Откъс от новата книга с есета на проф. Веселин Методиев, издание на Нов български университет
„Някои съвпадения между безпокойството на българската интелигенция в периода между двете световни войни и това на днешните хора на ума в нашето общество съзрях и посочих в моята книга за модерните българи. Преминавайки през идеята за нов текст, посветен на съвременните безпокойства на българската интелигенция, осъзнах, че трябва преди това да направя възможен разказа за собствените си мисли и чувства, които са свързани със социума, т.е. за някакъв собствен опит. Струва ми се, че разказ в стилистиката на мемоара е вероятно и любопитен, и в някаква степен важен за определени кръгове в българското общество.
Дълго време обмислям кои са териториите, които познавам и в които съм изпитал най-много радост и горчивина, най-много съм се срещал с доброто и злото. Най-същественото място в това пространство за мен е в областта на приятелството, както и размислите за моята музика, темата за самоличността и идентичността и онова, което е съществената част на моя живот – моят занаят на историк. И съвсем естествено е да завърша с думи за света, в който живеем – света на популизма. А упованието е вярата в човешката доброта.“
Проф. д-р Веселин Методиев е историк и политик, народен представител в 37-ото, 38-ото, 40-ото и 41-вото Народно събрание. Председател на Настоятелството на Нов български университет и преподавател в департамент „История“. В периода 1997–1999 г. е вицепремиер и министър на образоването и науката. Работил е в Главно управление на архивите. Сред публикациите му са книгите „Министерският съвет в България. Началото 1879–1886“, „Дневници на Учредителното събрание от 1879 г.“, „Конституционният дебат в българския парламент през ХIХ век“ и съавторските изследвания „120 години Министерски съвет в България“, „Българските конституции и конституционните проекти“, „Държавните институции в България 1879–1986“. Носител е на Националната награда Христо Г. Данов (в категория „хуманитаристика“) за 2019 г. за книгата си „Един много добър човек“: Константин Стоилов и политическата добродетел“.
„Безпокойства и упование“, Веселин Методиев, Издателство на НБУ, 2026 г.
За историческата истина
В началото една възможна дефиниция, която за мен е работеща: Истина за миналото е твърдение, надживяло кратката и средносрочната конюнктура. Това е възможен начин, за да се ограничи спекулативното отношение към истината за случилото се.
Кратката конюнктура в случая е време, което обвързва историографията с политическия процес и има твърде субективна атмосфера и контекст. Тя е обект на публицистиката и малко се отнася до научното изследване. Твърдението трябва да издържи средносрочната конюнктура, която има основно идеологически характер. Може една идеологическа доктрина, която е оплела историографията за своите цели, да има и краткосрочен характер – какъвто е случаят с фашизма и националсоциализма. Но не и с болшевизма, който обърка човешките представи за миналото в Източна Европа за почти половин век. Ето защо тази средносрочна конюнктура има по-важен смисъл при историческото проучване. Често сме принудени да обясняваме нейните последствия.
Историческата истина се установява в дългосрочна перспектива. Това във времето означава поне две-три поколения историци. Така се надмогва конюнктурата на политическото време и се достига до трайно и повторяемо твърдение за определени събития и личности от миналото. Изборът на времетраенето от две-три поколения не е произволно. Просто това може да се проследи в рамките на последните 200 години, когато и се формира мащабното историческо знание.
Природните науки създават своята достоверност през опита. Нещо е достоверно тогава, когато може да се провери в лабораторията, т.е. да се повтори или животът му, или неговото случване. За историка няма повторение. Събитията в миналото са уникални, неповторими. И е така, и не съвсем. Те са дело на хора, а ние не сме толкова уникални, за колкото се мислим. С други думи, ако успеем да възстановим мисленето и поведението на хората в конкретните ситуации, тогава се доближаваме до достоверността изключително много.
Проверката, опитът, лабораторната работа са мисленето на историка и в частност неговото умение да вникне в човешките подбуди и намерения. Така може да се постигне повторяемост на случилото се и да се възпроизведе събитието или по-конкретно резултатът от човешкото действие.
