Начало Книги Градът само живите обича
Книги

Градът само живите обича

2444
Иван С. Вълев, фотография Владислав Христов

„Историята ни учи, че езикът на омразата легитимира насилието, постепенно метафорите се материализират и думите се превръщат в куршуми съвсем буквално. Затова поетите трябва да са на предния фронт.“ Разговор с поета Иван С. Вълев

Поетичният ви дебют беше със стихосбирката „Завой“, завой в каква посока направихте, за да стигнете до втората си книга – „Навлизане в града“?

Всъщност не беше ясно изразен и предвиден завой, а комбинация от много такива и солидно количество движение напред и назад. Втората ми книга на практика започна там, където свърши първата – текстовете в нея са писани в продължение на всичките шест години от паузата помежду им, като най-старите стихотворения датират от излизането на „Завой“. Но „Навлизане в града“ определено е по-различна – докато в „Завой“ на преден план стоеше концепцията текстовете да са оголени до самите им идеи, тук донякъде умишлено идеите ми стоят завити под повече думи, точно както пластовете на времето и опита се отразяват на това, което имаш да кажеш.

Докато пишех „Завой“ основните теми, които доминираха в съзнанието ми, се въртяха около загубата и новото в лично, житейско отношение. При писането на „Навлизане в града“ ми се случи по много и от двете (загубих майка си, два пъти станах родител), но според мен стихотворенията в тази книга са дистанцирани от подобни теми, сякаш стоят години напред от това.

Текстовете в книгата следват своя ясна вътрешна логика, как с времето се избистри концепцията за нейната структура? Споделете повече за работата си с нейния редактор Димитър Кенаров?

Процесът беше идентичен и при двете книги – когато се натрупаха достатъчно текстове, си дадох малка пауза и след време, когато се върнах към тях с по-свежо съзнание, концепцията все едно беше вече там и ме чакаше. Конкретно за „Навлизане в града“ първоначалното впечатление наистина е, че става дума за стихотворения, чието действие се развива в даден град или около него, но всъщност по-значимо е самото навлизане, цялото това движение.

За мен е важно поетичните книги да не са просто сбор от стихотворения (колкото и добри да са), е, с няколко изключения, разбира се, а да са „книги“ в пълноценния, дори традиционен смисъл на думата, затова обичам да вървя по този ръб, въпреки че си давам сметка колко лесно е да паднеш, тоест да се получи нещо, което изглежда преднамерено, претенциозно и даже обратното на непосредствено. В този смисъл работата с Митко Кенаров дойде много естествено, все едно той знаеше пълната концепция дори преди да е ясна на мен и не сме имали кой знае какви различия. В случая цялата редакция вървеше много по-холистично, ако мога да обобщя така.

Всяка глава от „Навлизане в града“ започва с писмо, на кого всъщност пишете, изолиран на това „далечно и все още чуждо място“?

Хмм, изкушавам се да кажа на себе си, но това, разбира се, би било прекалено опростено като отговор, по-скоро бих заявил, че това са послания към някой, който е (най-) важен за теб, или ако трябва да са към себе си, биха били към своето собствено Аз много назад или напред във времето. А може би писмата описват една любовна история? Това всъщност оставям на читателите да открият за себе си.

До голяма степен цялата тази линия с „далечно и все още чуждо място“ е донякъде вдъхновена от историята на една моя приятелка, която дълго време мечтала да поживее в Лондон и когато най-накрая сбъднала мечтата си и пристигнала там, обявили пандемия и тя се озовала затворена за неопределено време в някаква почти случайна стая насред града, който винаги е искала да посети.

Четейки новата ви стихосбирка, се чувствах като на разходка, при която вие сте едновременно наблюдател и разказвач, обичате ли да влизате в ролята на фланьор, когато се движите по улиците на София?

Благодаря за това сравнение, според мен то наистина отразява до голяма степен атмосферата на книгата, получих и други подобни отзиви. Едва ли ще е изненада да кажа, че да се разхождам из градовете ми е любимо занимание. Колкото и безспорни предимства да има разхождането из природата, не трябва да забравяме, че скитането из града може да бъде и пътуване във времето.

Как приемате етикета „градска поезия”, дразни ли ви това рамкиране? Какво е отношението ви към етикетите в литературата?

Да, дразни ме, защото е ограничаващо като всяко етикетиране. Според мен поезията би могла да се дели само на добра и лоша, но и това, както добре знаете, е предмет на внушително количество спорове. Не съм почитател на етикетите точно по тази причина и ако трябва да повдигна завесата, бих казал, че поезията в „Навлизане в града“ далеч не е непременно или единствено „градска“ (каквото и да значи това).

Описвате града като безмилостно същество, изплюващо хората, които го обитават, и все пак градът ви е нужен, за да съществувате, да творите. Бихте ли написали една неградска книга, ситуирана изцяло извън урбанизираната среда? Как би изглеждала тя?

Градът, ако гледаме на него като обобщение, е като морето на Фотев, обича само живите, дори бих отишъл по-далеч и бих казал – само младите, бързите и т.н. И както при всяко обобщение, би могло да става дума за морето или живота и тъй нататък.

