Дарина Пеева (1972), художничката от Бургас, изрича за вдъхновенията си: „Мястото, което ме вдъхновява, е вътрешното пространство. Онова пространство, където си ти с твоите мечти, мисли, емоции. Оттам можеш да погледнеш ставащото в „реалния свят“. „Реалният свят“ е поставен в кавички, което значи, че ние можем да говорим за него колкото си щем, пък той в действителност/та да не съществува. Да го няма. Вероятно поради това Джеймс Джойс е ненавиждал кавичките – отнемат на света действителността, модифицират го в илюзия. Набутват го в подвеждащите игри на наивната фантазия, че светът може да си мисли, че Е, а всъщност да НЕ Е. И съвсем не на пусто място (на „пуста земя“, ако решим да следваме Томас Стърн Елиът) героят на Джойс Стивън Дедалус в „Одисей“ заявява: „Историята е кошмар, от който опитвам да се пробудя“. Може би и ние по същия начин: „реалният свят“ е кошмар, от който опитваме да се пробудим. Опитваме, ала все не успяваме – неспособни сме да го сторим, неспособни и неуметни…

Изложбата „Модификация“, която Дарина Пеева представи в бургаската галерия „Неси“ през август (13–17), е още един от поредицата подобни опити. С тази разлика, че в/с нея художничката добре съзнава кошмарността на света, а също и неговата илюзорност, но вместо да се тюхка поради това и да се кахъри, тя прави друго – наема се да съвмести двете несъвместимости; да ги обедини в единно цяло, в което те взаимно се неутрализират и по този начин да направят ужаса по-поносим, някак по-свойски. Как? Ами като включва в уравнението (в това КОШМАРНО уравнение) изкуствения интелект, AI, благодарение на който илюзията вече не е толкова стряскаща, нито кошмарът толкова всеобхватен (дали?). Обосновава артистичния жест с дълго изложение:

Ново изследване на Университета в Колорадо в Боулдър разкрива, че хората намират емоционална утеха в разговорите с „генерирани призраци“ (AI симулации на починали близки). Проучването показва, че потребителите предпочитат изкуственият интелект да говори в първо лице, но технологията крие рискове от психологическа зависимост и неточности.

Резултати от проучването

Участниците в изследването тестват разговори с дигитални копия на своите близки. Повечето от запитаните споделят положителни впечатления и биха използвали услугата отново. Потребителите предпочитат т.нар. „реинкарнация“ (ботът говори като починалия в първо лице) пред „представянето“ (ботът говори за починалия в трето лице).

Предимства и рискове

Утеха: Помага за преминаване през скръбта и съхраняването на семейната памет.

Глюкове и грешки: Изкуственият интелект понякога допуска грешни факти или използва непознати за покойния обръщения, което смущава опечалените.

Зависимост: Съществува опасност от забавяне на нормалния процес на скърбене и пристрастяване към реалния образ.

Съдържанието е създадено с AI.

Дарина Пеева – може би повече като учен, изпробва AI-технологията на „работа с/върху траура“ (Фройд) със себе си: създава генерирано изображение на своята майка като малко момиченце, тя самата също е малко момиченце и двете прелестни дечица общуват и се радват, усмихвайки се. Държат се за ръце, гледат се предано и с обич се докосват. Докосват се?! Не реално, разбира се, на територията на илюзията го правят, но тази илюзия скършва кошмара от загубата и прави едни две поколения, които по-често се разминават, отколкото срещат, близки и съгласни. Еднакви, почти еднакви. Виждаш ги двете върху един сякаш карстов фундамент, графичен, как се прегръщат и – поне в началото – усещането е за идилия, за аркадия, за locus amoenus („щастливо място“). Само че колкото повече гледаш, толкова повече тръпки полазват тялото ти: вдяваш, че това „щастливо място“ всъщност го няма никъде освен в рамките на изложбата, тоест то е НЕСЪЩЕСТВУВАЩО „щастливо място“. И си даваш сметка, че в действителност целият свят е едно такова несъществуващо „щастливо място“, свят на невъзможното щастие, който е налице единствено във въображението, никога наяве. И тогава пред очите ти застрашително се изпречват други генерирани (този път от естествения интелект на природата) образи – зайци с рога. Живи същества, съществуващи живи същества, уродливо съществуващи живи същества. За които също е приведено пространно обяснение (от Histoire Naturelle, Quadropèdes):

Зайците с рога в реалния живот са болни животни, чиито „рога“ представляват черни кожни тумори. Те се причиняват от опасен папиломавирус (вирус на Шоп). В митовете и фолклора пък съществува легенда за митично рогато животно, познато като Джакалоп или Волпертингер. По главата и тялото на дивите зайци се появяват странни черни израстъци, които приличат на рога. Тези тумори могат да пречат на храненето и живота на животното. Учените смятат, че тези болни зайци в миналото са вдъхновили историите за чудовища.

Митове и легенди

.Джакалоп (Jackalope): Измислено американско животно – заек с рога на елен.

.Волпертингер (Wolpertinger): Подобно немско митическо същество от фолклора на Бавария.

.Истории: легендите разказват, че подобни същества могат да пеят или да млекат като кози.

Получава се странно съчетание: в първия случай двете „холограми“ беззвучно се радват една на друга, във втория болното същество, уродът, млека (блее) като коза – природен звук, който всички познаваме. И ето как действителността до нас достига не през окото, а през ухото: изразът „Око да види“ като гаранция за истинност се преобразува в „Ухо да чуе“. Ухо да чуе уродливото същество заек с рога, за да се увери, че свят има. Но този свят, който го има, не е красив свят, не е Аркадия; а е уродлив свят. „Модификацията“ на Дарина Пеева може и да ни е възвърнала действителния свят с AI-то, но го е възвърнала във вид, в който хич не щем да го виждаме. Ние си искаме илюзията – двата образа на малките сладки момиченца, генерирани с изкуствен интелект, които са толкова красиви и миловидни, че не можем да откъснем поглед от тях. Защото откъснем ли го, пред нас ще се изпречи заекът с рога – животното, покрито с тумори. Прочее, също както света, нашия покрит с черни туморни израстъци свят…

 Да, AI може и да прикрива уродливостта, но го прави не по-малко уродливо…