Всички тези предложения за означаване на термина историческа истина, както се вижда, произхождат от факта, че историческата наука е рожба на просвещенското време и е на около 10 поколения. Тя заживява пълноценен университетски и обществен живот в годините на битките за национални държави в Европа. Ето защо е и така обвързана с политическия живот. За нуждите на новия тип държави е важно общото, романтично минало на населението, което се дава през историческото познание. Така идеята за свободна и демократична държава и историята заживяват общ живот. Най-силният пример в нашата култура е Паисиевата „История славянобългарска“.
Историческата истина, бидейки свързана с повторяемост на твърденията, може и попада и в капана на историческите спекулации, които също могат да се повтарят. Така се очертава конкретна позиция и живеене на автора на твърдението. За съжаление, поради различни причини – суета, нагаждане, кариеризъм, хората могат да повтарят неща, за които са сигурни, че са неверни. Има личности в българската среда след 1944 г., които са образец за подобно влияние върху нашия занаят.
Този модел на поведение очертава необходимостта от много силно развита история на историографията. Можем да я наречем още – добре развита и сериозна историографска критика. Когато има достатъчно данни за свободни и независими личности в една историография, тогава се създава и усещането за достигане до историческата истина. Силно се разколебава това усещане, когато се доказва наличието на автор, който е фалшифицирал 100 процента своите исторически извори, а неговите твърдения са използвани и от политическата конюнктура, и като основа на литературни текстове, получили огромна популярност. Така имаме изцяло грешна представа за цели периоди от нашето минало. В този случай историография и белетристика заедно изграждат една голяма лъжа, чието тиражиране обхваща поне стотици хиляди хора.
Посоченият пример изисква още едно допълнение към положителните черти на историографа, наред със свобода и независимост. Авторът трябва да притежава и човешко приличие. А доказателства за това се намират в самия му живот. Историографската критика би трябвало да се занимава именно с тази черта на човешка почтеност.
Установяването на споменатите аспекти на различни историографски твърдения е цяла отделна дейност на историографската критика. За нейната изработка се нуждаем от личности с посочените вече добродетели. Така че в крайна сметка процесът завършва, когато имаме и изследване върху текстовете на самите критици.
Днес всеки е склонен да допусне, че историята винаги е била свързана със съвременността – било за да я легитимира, да я изобличи или да я преиначи…, пише френският историк Фр. Артог. Поради това историкът трябва да се опитва да премахне съвременността с нейната политическа конюнктура, като постави акцентите в миналото, което изследва, правейки сравнения единствено в общочовешки план, което е и непреходно. То е историческата цялост и поради това се доближава и до историческата истина. То, а не явления, събития, процеси, на които сами по себе си им се търси приемственост, обикновено в името на някаква политическа идеология и нейните цели. При подход, които може да наречем като научно направление човекознание, отпадат и трите опасения на френския историк във връзката история – съвременност: легитимация, изобличаване или преиначаване.
Историческата истина трябва да бъде търсена през човешко мислене и действие, за което най-добре е да има преки исторически извори, възникнали от дадената личност. Тогава и за историка е най-добре да даде своята оценка или онова, което мнозина искат да видят в ролята на прокурори или съдии. А историкът просто е един разказвач, чието майсторство е да запали въображението на своите читатели и слушатели.
Съществува ли процес на „пренаписване“ на историята, т.е. промяна на съществуващи тези и/или замяната им с нови? Това е болезнен въпрос, когато се постави от гледна точка на политическата конюнктура. Но отвън нея може да се посочат поне три съществени възможности за това „пренаписване“.
1. Това са случаите, когато „дописването“, основаващо се на нови факти, открити в архиви или библиотеки, стига до толкова съществени промени на установени научни тези, че се появява нуждата от „пренаписване“. В такива случаи се натъкваме на явление, което в архивознанието се нарича „архивна евристика“ и е именно такъв инцидент на откритие или открития.
