Разговор с художничката Живка Маринова след изложбата ѝ „Вечният град“ – за градските пейзажи и преподаването в Националната художествена академия

През февруари в столичната галерия „Астри“ беше подредена самостоятелната изложба „Вечният град” на художничката Живка Маринова. И този път тя предложи поетична среща с Града, с романтичния поглед отгоре към покривите на неговите къщи, към сгушените малки площадчета, към колонадите на сградите. Едно обяснение в любов към гения на градската архитектура.

Живка Маринова е завършила през 1997 г. НУИИ „Акад. Илия Петров“, а впоследствие и специалност „Живопис“ в НХА, в класа на акад. Светлин Русев. От 2014 г. е асистент на проф. Ивайло Мирчев в НХА, през 2021 г. защитава докторска дисертация, а от 2023 г. е главен асистент по „Живопис“ и „Композиция“ и ръководи Ателие №50 към катедра „Живопис“. Член е на СБХ, а от 2024 г. е член-кореспондент на БАН, отделение „Изкуства и изкуствознание“. Има десетки самостоятелни, общи, групови и тематични изложби в София и страната, участия на национални форуми и пленери.

Изложбата „Вечният град” в галерия „Астри“ свързана ли е с конкретно ваше пътуване до Рим?

Да, моите картини винаги са свързани с конкретно място, с конкретен обект, който ме е вдъхновил, или с някакво преживяване. Пътувах до Рим преди няколко години и идеята за тази изложба отлежаваше доста дълго време. Винаги съм искала да бъде в галерия „Астри” и най-накрая тя си намери времето, когато да бъде реализирана, като междувременно се случиха и други изложби, на други места. Доволна съм от резултата. Имах такъв порив, че буквално до последния миг не можех да се спра. Даже имам още идеи, за които така и не ми стигна времето. Картините са ми пред очите, може в някой бъдещ момент да се появят нови от този цикъл.

В какъв цвят виждате и рисувате Рим?

Разноцветен е, защото всеки обект, всяко място, всяко време на деня носи различно настроение и усещане. Всичко това влияе. Не само светлините и сенките, които, разбира се, са много важни, но ние, художниците, сме много емоционални и подхождаме с чувство към всеки обект.

Картините са от най-тъмни до много светли.

Така е, това не е свързано непременно с някакви мрачни настроения. Хората са свикнали да виждат картините ми в по-светли тонове и допускат, че по-мрачните са свързани с някакъв нов период в твочеството ми, с други мисли и настроения. Няма нищо такова, просто това са творчески решения за конкретната картина.

По какво Рим се отличава от другите градове?

Рим е неизчерпаем източник на вдъхновение. На всяка крачка, на всеки ъгъл има толкова вдъхновяващи и изумителни неща. Грандиозни архитектурни обекти, много величествени здания. Абсолютно всичко е завладяващо, грабва сетивата ти и те завихря в някаква емоция, страст. Явно имам увлечение по архитектурата.

Какво виждате в градове? Често рисувате уютни места, които не са най-емблематичните в тези градове.

Не искам картините ми да бъдат като картички и да отразяват най-известните туристически обекти. В никакъв случай. Въздействат ми места, които не са непременно известни и посещавани.

Как определяте стила си?

Не мога да го определя. В последната ми изложба, а и не само в нея, виждам най-различни техники като начин на работа. Абсолютно различни, продиктувани от това, с което ме е впечатлило конкретното място. Някакво ъгълче, композиция от няколко сгради, останки или нещо друго ми въздействат по определен начин и това ме кара да ги правя било в тъмни тонове, по-експресивно, а друг път – абсолютно лаконично, даже може да прилича на акварел. На места има точно такъв тип работа. Маслото е една от най-благодатните техники за живопис.

Обичате да рисувате не само градове, а и пейзажи като „Болата“, „Каварненски бряг“, „Шабла“. Кои са любимите ви места за рисуване – край морето, старите морски градчета?

Нямам любими, но градовете наистина много ме вълнуват. Даже когато вървя по софийските улици, се спирам като омагьосана от някаква сграда. Онзи ден ми се случи да видя няколко скупчени кооперации, беше късен следобед и светлината беше контражур на сградите. Веднага свалих стъклото на колата, снимах, не можах да се въздържа. Бях като прехласната. Намирам, че хората не ме вдъхновяват толкова за портрети.

Вече оглавявате известното Ателие №50 на НХА, което преди вас са водили проф. Дечко Узунов, акад. Светлин Русев, проф. Ивайло Мирчев, проф. Десислава Минчева. Има ли приемственост в ателието, която се предава от поколение в поколение?

