на жерава, дълги по природа, дълги по необходимост, дълги, защото е невъзможно да е другояче. Защо Великата стена е толкова дълга? Налага ѝ се заради просторните земи зад нея.
Плътността на романа означава наситеност на събития, персонажи и мисли. Мисловните вълни, понесли всякакви събития и персонажи, прииждат една след друга, така че човек не им насмогва. Това не е от онзи вид романи, в които всичко става ясно само с няколко изречения.
Наситеността на събития, естествено, не означава елементарно изреждане на случки, не е равна на отчет. Теорията на Хемингуей за „върха на айсберга“ важи и за тези романи.
Наситеността на персонажи, естествено, не означава те да са нагъчкани като сардини в консерва. Все така са нужни отделни живи и различни един от друг образи. Основните герои на един добър роман трябва да са достойни да влязат в галерията на литературните персонажи, а дори второстепенните герои трябва да са пълнокръвни, живи хора, а не просто реквизит за запълване на бройката и разрешаване на разказвателните трудности на писателя.
Наситеността на мисли означава противопоставянето и противоборството между различни идеи. Ако в един роман има само така наречените доброта и възвишеност или пък само елементарно, формалистично противопоставяне между добро и зло, то неговата стойност следва да бъде поставена под съмнение. Между доброто и злото, красивото и грозното, любовта и омразата има една неясна територия и може би тъкмо там е просторното поле, където романистът може да разгърне своите таланти. Добрият роман трябва да е многогласен и многосмислен, в много случаи трябва да поема в съвсем обратна на субективното авторово намерение посока. Може да се каже, че романите, които притежават плътност, трябва да позволяват погрешни четения от всяко следващо поколение. Разбира се, имам предвид погрешни спрямо субективните авторови намерения. Обаянието на литературата е тъкмо във възможността за погрешно четене. Роман, при който авторовото намерение съвпада с читателското възприятие, може да стане бестселър, но няма как да е „велик роман“.
Трудността на романа означава наличие на творческа оригиналност. Оригиналността винаги е нещо непознато, следователно изискващо от читателя да си размърда мозъка и затова такива романи са доста по-мъчни за четене от леките и гладки истории. Става дума за трудност на структурно, езиково и мисловно ниво.
Романовата структура, разбира се, може да е съвсем праволинейна, както е обичайно при класиците на критическия реализъм. Този подход спестява много неприятности. Структурата обаче никога не е била просто форма, понякога е и съдържание. Тя е важна съставна част на романовото изкуство, проявление на богатото писателско въображение. Добрата структура може да подчертае смисъла на историята, както и да промени нейната едностранчивост, може да я надскочи и да я деконструира. Преди няколко години бях казал, че „структурата е политика“ – ако искате да разберете какво означава това, прочетете романите ми „Страната на пиенето“ и „Чеснови балади“. След класиците ние все още имаме поле за изява и в някакъв смисъл причината за това е възможността да разгърнем талантите си по отношение на романовата структура.
Езиковата трудност на романа означава отявлена индивидуалност и отчужденост на езика. Този отчужден език обаче трябва да е до голяма степен опитомен, а не умишлено да затруднява четенето с диалектни и жаргонни фрази. Разбира се, диалектите и жаргоните са богатите руди на нашия език, но е погрешно разбирането, че с частичната им употреба в диалозите се постига индивидуализиране на езика на персонажите. Внедряването им в разказвателния език, от друга страна, вече е съществен принос.
Дължината, плътността и трудността изграждат достолепната осанка на романа. Той отхвърля всяко шмекеруване, той е непохватен, мащабен и многостранен, не прибягва до вулгарности и хитрини, не се умилква и глези. Великият роман няма нужда да се търкаля по земята като домашен любимец, да се мъкне в стадо и да лае като петниста хиена. Той трябва да е кит, който се рее самотно из морските дълбини, диша тежко и гръмко, чифтосва се бурно, ражда насред кървави води и стои настрана от стадата акули.
В днешната епоха повечето читатели гонят текущите моди, неохотни да размърдат мозъците си. Разбира се, в това няма нищо лошо. Истинският роман трудно открива съмишленици и това е обичайно. Романът не бива да жертва достойнството си, за да се нагоди към настоящата епоха на тръпки. Той не бива да скъсява дължината си, да намалява плътността си и да понижава трудността си, само и само да се хареса на някои читатели. Аз пък искам да е толкова дълго, искам да е толкова плътно, искам да е толкова трудно – ако искаш, чети; ако не искаш, недей. Ако ще да остане само един читател, аз пак ще пиша точно така.
превод от китайски Стефан Русинов
Мо Йен е роден през 1955 г. в семейството на земеделци в провинция Шандун, Китай. Започва да пише като войник в началото на 80-те години на ХХ век, когато в Китай се заформя силно авангардно движение в литературата. Има множество публикувани сборници, романи и антологии. Отличителни негови произведения са романът „Червено сорго“ (1986), с филмовата адаптация на който китайският режисьор Джан Имоу печели Златна мечка от фестивала в Берлин през 1988 г.; повестта „Прозрачната ряпа“ (1985), включена в множество китайски антологии за проза, както и в университетските учебници по литература; романите „Уморен да се раждам и да умирам“ (2006), „Изтезание със сандалово дърво“ (2008) и „Жаби“ (2009), последният от които през 2011 г. печели една от най-престижните литературни награди в Китай – Мао Дун. През 2012 г. Мо Йен получава Нобеловата награда за литература.
Публикацията (част от проект за поредица преводи на литературни есета) се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“.
[1] Китайски роман от XIV в. с автор Ши Найан, в който се разказва историята на 108 правдиви бандити. Един от тях е Тан Лун, който заради сипаничавото си лице се сдобива с прозвището Пъстрия леопард. – Б. пр.
[2] Китайски роман от XVIII в. с автор Цао Сюецин, който разказва за живота на голяма аристократична фамилия. Поезията е важна част от всекидневието в имението и въпросният цитат е краят на едно от многобройните стихотворения в романа, превърнал се в устойчива фраза за осъзнаването на мимолетността и пустотата на живота. Използван е преводът на Петко Хинов от българското издание на романа. – Б. пр.
[3] Китайски роман от XVII в., който дълго време е бил забранен като порнографски, но постепенно получава класически статут и в момента се нарежда сред най-значимите древнокитайски произведения. – Б. пр.
[4] Класическа китайска картина от художника Джан Дзъдуан (1085–1145). Висок 25,5 см и дълъг 525 см, свитъкът изобразява в големи подробности човешките дейности край реката в град Биендзин (днешен Кайфън), столицата на династия Северна Сун. – Б. пр.