„Изпод циничното гробище на съветския социалистически реализъм ние успяхме да изровим все пак труповете на насила погребаните Булгаков, Бабел и Платонов, но господарите на деня не разрешиха разкопките да продължат и Замятин бе преосъден на забвение“. Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.
През юни 1931 г. Евгений Замятин написа известното си писмо до Сталин, в което го помоли за разрешение да напусне Съветския съюз и да отиде да живее в чужбина. Предпоследното изречение на това писмо гласи: „Аз не желая да прикривам, че основната причина за моята молба да замина за чужбина заедно с жена си, е моята безнадеждна позиция като писател тук, смъртната присъда, която бе произнесена върху мен като писател в моята родина.”
Съдбата на малцина писатели ми е била така близка и понятна, както съдбата на Замятин, този руски писател, когото днес из цял свят печатат и четат, с изключение на собствената му страна и някои злощастни малки държави от съветския блок. Под личното застъпничество на Максим Горки, Сталин удовлетворява молбата на Замятин, който напуска страната и революцията, на която принадлежи, за да умре шест години по-късно в Париж, в ужасна мизерия и самота. Реализмът на живота се е разплащал винаги най-сурово с онези, които дръзват да запазят пламъка на идеализма си.
Но кой бе Замятин? Изпод циничното гробище на съветския социалистически реализъм ние успяхме да изровим все пак труповете на насила погребаните Булгаков, Бабел и Платонов, но господарите на деня не разрешиха разкопките да продължат и така Евгений Замятин бе преосъден на забвение – за сънародниците му и за българските читатели.
Замятин е роден през 1884 г. в Лебедян, Тамбовска губерния, която наричат сърцето на истинската Русия. Описват този край като море от ръж с малките острови на ябълковите градини, с тумбести старинни църкви, огромен мужишки свят, който говори най-живия и най-красивия руски език. Тъкмо звуците на този език, думите, всяка със собствения си чар, ще звъннат в разказите на Замятин, които представляват много повече говорено слово, отколкото писано слово. „Замятин не може да се чете мълчаливо, а само на глас”, ще ви кажат русите от онова време.
В цялото си развитие на поет, писател и сатирик, Замятин никога не продава и не предава две свои права: да се съмнява и да осмива! В цялото свое ранно и по-късно поведение той невероятно ми напомня нашия Константин Павлов. През 1914 г. той написва и напечатва в списание новелата „На края на света”, в която разказва за живота на гарнизона в далечен провинциален град и осмива остро офицерите. Царският режим конфискува списанието и подвежда под съд автора, който едва се отървава. Младият Евгений Замятин е активен член на болшевишката фракция на руската социалдемократическа партия и като студент за дейността си е затварян и на два пъти изселван от Петербург. Той завършва като корабен архитект и по време на Първата световна война прекарва две години в Англия, където проектира и следи строежа на поръчани руски ледоразбивачи. Любознателен и силно интелигентен, Замятин научава английски до степен, че е способен да пише художествена проза на английски. Бурното време на 1917 г. го тласка назад към Русия, където тътнежът на революцията е съпроводен с най-трескавата литературна дейност, някога виждана там.
Русия е съсипана, опустошена, в кръв и развалини, глад и епидемии вилнеят навред – и в този климат на смъртта ние наблюдаваме наистина невероятна литературна и художествена дейност. Замятин е в стихията си. Той пише пиеси, къси разкази, критични статии, изнася беседи, провежда курсове, член е на множество комитети и редакционни съвети. Работи в тясна връзка с Максим Горки, Александър Блок, Корней Чуковски, Гумильов… Отношението на Замятин към революцията е това на стопроцентов идеалист, на човек, който вярва, че бъдещето принадлежи не на духовно осакатени апаратчици и приспособили се нищожества, а на богати всестранно развити и високоинтелигентни индивиди. За Замятин революцията е творчество, а не блюдолизно службашество. И конфликтът не закъснява. Мръсничката вълна на всички тия мънички секретарчета и редакторчета се стоварва с цялата си ортодоксална сила върху него. Замятин е този, който открива, че болшевишката ортодоксалност всъщност представлява преоблечената ортодоксалност на царска Русия. „Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия”. И тази съветска ортодоксалност го обявява за еретик. В 1920 г. Замятин пише страстния си апел, озаглавен „Утре”. Чуйте само тези думи: „Светът е продължавал да живее само чрез еретиците. Христос беше еретик. Коперник беше еретик. Толстой беше еретик. Ереста е символ на нашата вяра”. А само няколко години по-късно пак той ще напише: „Най-сигурният начин да съсипеш изкуството е като го подчиниш на една дадена форма и една дадена философия”.