2. „Пренаписването“ е необходимост, когато се налага науката да се освободи от тежко политическо наследство. Когато това продължава за кратък период от време, да кажем десетина години, тогава може и бързо да настъпи такова отрезвяване. Но когато става въпрос за продължило десетилетия политическо робството на историографията, независимо през какви мимикрии е преминавало, то възстановяването на свободата в научните интерпретации отнема много време. Най-ясен е българският случай за времето след 1989 г. Тоталитарните забрани на комунистическата държава се налагат бързо и с терор. Страхът е неговият инструмент. А при състояние на освобождаващо се общество и държава и процес на демократизиране, поради възможностите за спекулация със свободата и различното мнение, се даде дълъг живот на научни твърдения, които са просто повторения на политически идеологеми. С това се забави и процесът на отхвърляне на директни лъжи и манипулации.
3.„Пренаписването“ може да бъде и за:
А) излагане на нова гледна точка, основана на нова документация, но и на база на познати исторически извори просто с изцяло нова интерпретация, почиваща на различни от познатите до момента в историографията етични норми;
Б) обслужване на нова политическа конюнктура.
В крайна сметка нов поглед, нов подход винаги е нужен, но е важно да е самостоятелно дело на историографите. Те, а не друг, трябва да стигат до своите идеи за промени било от методологически или от фактически характер. Това показва, че животът на историографията е в развитие. На моменти възходящо – като разказва нови и нови случки с хората в миналото, на моменти низходящо – когато обслужва политическата конюнктура. В крайна сметка нещата са в пряка зависимост от историците. Така нашата наука е за хората от миналото, правена от хора след тях. Колкото е интересно да знаем за онези, които са творили историческия процес, толкова е любопитно да знаем и за тези, които са го представяли на своите съвременници.
Историкът може, а и много често пише с цел да разкаже на своите съвременници. Но много ценно е, когато се срещнем с историк, чийто разказ не губи своята актуалност години след смъртта му. За радост, в нашата историография примери също има – за мен това е Петър Мутафчиев с неговата „Книга за българите“. Той със сигурност е писал, за да представи философията на българската история, но откъснат от своето време. Знаел е, че трябва да отговори на въпроси, стоящи пред неговите съвременници, но е мислел за цялото и в утрешния ден. На практика Мутафчиев е отговарял на онези въпроси, които са извън днешния ден и засягат същността на националния характер. Доказателството за това е актуалността на неговите мисли и към новия ХХІ век, и то вече в края на първата му четвърт, близо стотина години след написването им.
Историческата истина е в детайла на връзката между фактите и тяхната интерпретация. От една страна, хората признават за историк онзи, който им разказва факти от миналото, но от друга, искат този разказ да е интересен. И се появява проблем, който бих нарекъл „жълта“ историография, по подобие на „жълтата“ преса. Колеги решават да се отклоняват от достоверността в разказа, да украсяват минали неща, за да бъдат интересни на читатели и зрители. Като цяло не е често срещано, но когато се случва завладява пространства.
Историята е неизчерпаем склад на сведения, но използването му изисква способността да се вживяваш, да пренебрегваш очевидностите и да релативизираш собствените си убеждения“, казва М. Бооне в книга, чието подзаглавие е „Увод в историческата критика“. И наистина това е един интересен път. Само да си позволя да променя въпроса за това на какво правим критика – на историографията, на написаното от историка. И тогава думите на белгийския историк стават инструмент за разясняване на въпроса за историческата истина.
За мен е безспорно – способността да се вживяваш, да напускаш своето удобно място пред клавиатурата и да се върнеш във времето, за да заживееш със своите герои, е същински правилен възглед за нашия занаят. Това не е само способност, то е най-вече белег за професионализъм – да вникваш в психологията на хората, които изследваш в даденото историческо време. Това действие приближава историка до истината, до онова, което действително се е случило и е било дело на определен човек или група от хора.
А вживяването изисква умението да „пренебрегнеш очевидността“, т.е. да не се плъзгаш по повърхността на фактите, да не те завладяват идеологемите на твоето или на миналото време. Това е особено важно при изследването на политическите процеси в миналото, или по-точно казано – на политическите случки, някои от които наричаме процеси, вярвайки, че съдържат в себе си дълбок детерминизъм, а те са плод на случайности, реализирани от хора.
