„Човекът, който не можеше повече да мълчи“, Хърватия, България, Франция, Словения, 2024 г., сценарист и режисьор Небойша Слиепчевич, оператор Грегор Божич. С участието на Горан Богдан, Алексис Маненти, Драган Миканович, Силвио Мумелаш. Награда за Европейски късометражен филм за 2024 г., номинация за Оскар в категорията за най-добър късометражен игрален филм
Дълго заглавие за кратък филм: „Човекът, който не можеше повече да мълчи“. В 14 минути режисьорът Небойша Слиепчевич е разказал една история, която югоизточната част на Европа познава болезнено добре. Пътнически влак от Белград за Бар е спрян от паравоенeн отряд. Въоръжени мъже с безцеремонното поведение на самоназначени борци за „национална справедливост“ започват да извеждат от влака цивилни, предполагаемo мюсюлмани. Настава смут сред пътниците, едни отвръщат очи и надяват слушалки, други напрегнато се озъртат в усилие да разберат какво точно става, търсейки логично обяснение на действия, които с всяка секунда започват все повече да будят подозрение, че преследват етническо прочистване.
Един мъжки глас раздира със своята категоричност тази сива зона на мълчание, бягащи погледи, смутено подозрение и напрегнато очакване. „Остави го на мира!“ Четири думи, банални по своята същност, на които не обръщаме внимание, изречени по адрес на счепкали се малчугани, но думи, които в 1993 г. в Босна и Херцеговина тежат като камък и чертаят съдби. Само един от 500-те пътници се осмелява да надигне глас и да се противопостави. Томо Бузов – пенсиониран капитан от сръбската армия, пътуващ, за да види сина си. Заплатил за смелостта да се придържа към общоприети морални ценности във време, когато моралът отстъпва място на опростени етнически категории, в които човешката многоликост е насилствено заключена.
Една балканска история, която има дата и място, но е универсална и тривиално разпознаваема в актуалността си. Напомняща ни за депортации и чистки, за влакови композиции и сервилни жп служители. За колективната сила на мълчанието и невъзвратимостта на неговото нарушаване; за сложните, взаимносвързани човешки съдби и нагледно простите лични избори, които разкриват това, което социалният живот умело прикрива: способността да кажеш „Не“, да преоткриеш в един конкретен момент устоите на личността си и извечните разделителни линии.
Историята се пише в дебели томове и в сблъсък на интерпретативни схеми, но тя представлява също така поредица от конкретни ситуации, в които кристализират обществени противостояния и персонални идентичности. Тя събира в себе си сходни по характер събития по различно време и на различни места, движени от разнородни мотиви, но обединени от високата цена на избора.
Кратката история, разказана от Слиепчевич, ме сграбчи и върна в края на 80-те години, когато при еднo от посещениятa при родителите на майка ми в Търговище станах неволен свидетел на разгонването от милицията на протeст на български мюсюлмани срещу смяната на имената. Шествието им бе мирно, издигаха лозунги в подкрепа на Горбачов, преустройството и правото на самоопределяне. В един момент, без предварително предупреждение, цивилни и униформени мъже започнаха да налагат с палки преминавaщите, разпръсквайки тълпата. Нашето жилище беше на първия етаж, с балкон непосредствено над централната улица, по която вървеше шествието. В съзнанието ми се е запечатало как гневен женски глас се въздигна над баталните сцени, разиграващи се долу: „Защо ги биете, оставете ги на мира, те имат право да са тук“.
Това бе майка ми, надвесила се над балкона и жестикулираща по посока на униформените. Това нейно действие – спонтанно и необмислено, не бе продиктувано от идейна убеденост или нетърпимост към властта. То бе израз на дълбоко вкоренено чувство за справедливост, пред което етнически категории и социалистически шаблони нямаха приоритет. Този глас бе единственият, който се надигна в защита на протестиращите, макар че мнозина следяха събитията от балконите. Униформените веднага се качиха горе, но предвид заслугите на бащата на майка ми към града и фронтовото му минало по-тежки последствия ѝ се разминаха.
Краят на филма на Небойша Слиепчевич показва лице, потънало в сумрака, и блуждаещи очи, разкриващи тревожност, неразбиране и съжаление. Усещане за изменчивост и невъзвратимoст, когато един момент, една рязка фраза променят съдби. Най-човешките действия са безразсъдни и категорични, защото разсъдъкът обикновено води до конформизъм. Автентичността идва от моментната хармония между ценности, убеждения и действия, която е забележителна, защото е много рядка, особено във време, когато категоричността на нравствения избор е целенасочено потъпквана от управленски практики, размиващи установени морални категории и граждански отговорнoсти.
Доста от коментарите за филма насочват вниманието към това, че той потaпя зрителя в сложна житейска ситуация, пораждайки неспокойни размисли за личния избор. Не мисля, че това е основната му заслуга. По всяка вероятност малцината зрители, които биха постъпили по начин, сходен на този на Томо Бузов, вече са го правили под някаква форма, особено ако са на неговата възраст. А тези, които не са били в подобна ситуация, най-вероятно няма и да бъдат.
Смисълът на изкуството не е да постави зрителя пред дилема за решаване, а да му помогне чрез една конкретна ситуация и нейното развитие на екрана да преоцени опита си, да преосмисли изборите си или да види събития и хора около себе си по друг начин. Това е безспорният успех на филма. Аз видях майка си в различна светлина в този филм, възстановявайки и придавайки смисъл на един от най-ярките си семейни спомени. За това спомагат удивителните съвпадения. Тя бе на същите години като героя на филма по време на описаните събития. Сигурен съм, че подобно преплитане между личен и екранен опит е усетено от немалко зрители. Процесът на преплитане прави киното автентично, посредством разкази на прости истории за хора в сложни ситуации, надхвърлящи конкретния контекст.
Точно това е формулата, която донесе успех на румънското кино от края на 90-те години и която остава традиционно трудна за възпроизвеждане от българската кинематография. Копродукция на четири държави, една от които България, този филм показва, че сътрудничеството между балкански творци и финансoви източници е пътека към светoвнитe екрани. Травматичната балканска история е разбираема за западната публика, когато е намерен подходящият ракурс и тя е поднесена в изискан кинематографичeн стил. Това, което остава трудно за разбиране от тази публика, е честотата, с която подобни исторически ситуации се възпроизвеждат в региона. Влакът, който ни представя Слиепчевич, не е престанал да се движи. Но това е вече друг филм.
Стоян В. Сгурев е доктор по социология от Станфордския университет. Член на Управителния съвет на Центъра „Българо-европейски културни диалози“ към Нов български университет.