Пак през 1920 година Замятин написва своето най-забележително произведения, пророческия утопически роман „Ние“. Това е проектираната в близкото бъдеще картина на нечовешката, механизирана и абсолютно тотализирана държава като логично развитие на обществото под комунистическите диктатори. Този роман предшества и явно повлиява написването на две прочути подобни произведения като „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „1984“ на Оруел. Но романът на Замятин никога не е бил издаден в родината му. Той е преведен на почти всички значителни езици и представлява силно художествено доказателство не само за прозрението на неговия автор, но преди всичко за нравствената му чистота. Бих казал, че романът „Ние“ ни представя силите, които изяждат плодовете на революцията и я превръщат в жестока безсмислица. Всеки български читател може да види в този роман добре позната, близка картина на това, което е станало и става пред очите му. Идеализмът на революцията бива изяден от първичните инстинкти, простотията и лакомията на хора с отчайваща посредственост.
В множеството къси разкази, които пише по това време, Замятин е далеч от фалшивия патос на литературните приспособленци. Той рисува живота такъв, какъвто е, той търси човека и човешкото отвъд празнословието на псевдореволюционните декламатори. В разказа „Божият храм“ той се изправя срещу ужасните последици на болшевишкия лозунг от онова време: „Целта оправдава средствата“. „Наводнението“ и „Разказ за най-важното нещо“ ни разкриват противоречията между декларирани и истински промени. В своята безмилостна критическа дейност Замятин се пита как така най-гласовитите революционни пролетарски писатели се оказват най-назадничавите и ретроградни творци? Ако няма ерес, няма революционен процес, ако писателят не е еретик, той въобще не е никакъв писател. „Ако ние нямаме еретици – пише Замятин – ние трябва да ги измислим, защото ереста е съществена за здравето и развитието“. Замятин бе един от най-убедените противници на реализма в литературата, все едно дали той е социалистически или буржоазен, той го смяташе за отживял, похабен метод, който не може да отговори на човешките интереси и изисквания във време, когато науката и революцията рушат и променят света. Той настоява, че реалността може да се използва само като мост към философията и фантастиката. През 1923 г. в забележителното си есе „Новата руска проза“ той декларира: „Самият живот загуби своята плътна реалност. Той вече не се определя от старите добре познати установени моменти, а от динамичната координатна система на един Айнщайн, на една революция. В това ново определение най-известните формули и обекти се раздвижиха, станаха фантастични, познато-непознати. Тъкмо затова е така логично днес литературата да бъде доведена до фантастичната фабула, или пък да представлява амалгама от действителност и фантазия“. Замятин проповядва своите принципи с изключителна последователност. В статията „Литература, революция и ентропия“ той заявява: „Онова, от което ние днес в литературата се нуждаем, са широките философски хоризонти. Ние имаме нужда от най-категоричните, най-странните и най-безстрашните „Защо?“ и „Какво от това?“.
Авторитетът на Замятин като духовна фигура бе твърде силен. Той бе духовният глава на известната група писатели „Серапионови братя“, в която влизаха най-талантливите и интересни съветски писатели на онова време – Федин, Зощенко, Всеволод Иванов, Каверин, Лунц и много други. Тази група отхвърля партийното вмешателство в изкуството, работи в диренето на нови пътища, използва различни стилистични прийоми и непримиримо защитава правото на изкуството да изразява себе си независимо от всякакви диктатури и диктаторчета. Мотото на съществуването на тази група е демоничната декларация на Замятин:
„Истинска литература може да има само тогава, когато я пишат луди, отшелници, еретици, пророци, бунтовници и скептици“.
