„Историята ни учи, че езикът на омразата легитимира насилието, постепенно метафорите се материализират и думите се превръщат в куршуми съвсем буквално. Затова поетите трябва да са на предния фронт.“ Разговор с поета Иван С. Вълев
Поетичният ви дебют беше със стихосбирката „Завой“, завой в каква посока направихте, за да стигнете до втората си книга – „Навлизане в града“?
Всъщност не беше ясно изразен и предвиден завой, а комбинация от много такива и солидно количество движение напред и назад. Втората ми книга на практика започна там, където свърши първата – текстовете в нея са писани в продължение на всичките шест години от паузата помежду им, като най-старите стихотворения датират от излизането на „Завой“. Но „Навлизане в града“ определено е по-различна – докато в „Завой“ на преден план стоеше концепцията текстовете да са оголени до самите им идеи, тук донякъде умишлено идеите ми стоят завити под повече думи, точно както пластовете на времето и опита се отразяват на това, което имаш да кажеш.
Докато пишех „Завой“ основните теми, които доминираха в съзнанието ми, се въртяха около загубата и новото в лично, житейско отношение. При писането на „Навлизане в града“ ми се случи по много и от двете (загубих майка си, два пъти станах родител), но според мен стихотворенията в тази книга са дистанцирани от подобни теми, сякаш стоят години напред от това.
Текстовете в книгата следват своя ясна вътрешна логика, как с времето се избистри концепцията за нейната структура? Споделете повече за работата си с нейния редактор Димитър Кенаров?
Процесът беше идентичен и при двете книги – когато се натрупаха достатъчно текстове, си дадох малка пауза и след време, когато се върнах към тях с по-свежо съзнание, концепцията все едно беше вече там и ме чакаше. Конкретно за „Навлизане в града“ първоначалното впечатление наистина е, че става дума за стихотворения, чието действие се развива в даден град или около него, но всъщност по-значимо е самото навлизане, цялото това движение.
За мен е важно поетичните книги да не са просто сбор от стихотворения (колкото и добри да са), е, с няколко изключения, разбира се, а да са „книги“ в пълноценния, дори традиционен смисъл на думата, затова обичам да вървя по този ръб, въпреки че си давам сметка колко лесно е да паднеш, тоест да се получи нещо, което изглежда преднамерено, претенциозно и даже обратното на непосредствено. В този смисъл работата с Митко Кенаров дойде много естествено, все едно той знаеше пълната концепция дори преди да е ясна на мен и не сме имали кой знае какви различия. В случая цялата редакция вървеше много по-холистично, ако мога да обобщя така.
Всяка глава от „Навлизане в града“ започва с писмо, на кого всъщност пишете, изолиран на това „далечно и все още чуждо място“?
Хмм, изкушавам се да кажа на себе си, но това, разбира се, би било прекалено опростено като отговор, по-скоро бих заявил, че това са послания към някой, който е (най-) важен за теб, или ако трябва да са към себе си, биха били към своето собствено Аз много назад или напред във времето. А може би писмата описват една любовна история? Това всъщност оставям на читателите да открият за себе си.
До голяма степен цялата тази линия с „далечно и все още чуждо място“ е донякъде вдъхновена от историята на една моя приятелка, която дълго време мечтала да поживее в Лондон и когато най-накрая сбъднала мечтата си и пристигнала там, обявили пандемия и тя се озовала затворена за неопределено време в някаква почти случайна стая насред града, който винаги е искала да посети.
Четейки новата ви стихосбирка, се чувствах като на разходка, при която вие сте едновременно наблюдател и разказвач, обичате ли да влизате в ролята на фланьор, когато се движите по улиците на София?
Благодаря за това сравнение, според мен то наистина отразява до голяма степен атмосферата на книгата, получих и други подобни отзиви. Едва ли ще е изненада да кажа, че да се разхождам из градовете ми е любимо занимание. Колкото и безспорни предимства да има разхождането из природата, не трябва да забравяме, че скитането из града може да бъде и пътуване във времето.
Как приемате етикета „градска поезия”, дразни ли ви това рамкиране? Какво е отношението ви към етикетите в литературата?
Да, дразни ме, защото е ограничаващо като всяко етикетиране. Според мен поезията би могла да се дели само на добра и лоша, но и това, както добре знаете, е предмет на внушително количество спорове. Не съм почитател на етикетите точно по тази причина и ако трябва да повдигна завесата, бих казал, че поезията в „Навлизане в града“ далеч не е непременно или единствено „градска“ (каквото и да значи това).
Описвате града като безмилостно същество, изплюващо хората, които го обитават, и все пак градът ви е нужен, за да съществувате, да творите. Бихте ли написали една неградска книга, ситуирана изцяло извън урбанизираната среда? Как би изглеждала тя?
Градът, ако гледаме на него като обобщение, е като морето на Фотев, обича само живите, дори бих отишъл по-далеч и бих казал – само младите, бързите и т.н. И както при всяко обобщение, би могло да става дума за морето или живота и тъй нататък.