Да подлагаш на съмнение дори собствените си убеждения, „да релативизираш“ цели парадигми на своите разбирания, не е процес на отказ от тях. Не е и влизане в кълбото на „всичко е относително“. Просто не трябва да се робува на предварителната подготовка, на онова, което е научено довчера. Трябва да си готов за корекция на своите научни възгледи, формирани от определени твои преподаватели, колеги.
Както се вижда, и трите неща са сложни, но със сигурност това е правилен път. Колкото повече се оставиш на своята леност и инат, толкова повече ще се отдалечаваш от историческата истина. Колкото повече „се вживяваш“, „пренебрегваш очевидностите“ и си готов да „релативизираш собствените си убеждения“, толкова повече вървиш към своя принос в историографията. А тя се нуждае от такова отношение. Поради това е наука, а не е „вярване“, доближаващо се до тангризма или други подобни езически системи. Занаятът ни не трябва да потъва в мухъл. Трябва да търпи промени, но разбира се, под строг консервативен надзор, т.е. в пълно съобразяване с написаното преди теб. Ето това е същината на разбирането, че всеки историк поставя нещо ново, надгражда постигнатото. И това оформя истината за миналото, достоверността.
Историческата истина може и се помещава както в настоящето, така и в миналото. Някои случки остават с една представа за станалото, когато са открити и описани, но с времето на тяхното историографско съществуване настъпват промени. Тези промени са естествени за всеки истински професионалист, но не е така за широката общественост, която се вълнува от разказите за миналото. И тук настъпва най-широкото място за конфликти между литература и историография. Белетристът си измисля миналото, но използва и истини от същото това минало. Те са популярни сред хората и за него, пишещия за широката публика автор, не е важно каква истина обсъжда историографията в съвременността, а какви представи функционират сред хората. Така истината от миналото се налага над истината, достигната след нови и нови исторически изследвания в настоящето. Мислил съм си, това поправимо ли е? За българската среда все още ми се струва, че не е възможно. От една страна, безспорно е, че авторитетите сред писателите са по-големи, отколкото сред учените, но от друга, силната намеса на медиите в повечето случаи е утежняващо за историографите обстоятелство. Когато това е заложено и от десетилетно училищно преподаване на знания за миналото през литературата, а не през историографията, става съвсем ясно каква е картината. Да четеш романи със сигурност е по-приятно, отколкото да четеш научни изследвания.
Тези обстоятелства правят историографското писане особено важно. Научният канон го потапя в маргиналната част на обществото. Ето защо се разчита на онова писане, което някои наричат – историческа публицистика. От една страна, да е близко до фактологията и научните твърдения, а от друга, да е написано на всекидневен език, без това да е част от един особен съвременен проблем на българското общество – опростачването.
В цялата тази важна за опознаването на миналото среда, при един друг информационен свят, коренно различен от предходните времена, истината не може да се търси по традиционния начин. От особена важност става например и човешкото присъствие на разказвача. Дали това ще е телевизия, или дигитални медийни канали, не е важно в случая. Важното е, че хората се доверяват и на онези, на които симпатизират чисто личностно. Не е за вярване, но може да се чуе и следното: „Този човек говори исторически истини. Не виждаш ли как добре изглежда?“. Така историческата достоверност се основа и на човешкото излъчване. В един по-малко покрит от информационни канали свят и в едно тоталитарно общество моят любим преподавател от университета, светла му памет, проф. Н. Генчев влияеше с изключителната си находчивост, силен и интересен начин на изразяване, но и не на последно място с изключителната си човешка харизма.
Той със сигурност може да бъде представен като историка, дал от себе си най-голям дял исторически истини в периода от 60-те до 80-те години на ХХ вeк в България. И е много интересно за историческата критика да се направи изследване – доколко и в каква степен е влиятелен днес, естествено, вече само чрез текстовете, написани от него. За мен те са интересни, но и адекватни към онова време. Към днешните ни размисли звучат някак остаряло.