Дали бих написал книга, чието действие се развива единствено в природата? Честно казано, никога не съм мислил по този въпрос – и все пак отговорът е по-скоро не. И ако въпреки това се случи, няма да изглежда като разказ от Джек Лондон, просто усещането би било друго. Ако действието не се развива в града, например би могло да става дума за група хора, които редовно пътуват между два града и се надпреварват с катастрофите в живота си, но дори и тогава градът като понятие би присъствал силно.

The Doors, The Smiths, The Beatles, David Bowie, Nick Cave, легендите на рок музиката, живи или мъртви, са навсякъде в „Навлизане в града“, по-сигурен ли се чувствате в тяхната компания? Какво ви е давал през годините бунтарският им дух? Какво ви дава сега?

Ако се върнем на един от предните въпроси, нека си представим как се разхождаме из града със слушалки на ушите, в които звучи точно тази музика, и това върви като саундтрак на разходката, на книгата, а в моя случай и на живота ми досега. До голяма степен точно тези групи и артисти и любовта към музиката като цяло не само са повлияли на оформянето ми като личност и индивидуалност, но и до известна степен са направлявали някои от завоите в живота ми.

По стечение на обстоятелствата израснах в среда, в която този тип музика изобщо не беше на почит от мнозинството, и това ме научи на един тих и продължителен, маратонски бунт (може би затова харесвам бягането на дълги разстояния и нямам проблем да съм сам със себе си), накара ме да осъзная, че индивидуалността е по-важна от комфорта. Сега просто се радвам на музиката!

„Докато светът от вчера все по-трудно заприличва на огледало, строшено на парчета, в което не можеш да видиш усмивката си пълна”, имате ли сили да се усмихвате на света от вчера? Какво не бихте пренесъл от миналото в днешния ден?

Според мен човек е така устроен, че помни основно хубавото и това е едно от нещата, които подхранват носталгията като цяло. В този смисъл е лесно да се усмихваш на света от вчера и за съжаление, това се използва все по-често с нечиста цел от доста хора, при това не само у нас. Аз също се усмихвам на своя свят от вчера, винаги ще пазя част от него в себе си, но в крайна сметка предпочитам нещата да следват естествения си ход.

Едно от съвременните явления, което сякаш не се разбира достатъчно и донякъде умишлено се заобикаля, е фактът, че сега живеем много по-добре, отколкото преди четиридесет или тридесет години. Затова съм яростен противник на клишетата как всичко е по-зле сега – това не само не помага, но и подхранва една почва, на която избуяват лошите намерения на хората, които няма как да предложат нещо по-добро от отрицание и неразбиране на настоящето.

Заобиколени сме от несигурност, какъв е полезният ход на пишещите хора, когато чрез новините от Украйна и Газа, войната стана неизменна част от нашето ежедневие?

„На война като на война“, казват французите. В тази линия ми се струва редно пишещите хора или всички, които се стремят към някаква трибуна, да заемат страна – отрицание на агресията например. Историята ни учи, че езикът на омразата легитимира насилието, постепенно метафорите се материализират и думите се превръщат в куршуми съвсем буквално. Затова ние трябва да сме на предния фронт. Ако пишещите хора си вършат работата и са достатъчно активни, езикът на омразата би трябвало да бъде париран в зародиш. Това, разбира се, е идеализирана и може би опростена представа, но ми се струва, че така или иначе сме прекалено далеч от нея.

Освен поет сте и музикант, ако поезията променя по-бавно и плавно мисленето на хората, как бихте искали вашата музика да го променя?

За да имат музиката или поезията потенциала да променят, те трябва да носят в себе си нещо ново – изглежда, че подсъзнателно съм се стремял към това музикално, защото всички музикални формати, в които съм участвал, са били или експериментални, или в сравнително нови, поне за България, жанрове (т.нар. инди рок). Тук бих причислил „Гологан“ (група за етно рок заедно с Петър Чухов, Иван Христов и Анджела Родел) и „ЛаТекст“ (група за алтернативен рок и поезия, отново заедно с Петър Чухов, там по първоначална идея съчетаваме музиката с негови и мои стихотворения). Също така съм бил част от инди рок групата „Bears And Hunters” и спорадично в страничния проект на китариста на „Остава“ Георги Георгиев – Homeovox. За мен музиката е начин за формиране на индивидуалност, бих бил много щастлив, ако музиката, която правя, помага на хората в това отношение.

Бас китарата е инструментът на живота ви, намирате ли поезия в баса, има ли бас звучене във вашата поезия?

Басът в музиката задава хармонията, той е пулс, ритъм, груув, движение – точно това за мен е добрата поезия!

Иван С. Вълев е роден през 1984 г. в Сандански. Негови публикации са излизали в периодичния печат – „Литературен вестник“, сп. „Жената Днес“ и др., в интернет изданията „Кръстопът“, „Литературен клуб“, „Public Republic“, „Dictum“, „Алманах Бургас“ и др., както и в антологиите „Различна тишина“, „Сърцето на България“ и „Поезия срещу войната“. Лауреат е на националния конкурс „Петко и Пенчо Славейкови“ и на поетичния конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник и 40 години от първата емисия на Радио Благоевград. През 2018 г. дебютната му стихосбирка „Завой“ е отличена с голямата награда „Пегас“ за поезия на националния конкурс „Южна пролет“. „Навлизане в града“ е втората му книга.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display