Дали бих написал книга, чието действие се развива единствено в природата? Честно казано, никога не съм мислил по този въпрос – и все пак отговорът е по-скоро не. И ако въпреки това се случи, няма да изглежда като разказ от Джек Лондон, просто усещането би било друго. Ако действието не се развива в града, например би могло да става дума за група хора, които редовно пътуват между два града и се надпреварват с катастрофите в живота си, но дори и тогава градът като понятие би присъствал силно.
The Doors, The Smiths, The Beatles, David Bowie, Nick Cave, легендите на рок музиката, живи или мъртви, са навсякъде в „Навлизане в града“, по-сигурен ли се чувствате в тяхната компания? Какво ви е давал през годините бунтарският им дух? Какво ви дава сега?
Ако се върнем на един от предните въпроси, нека си представим как се разхождаме из града със слушалки на ушите, в които звучи точно тази музика, и това върви като саундтрак на разходката, на книгата, а в моя случай и на живота ми досега. До голяма степен точно тези групи и артисти и любовта към музиката като цяло не само са повлияли на оформянето ми като личност и индивидуалност, но и до известна степен са направлявали някои от завоите в живота ми.
По стечение на обстоятелствата израснах в среда, в която този тип музика изобщо не беше на почит от мнозинството, и това ме научи на един тих и продължителен, маратонски бунт (може би затова харесвам бягането на дълги разстояния и нямам проблем да съм сам със себе си), накара ме да осъзная, че индивидуалността е по-важна от комфорта. Сега просто се радвам на музиката!
„Докато светът от вчера все по-трудно заприличва на огледало, строшено на парчета, в което не можеш да видиш усмивката си пълна”, имате ли сили да се усмихвате на света от вчера? Какво не бихте пренесъл от миналото в днешния ден?
Според мен човек е така устроен, че помни основно хубавото и това е едно от нещата, които подхранват носталгията като цяло. В този смисъл е лесно да се усмихваш на света от вчера и за съжаление, това се използва все по-често с нечиста цел от доста хора, при това не само у нас. Аз също се усмихвам на своя свят от вчера, винаги ще пазя част от него в себе си, но в крайна сметка предпочитам нещата да следват естествения си ход.
Едно от съвременните явления, което сякаш не се разбира достатъчно и донякъде умишлено се заобикаля, е фактът, че сега живеем много по-добре, отколкото преди четиридесет или тридесет години. Затова съм яростен противник на клишетата как всичко е по-зле сега – това не само не помага, но и подхранва една почва, на която избуяват лошите намерения на хората, които няма как да предложат нещо по-добро от отрицание и неразбиране на настоящето.
Заобиколени сме от несигурност, какъв е полезният ход на пишещите хора, когато чрез новините от Украйна и Газа, войната стана неизменна част от нашето ежедневие?
„На война като на война“, казват французите. В тази линия ми се струва редно пишещите хора или всички, които се стремят към някаква трибуна, да заемат страна – отрицание на агресията например. Историята ни учи, че езикът на омразата легитимира насилието, постепенно метафорите се материализират и думите се превръщат в куршуми съвсем буквално. Затова ние трябва да сме на предния фронт. Ако пишещите хора си вършат работата и са достатъчно активни, езикът на омразата би трябвало да бъде париран в зародиш. Това, разбира се, е идеализирана и може би опростена представа, но ми се струва, че така или иначе сме прекалено далеч от нея.
Освен поет сте и музикант, ако поезията променя по-бавно и плавно мисленето на хората, как бихте искали вашата музика да го променя?
За да имат музиката или поезията потенциала да променят, те трябва да носят в себе си нещо ново – изглежда, че подсъзнателно съм се стремял към това музикално, защото всички музикални формати, в които съм участвал, са били или експериментални, или в сравнително нови, поне за България, жанрове (т.нар. инди рок). Тук бих причислил „Гологан“ (група за етно рок заедно с Петър Чухов, Иван Христов и Анджела Родел) и „ЛаТекст“ (група за алтернативен рок и поезия, отново заедно с Петър Чухов, там по първоначална идея съчетаваме музиката с негови и мои стихотворения). Също така съм бил част от инди рок групата „Bears And Hunters” и спорадично в страничния проект на китариста на „Остава“ Георги Георгиев – Homeovox. За мен музиката е начин за формиране на индивидуалност, бих бил много щастлив, ако музиката, която правя, помага на хората в това отношение.
Бас китарата е инструментът на живота ви, намирате ли поезия в баса, има ли бас звучене във вашата поезия?
Басът в музиката задава хармонията, той е пулс, ритъм, груув, движение – точно това за мен е добрата поезия!
Иван С. Вълев е роден през 1984 г. в Сандански. Негови публикации са излизали в периодичния печат – „Литературен вестник“, сп. „Жената Днес“ и др., в интернет изданията „Кръстопът“, „Литературен клуб“, „Public Republic“, „Dictum“, „Алманах Бургас“ и др., както и в антологиите „Различна тишина“, „Сърцето на България“ и „Поезия срещу войната“. Лауреат е на националния конкурс „Петко и Пенчо Славейкови“ и на поетичния конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник и 40 години от първата емисия на Радио Благоевград. През 2018 г. дебютната му стихосбирка „Завой“ е отличена с голямата награда „Пегас“ за поезия на националния конкурс „Южна пролет“. „Навлизане в града“ е втората му книга.