Н. Генчев е значим представител на патриотичното в нашата историография. На мястото на класово-партийния подход в занаята, препълнен с откровени лъжи, той успява да наложи идеята за национален подход. Така се появява важният въпрос за историческата истина и патриотизма. Характерен белег на този подход е търсенето на романтичното и героичното в историята, което да ни дава усещането за общност, свързана през миналото. Естествено е при такъв подход да се отива в крайност при изграждането на образи от предходното, лишени от всякакви слабости. Това не е явление само при нас. Характерно е за целия ХІХ век в Европа – времето на възникването и утвърждаването на националните държави. Време, когато се установява и научният облик на историческото знание. Но днес, в първата четвърт на ХХІ век, не е времето на националното строителство. Хората на стария континент създадоха друго общество – на солидарност и просперитет, на високо качество на живот, независимо откъде си – достатъчно е да членуваш в Европейския съюз. А историческата истина по правило остана свързана с този романтичен подход. За повечето историографски школи в държавите на стария континент колегите от занаята извършват промени, които представят миналото не само и не единствено в този романтичен облик. За нашата страна обаче, както впрочем е и за други нации от посткомунистическия свят на Източна Европа, такива промени са трудни. Важното е – да останем патриоти, но не на базата, че мразим другите, а че обичаме своите и своето. Измеренията в миналото винаги ще бъдат част от историческата истина – и когато са положителни, и когато са отрицателни като обществени явления; и когато се срещаме със строители на модерната ни национална общност, и когато се срещаме с оглупяващи разрушители. Последните така и не успяват да наложат своето мнение и това също е част от историческата истина.
Райнхарт Козелек пише: Само че повече, отколкото е обичайно в другите науки, всички нови постижения в историята постепенно ни връщат към истини, които само трябва да бъдат формулирани наново, без обаче непременно да са нови.
Този текст дава шанс за още един поглед към историческата истина. Ако я приемаме като факти, то вече споменах как подреждането им дава възможност за утвърждаване на нещо, което е достоверно според автора на изследването и представлява при всеки добросъвестен случай просто един стремеж към истината. Но сега можем да се насочим към другите историографски твърдения, онези, които засягат най-вече човешкото поведение, в резултат на което се случва едно или друго във времето. И тъй като хората от античния свят насам сме едни и същи в своите помисли и замисли, то истината е просто умението да откриеш кога и кое от човешките действия е плод на нещо, познато от миналото, но не прилагано към някакво следващо време. Например в Х век ще намерим поведение, дължащо се на характеристики, добре обосновани от антични философи, но реализирани в една друга среда, тази на Средновековието. Ако променя века – например на ХХ, то нищо не се променя. Историческата истина в този случай е отвъд конкретните факти, тя е самият смисъл на нещо случило се – плод на човешко действие, и от своя страна е онази ценност, която прави историческия опит полезен за всяко поколение. Професионализмът в нашия занаят е именно усвояването на този инструмент. Да можеш да представиш случилото се като част от човешките умения да реализират някаква социална действителност. Казано с по-обикновени думи – да наблюдаваш и описваш човешкото знание как да общува и как да реализира свои идеи и възгледи за обществото. И тук може да се наблюдават от средновековни владетели до дейци на националната революция през ХІХ век, наред с държавниците на модерната ни държава. Само да напомня. Любим автор на безспорния политически лидер Наполеон е античният мислител Плутарх.
Краткото обобщение е: имаме стремеж към историческата истина, когато подреждаме някаква фактология с цел да реконструираме събитие от миналото. В крайна сметка важна и значима е истината, която описва ролята на човеците в реализацията на тези събития, водени от своите слабости и силни страни. Съчетанието на двете за мен е плътно доближаване до онова, което се е случило и представлява историческа достоверност, която ще има дълголетно използване в историографията. Този подход дава убеденост, че може и да успеем да изградим исторически разказ, който е уникален, неподвластен на каквато и да било конюнктура, даващ плътна представа на хората от настоящето какво се е случило в миналото.