Дотолкова доколкото знаем световното литературно наследство, Замятин е удивително прав. Истинската литература никога не е била писана от партийни чиновници, тя никога не се е развивала с решения и постановления, нито се е определяла от халваджийския вкус на всяко новопроизведено полуинтелигентно парвеню.
Както казах преди, творчеството на Замятин съчетава най-хубавите традиции на голямата руска литература. Човек може да долови в него Гогол и Лесков, Бабел и Булгаков. Две фантазии се събират заедно под едно перо – фантазията на живота и фантазията на автора. Резултатът е проза с цялата мелодика на поезията. Замятин винаги се придържа към своето определение, че литературата е „живопис, архитектура и музика“. В късните му разкази може да се долови музикална конструкция, приповтарянето на образите напомня музикалната реприза. Езикът на Замятин е остър и силен и му помага да изрази било дълбокото си вълнение от нещо, било силната си гавра срещу нещо.
За всички нас, които знаем вече неумолимия филм на историята, е ясно каква би могла да бъде съдбата на личност и творец като Замятин, изправен пред рожбите на плебейската, нечистоплътна и антиреволюционна борба за власт, на хора с „два пръста чело“ и техните интелектуални оръдия. Новородената съветска догма не ще се примири със съществуването на този огнен фантаст, който вижда в революцията преди всичко творчество. И странно, и логично първият, който атакува Замятин, е Троцки, който го нарича „вътрешен емигрант“. Новосъздадената в края на двадесетте години асоциация на пролетарските писатели има за главна задача да смаже оригиналността, индивидуалността и независимостта на съветската литература. Ние вече знаем как това стана, как големи творци фактически бяха ликвидирани в угода на сивото литературно чиновничество. В това унищожаване на цвета на съветската творческа интелигенция взимат участие всички инструменти на властта. Под заплашителните удари мнозина възпитаници и последователи на Замятин като Константин Федин се свиват в черупките си и започват да пренаписват угоднически своите творби. Силни и достойни личности като Бабел и Юрий Олеша избират мълчанието. По-чувствителните не могат да понесат гаврата и се самоубиват. Пътят към гроба на Замятин е по-друг. Той не желае да се покори, защото покорството на писателя е по-страшно от самоубийството му. Той пише на Сталин: „Аз никога не съм крил моето отношение към литературната сервилност, раболепие и хамелеонщина. Аз чувствах и чувствам, че те принизяват еднакво както писателя, така и революцията“.
Естествено като една от главните фигури на съветския Съюз на писателите, като една от най-популярните и влиятелни творчески личности, Замятин е подложен на ударите на силна всестранно организирана кампания. Той е уволнен от всички редакторски места, списания, вестници и издателства затварят вратите си, театрите свалят и отхвърлят пиесите му, уплашени, приятелите му бягат, мнозина от вчерашните му сподвижници публично се отричат от него. Той е оставен самичък. Но като истински човек на честта, абсолютно безкомпромисен и неподкупен, Замятин се отказва от членство в Съюза на писателите. В писмото си от 1929 г. до ръководството на Съюза той пише, че не желае да бъде повече член на организация, която непряко взима участие в преследването на своите членове. Единствената работа, която остава на Замятин, е преподавател по архитектура в политехниката. Човек просто недоумява, когато чете този порой от нападки, злобни и варварски словоизлияния на хора, които никога не са били повече от дребните кучета в задния двор. Човек недоумява как за десет години една революция може да прибегне до услугите на такава литературна смет, за да ликвидира хора, чието отсъствие остави пропасти в руската литература. Защото след Замятин ще последва и Булгаков, и мнозина други.
„Както християните създадоха Дявола като удобен образ на злото – пише Замятин – така и критиците ме превърнаха в Дявола на съветската литература. Да плюеш на Дявола се смята за добро дело и всеки плюе, колкото си може“.
В Париж Замятин работи дълго, но не можа да завърши романа си „Божият бич“ с главен герой Атила. Неговото име днес ни напомня за онзи връх, на който би била днес руската литература без диктатурата на посредствеността.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
На главната страница: Портрет на Евгений Замятин от Борис Кустодиев, 1923 г.