„Стълб от сол“ от Александър Радунович, режисьор Явор Гърдев, сценограф Никола Тороманов, костюми Лина Лекович, музика Нина Петрович. В ролите: Ана Вуйошевич, Деян Иванич, Йелица Вукчевич, Йелена Лабан и Вуле Маркович, Кралски театър „Зетски дом“ – Цетине, Черна гора. Премиера на 14 февруари 2024 г., гастрол в ТР „Сфумато“ на 11 юни 2025 г.

Със „Стълб от сол“ Явор Гърдев, Никола Тороманов и черногорският им екип дават майсторски уроци – в не само една дисциплина. Смисловият център е формулиран от Александър Радунович в интервю от 12 февруари 2025 г.: „Как човек може да остане човек, като гледа всичко, което става около него?“.

Авторът

Популярен с пиесите си не само в Черна гора и със силно присъствие в музикалните и медийните среди на отечеството си, Радунович е собствено академичен човек. Роден през 1971 г. в Цетине, завършил драматургия там и в Белград, сега е доцент във Факултета за театрално изкуство в Цетине. Въпреки това или пък точно поради това в „Стълб от сол“ се отказва от преки разсъдъчни послания или наставления.

Той програмно цели нарушаване на очакването на театралния зрител да се абстрахира от своето време, да види на сцената нещо различно от всекидневието си. Начинът му да се вгледа в днешната ситуация отива обаче отвъд нейната повърхност: провокира заравяне в себе си, стигане до архетипни модели и сюжети, формиращи травми с трагичен ефект.

Радунович свързва съвременното състояние на обществото с големите епически разкази за разрушителния порив у човека, подчертава Явор Гърдев в интервю от 9 юни 2025 г. В историческа перспектива „днешните превъплъщения на архетипните трагически сюжети са просто поредни епизоди в сериала на планетарния трагически опит“.

Пиесата

Заглавието препраща към библейската история за жената на Лот. Въпреки наставлението да не се обръща, погледнала назад към сривания Содом, тя станала стълб от сол. Радунович тълкува притчата като отговор на въпроса „в какво се превръщаме, докато гледаме злото“. Какво следва от оживотоворяването на нагона към унищожение и самоунищожение, следващ от живота с вперен назад поглед, от живота с „историята“. Живот, мислен като възмездие на натрупаното в миналото. Живот, възпроизводство на злото в нас, заедно с прилежащия му устрем към смъртта.

Тази травмирана и травматична екзистенция е следена от автора в пространствата на балканския исторически и сегашен опит, където разрушителните линии са видими в едър мащаб. Тук липсата на милосърдие достига чудовищни висоти – смисълът на живота се открива в смъртта: чуждата и своята. Злото доминира във всички възможни отношения – лични, обществени, между поколенията, между културите. Потвърждавано и умножавано днес от всепроникващите медии, то нахлува включително в онези социални ниши, където уж „нищо не става“. Самооблажаващата се като високо цивилизована съвременност отваря широки врата пред нагоните на опустошението.

Сюжетът

„Стълб от сол“ се структурира от четири миниатюри, само на пръв поглед без връзка помежду им. Първата е ситуация в група за метадонова терапия – прием на нов член. Ана трябва да се представи пред старите пациенти: озлобени, цинични, не хващащи вяра на „системата“ и плановете за „нов живот“. Тя обаче е дошла да им покаже изход. След своя разказ вади от гениталиите си (единственото необискирано място) спринцовка с отровна смес и тържествено я забива във вената си. Победата е смъртта, смъртта е победа.

Вторият и третият епизоди от този псевдоомнибус-спектакъл разгръщат банални роднински срещи. „Банални“, защото ескалират до дрязги и скандали, разголващи отказ от разбиране на другия, взаимно незачитане и нелюбов, некадърност да се общува, антропологическа деградация. Логичният финал е актуализирането на смъртта – желана, въодушевено търсена и постигана. „Ако ти не убиеш мен, аз ще убия теб“ върви в комплект с „обичам те“. Спасението смърт.

Последното действие протича в болничен коридор. Подкокоросано от леля си и активирано чрез безвкусна песничка за супа (и песничката, и супата са се появявали в предни сцени), физически и ментално недъгаво момче взима нещата в ръцете си. Първо убива наличния там „лечител“, осакатил го с „елексир“ и „енергийна терапия“, после самата леля, а накрая и жената, без чиито грижи остава безпомощно. Дадем ли си сметка, че сякаш същото момче бива застреляно в предната сцена, вижда се: оцелява един вампирясал нежизнеспособен живот. Един живот смърт.

Заговори ли се за синергия, за взаимодействие на екзистенциални енергии, някак си се забравя, че освен синергии на доброто има и синергии на злото. Злото няма „субстанция“, настоява се справедливо, но се забравя, че то се „субстантивира“ в своите носители, в субектите на злото, чрез които се и банализира. Превръща се в нормалност на всекидневието, придобива „естественост“. „Стълб от сол“ е „хардкор театър“ (както подмята самият Гърдев), трезва, до дъно безмилостна антропология.

Екипът

Пред черногорската преса Александър Радунович нарича екипа, осъществил представлението, „феноменален“ – целия състав. Това не е самоизпъчване. Няма ни един елемент от спектакъла, който да носи и намек за посредственост.