При всички случаи има приемственост и няма как да няма, защото то се е ръководело от много силни художници. Изключително големи, признати не само в България. Посоката е една: в начина на работа, в търсенето на сложния тон, изграждането на пространството, пространствените съотношения, които се предават в картината. Това го няма навсякъде. При други колеги живописци не е чак толкова разпространен опитът да бъдат предадени пространството и архитектониката на самите обекти в картината. Формообразуването е много специфично за нашето ателие и това е нещо, което се предава. Следваме една и съща посока, въпреки че всеки е различен и има своя индивидуалност. Обаче по отношение на вечните уроци за живописта и за изграждането на картината мисля, че има точно определени стъпки, определени опорни точки, върху които трябва да се опре човек, докато се обучава.

Извън техническите умения, на които учат в Ателие №50, има ли общ дух, който преподавателите искат да предадат?

Предполагам, че има, въпреки че това никога не се е коментирало. Трудно ми е да го формулирам, но има стремеж към добродетелност, към високи цели и морал. Отделно – отдаденост на изкуството, но не само към собственото, а към изкуството въобще. Висока стойност, която се предава на произведенията и на хората, занимаващи се с изкуство. Знаете, акад. Светлин Русев е един от най-големите колекционери в България и единственият, който завеща голяма част от произведенията си на Плевен. Отнасяше се с благоволение и почит към изкуството, но не само към своето. Притежаваше и образци на световното изкуство. Имаше много високи стремежи, които не бяха съизмерими с конкретното време, с конкретното пространство, със съвременното изкуство. Малко са такива хора. Трудно е да кажа, че го следваме, защото времената се променят и всичко е по-различно, а и няма как да стигнеш такава величина, но поне аз се опитвам.

На какво искате да научите днешните студенти?

На високи критерии. Много е важно преди всичко да бъдат добри хора. Да притежават ценности, защото е жалко да виждаш един много надарен художник, доста сръчен, добре изразяващ се, но да не е добър човек, да не следва някакви високи морални принципи. Смятам, че другите неща са по-важни, въпреки материалното време, в което живеем. Трябва да се запазят духовните ценности, които дори и да не ти помогнат в реализацията, все пак са важни.

Има някакъв дух, който сякаш обединява възпитаниците на Ателие №50.

Има. За първа година съм без проф. Десислава Минчева, с която до миналата година бяхме заедно. Тя предаваше същите тези традиции. Сега преподавам заедно с друг много добър художник – Атанас Атанасов, също излязъл от нашето ателие. Надявам се с него да успеем да създадем колектив и топли отношения между студентите или поне уважение. Мисля, че успяваме в някаква степен.

Когато преподавателите са такива силни личности, не се ли изкушават да потискат студентите?

Не, изобщо не става дума за такова нещо. Сред колегите битува мнението, че акад. Светлин Русев до голяма степен е налагал своя стил, начина си на работа. Истината е, че между всички нас има някаква прилика – в начина, по който се изразяваме върху платното. Може би когато сме излизали от Художествената академия, сме си приличали малко или повече, но после всеки е поел в различна посока. Моето искрено вярване е, че ако не вземеш максималното, което можеш да научиш от преподавателя си, времето е било изгубено. Изгубени години, ненаучени уроци. Никога не е ставало дума за следване на някаква посока, никога това не е било налагано под някаква форма. Дори мога да кажа, че в обучителната практика ние сме имали безкрайно много различни формални задачи за изграждане на самата картина. По примера на различни художници, предимно от модерното европейско изкуство от ХIХ и ХХ век. По този начин сме следвали различни модели – като се започне от импресионизма, постимпресионизма, кубизма, всичко, което се случва след Сезан. Това е безкрайно разообразие от посоки, които могат да ни обогатят за формирането на някакъв стил, макар че в студентските години все още е рано за това.

По какво се различават днешните студенти от вас, когато бяхте студенти?

Много са различни. Искат всичко бързо да се случи. Нетърпеливи са. Ние бяхме много по-смирени, изпълнителни, задачите не се подлагаха на съмнение, нямаше коментари, не възникваха въпроси. Следвахме поставените задачи без съпротива. Днешните студенти – оценявам го положително – се опитват да отстояват себе си, да търсят това, което смятат, че им се полага. Да попиташ, ако нещо не ти е ясно, един, втори, трети път – ние не го умеехме. Не знаехме, че може и така. По друг начин бяхме възпитани. Смятам, че това е за добро, защото ще помогне на днешните студенти при реализацията им в живота.

Талантиво поколение ли расте?

Да, мисля, че е талантливо. Може би не е толкова подготвено, колкото бяхме ние. Сега има много изкушения, ние много рисувахме още преди Академията, дори и в свободното си време. А сега младежите в свободното си време правят какво ли не – електронни устройства, социални мрежи… Но този, който е мотивиран и е амбициозен, успява да си намери бързо посоката дори и с някои пропуски.