Актьорите

Работата на актьорите, членове на трупите в Цетине и Подгорица, може да бъде определена единствено като перфектна. На сцената е ансамбъл, недопускащ спад в нито един детайл. Ана Вуйошевич, Йелица Вукчевич, Йелена Лабан и Вуле Маркович са във всеки момент на нивото на концентриращия действието Деян Иванич с неговия помитащ талант – изключително театрално тържество. Всеки влиза в по четири различни роли (само Вукчевич – в три). Нарекох спектакъла „псевдоомнибус“, отчитайки, че потенциалът на актьорите прави всеки от образите им, колкото и да са нееднакви, да носи диря, „остатък“ от предходния. Тези „следи“ градят единната линия на цялото действие.

Режисьорът

Властелинът на това действие е Явор Гърдев. Той построява геометрията на спектакъла – една изчистена геометрия на злото. Без никакви компромиси, без успокоителни уговорки и утешителни залъгалки, структурата е изчислена, избистрена до милиметър. Точно това отваря в нея пространства и за емоции, и – само наглед парадоксално – за хумор. В нея се вписва и грижливото разработване на образите: с пестеливи, но мощни акценти, при избягване на всякакви сърцераздирателни ексцесии. Жестокостта, смъртта, убийството са стилизирани до тотален концентрат.

Сценографът

Никола Тороманов и тук не си знае силата. Съответно на режисурата, сценографията е колкото изчистена, толкова монументална. Софийският зрител знае, че не я видя в пълнота. Ширината на сцената принуди Фичо да я съкрати с около една трета. Но и дълбочината на сцената в Цетине е много по-голяма от сфуматовската. А пространството на спектакъла се променя решително чрез отдалечаването и приближаването на задната стена. Все пак сценографското решение съхрани основната си сила на внушение, формирано не на последно място и от пестеливия „инвентар“ (проходилки и няколко „пейки“), който контролира удържането на действието в единност.

„Абсурдизъм“ и „реализъм“

Точно това целят и Нина Петрович с психично напрягащата музикална картина, и особено Лина Лекович с прецизно премислените костюми. Те, заедно с декора, имат и една специална, подсказвателна задача. В едва ли не едно изречение черногорската преса хвали „адекватността на избора на реалистичен начин на игра“ и сочи „абсурдизма“ за определящ ключ на постановката. Нищо подобно обаче.

Абсурда, питаме ли Албер Камю (а кого другиго да питаме?), разумният човек усеща, когато бъде разделен от своя живот. Желанието му за смисъл и щастие се разпада от сблъсъка с мълчанието на света. Мислещият човек се опитва да намира смисъл в безсмислената действителност. Драмата му е в сриването на стремежа по единство; в липсата на търсения смисъл в живота; в господството на ирационалното.

Нищо от това не засяга „героите“ на Радунович и Гърдев. Ирационализмът е ядрото и двигателят на техния живот. Разумът няма място там, така че няма как да се стигне до усет за абсурд. Безсмислието нормира живота. А подлъгващият (многообразно „саморазобличаващ“ се) квазинатурализъм цели стоене в съвременната ситуация при същевременно долавяне на транстемпоралните измерения.

Политически театър

С това именно „Стълб от сол“ е политически театър от най-високо качество. Повърхностното схващане за този тип театър предполага сценична акция с оглед на конкретни процеси, характерни за съвременността. По силата на наследен рефлекс, предполага се оценка на тези процеси и заемане на актуална политическа позиция. Дълбинният, „далекобойният“ политически театър изглежда иначе.

Той отива отвъд актуалната политическа или социална ситуация, дори когато тръгва от нея. Търсят се по-дълбоките културни и антропологически основания, формиращи корена на политическото. В нашия случай, особено болезнено: на балканското политическо с неговите девиации и патологии. Същинският политически театър търси пътища към актуална промяна тъкмо в тази коренна система, а не в нейните феномени.

„Стълб от сол“ изходно се опира точно поради това върху личния социален опит на актьорите, върху травматичните ефекти от исторически детерминираните събития през последните десетилетия, включващи и югославските войни, и последвалите ги турбуленции, препоръчващи се за нормализация. Оттук се отива към тълкуване на „множеството несъгласия и противоречия, характерни за всички балкански общества с присъщите им културни, поколенчески и ценностни битки“, заявява Явор Гърдев. Включително на масовото твърдоглаво упорство да се отрича общовалидността на общите ни исторически белези, на общите ни проблеми, на общите ни травми.

В прав текст

„Стълб от сол“ на Александър Радунович в интерпретацията на Явор Гърдев и неговия екип постига катарсис в първичното Аристотелово значение на тази дума. Κάθαρσις при Аристотел не е просто естетическо, нравствено или психологическо състояние, както се допуска обикновено. „Пречистването“, което се има предвид изначално, е „политическо“ в античния смисъл на думата. То има фундаментално антропологически характер.

Прав е Гърдев да твърди, че търсеният ефект от спектакъла е „подновена любов към живота“. От своя страна (като цитира Умберто Еко с неговото „да се научим как да умираме“) Радунович извежда като най-важен отговора на питането как да се научим да живеем. Да бъдем човеци, въпреки всичкото зло около нас.

Ако не е станало ясно, да го кажа в прав текст: „Стълб от сол“ на Цетинския театър е културно постижение с извънредна мощ.